Провалът на червените партизански движения

by ExtremeCentrePoint on Monday, 16 June, 2008 · 12 comments

in История, Терор и Комунизъм

“Вашата основна цел трябва да бъде сриване на цялата ефективна сила на врага. Не превръщайте превземането или удържането на някое място в своя основна цел… При всяка битка концентрирайте максималната си мощ, обградете напълно врага, постарайте се да го сразите до крак и в никакъв случай не го оставяйте да се измъкне от мрежата ви.”

Мао Дзе Дун (Christon I. Archer, John R. Ferris, Holger H. Herwig, and Timothy H.E. Travers, World History of Warfare, (London: Cassell. 2003), 558.)

През 30-те и 40-те Мао действително е бил изключително успешен партизански водач, но никога не би издал подобни инструкции по онова време. В онези дни той е следвал стандартните правила на партизанската война — причакване в засада на малка група от врага, но никога открит бой срещу основните сили. Ала по времето, когато издава горните заповеди, японците вече са капитулирали пред Съюзниците, а китайските комунисти вече са навлезли в последната фаза от своята битка с националистическия режим, който все още продължава да контролира повечето градове и по-голямата част от населението — открит бой с използването на големи бойни формирования. В периода между август 1945 и август 1947 година Народната армия за освобождение нараства четворно, достигайки два милиона войници, и може спокойно да излиза в открит бой срещу корумпираната, разделена и некомпетентна националистическа армия в серия от пълнокръвни битки. Всъщност, именно част от същата тази армия, която използва тактиката на леката пехота и е въоръжена с няколко по-тежки оръжия, успява да проникне по течението на река Ялу в Корея в края на 50-те и да обърне равностойната им по численост армия на САЩ и на Обединените нации в бяг почти по цялото протежение на корейския полуостров.

Мао успява да открие Светия граал на партизанските войни — той превръща своите партийни кадри в алтернативно правителство, своите редови партизани в истинска армия, а после побеждава все още съществуващото правителство в открит бой. При това го прави без никаква подкрепа отвън и без никаква помощ от етнически групировки. Изпълнението му е просто брилянтно. Точно поради тази причина безбройните революционни групировки по света се опитват да следват примера му, но от тях успяват само две: малкото братство на фидел Кастро, което слиза от планината Сиера Маестре през 1959 година и сандинистите в Никарагуа през 1979 година. И в двата случая те са изключително улеснени от факта, че срещу себе си имат крайно непопулярни, некомпетентни и политически изолирани правителства, които са толкова безпардонни, че на техния фон дори и китайските националисти изглеждат като божи кравички. Освен това те имат възможността да се опрат на мощните антиамерикански настроения в своите страни, назрели следствие на непрекъснатите интервенции на САЩ по всички точки на планетата. И режимът на Батиста в Куба, и семейството на Сомоса в Никарагуа се възприемат от местната общественост като американски марионетки, така че революционерите там се намират по същество в не по-различна позиция от тази на колегите си, които са водили успешни партизански борби в колониите на някогашните европейски имперски сили.

И до ден днешен светът изобилства от селски партизански движения, повечето от тях представляващи малцинствени етнически групи, които се подвизават в по-изостаналите региони на страните от Третия свят. Но като цяло нито една от тях не би могла да се надява на успех срещу местните правителства, които владеят безпроблемно струната на национализма в своите държави. А ако се опитат да се придвижат стъпка напред от безрезултатния си бизнес по единични атентати, поставяне на бомби в коли и в нападения от типа „удряй и бягай“, за да се заемат с по-амбициозни операции, включващи големи войскови единици в открит бой, просто ще предоставят на своите правителства мишените, които последните отдавна очакват.

Най-драматичният пример колко неефективно може да бъде партизанското движение извън спецификите на късната колониална обстановка, която го е родила, представляват кубинците. В средата и края на 60-те те полагат неимоверни усилия да изнесат партизанската технология за завземането на властта в независимите държави на Латинска Америка, с надеждата да постигнат победата на Марксистката революция и там. В почти всички държави на Южна Америка възникват местни партизански движения, марксистки по своята ориентация и радващи се на открита кубинска подкрепа. И без никакво изключение, те претърпяват кошмарен провал. Най-ярката персонификация на този провал представлява самият Че Гевара и неговият трагикомичен опит да започне подобно движение в Боливия, който завършва със собствената му смърт.

“Продължаваме да живеем в тотална изолация. Различни болести подкопават здравето на някои от нашите другари. Селската ни база е все още неразработена, въпреки че евентуална програма за планиран терор би успяла да неутрализира част от тях, а после да дойде и подкрепата им. Засега нямаме нито един доброволец от селяните… Ако трябва да обобщя, измина месец, през който всичко протече нормално, предвид стандартното развитие на партизанската война.”

Че Гевара, Боливия, април 1967 г.(J. Bowyer Bell, The Myth ofthe Guerilla, (New York: Knopf, 1971), 231)

Само след шест месеца Че Гевара е мъртъв, а малкият му партизански отряд — сразен. Същата съдба в крайна сметка сполетява всички други опити за привнасяне на кубинската революционна практика из цяла Южна Америка. Това не означава, че подобна техника никога не може да сработи в независимите страни, но през 1970 повечето селски движения из Латинска Америка са ефективно елиминирани или сведени единствено до пределна досада. Изключение правят Колумбия, където партизанското движение се корени в кошмарната гражданска война, разтърсила цялата страна, и Перу, където партизанското движение от маоистки тип „Блестяща пътека“ черпи подкрепата си от етническото индианско население в планините. Тези две партизански движения съществуват и в наши дни, но дори и следващото поколение не е успяло да ги приближи кой знае колко до властта. Неизбежното заключение, до което стигат повечето революционери в Латинска Америка, е, че селските партизански отряди са поредната революционна техника, която се е провалила.

“Политическата криза трябва да се обърне във въоръжен конфликт-посредством насилнически действия, които ще принудят хората във властта да трансформират политическата ситуация в страната във военно положение (т.е. да извършат военен преврат). Този ход ще отчужди от тях масите, които от този момент нататък ще се разбунтуват срещу армията и полицията и ще започнат да обвиняват тях за това състояние на нещата.”

Карлос Маригела, „Мининаръчник на градските партизани“ (Quoted in Robert Moss, Urban Guerillas, (London: Temple Smith, 1972), 13.)

Провалът на класическите селски бунтове в Латинска Америка принуждава редица разочаровани революционери да се заемат с откъслечен тероризъм (или по-точно с градско партизанско движение, както постепенно става известно). Същността на стратегията на латиноамериканците, създали тази доктрина — по-известни сред тях са групите „Монтонеро“ в Аржентина, „Тупамаро“ в Уругвай и отделни бразилски революционери, като например Карлос Маригела, — е насочена към принуждаване на съответните официални режими да прибягнат към репресивни мерки. Тази доктрина е същата, която френските марксисти открай време наричат „la politique du pire“ (политика на влошаване на нещата, с надеждата да бъде провокирана политическа криза и да се стигне до категорично сриване на статуквото).

Посредством атентати срещу отделни личности, банкови обири, отвличане на известни личности, контрабанда и прочие, всички до едно изчислени да привлекат максимална публичност чрез медиите и да притеснят правителствата до най-голяма степен, „градските партизани“ целят да провокират свалянето на умерените, повече или по-малко демократични правителства, заменяйки ги с груби военни режими, или да принудят вече наличните военни режими да предприемат още по-драстични и още по-непопулярни мерки за обществена сигурност.

Ако въпросният режим прибегне до контратерор, мъчения, „изчезване“ на хора и отряди на смъртта — още по-добре, защото основната цел е дискредитиране на правителството и пълното му отчуждение от населението на държавата.

“Първо убиваме всички нелегални. После — помощниците им. След това — хората, които им симпатизират. По-нататък — онези, които остават безразлични. И накрая — другите, които все още не са решили нищо.”

Генерал Иберико Сан Хуан, губернатор на провинция Буенос Айрес по време на Режима на терора (В: Boletin de las Madres de la Plaza de Mayo, May. 1985, препечатано в Robin Morgan, The Demon Lover: On the Sexuality of Terrorism (London: Methuen, 1989)

В някои от страните на Латинска Америка градските партизани успяват да доведат до успех първата фаза от тяхната стратегия — създаване на напълно отблъскващи и брутално репресивни военни правителства, посветени на тяхното унищожение. Но какво се случва после? Правителствата продължават да правят точно това. В Аржентина — може би най-пострадалата от всички държави в Южна Америка, военните вземат властта от едно неефективно и напълно дискредитирано цивилно правителство през май 1976 година, след което въвеждат такъв поголовен терор, че избиват между 15 000 и 30 000 от своите съграждани. Повечето от тях са отвлечени направо от улицата или от собствените им домове, подлагани на мъчение в продължение на няколко дни някъде из военните бази, а накрая убивани, като телата им са хвърлени в безименни гробове или направо в морето. По-голяма част от убитите от военния режим не са били виновни за нищо — факт, за който войниците си дават ясна сметка. Те също обаче се ръководят от стратегията на целенасочения тероризъм, само дето в случая разполагат с всички ресурси на модерната държава, която ги подкрепя. Във всяка от латиноамериканските страни, където е приложена стратегията на градските партизани, преобладаващата част от революционерите завършват мъртви или в изгнание. Главното им постижение е да доведат на власт военния терор, който опустошава живота на цяло едно поколение в редица от държавите на този континент.

Както и в случая със селските партизански движения извън колониална обстановка, фаталната грешка на градските партизани е, че в стратегията им липсва ефективен последен ход. Теорията изисквала, след като партизаните успеят да принудят властта да заеме особено ефективна репресивна позиция, населението да се вдигне на справедлив бунт и да унищожи потисниците. Но дори и населението да стигне до извода, че именно правителството, а не партизаните, е виновно за неговата нарастваща мизерия, как точно би трябвало да извърши този подвиг? Посредством формата на градския бунт, която още през XIX век се е оказала неуспешна ли? Или чрез селското партизанско движение, което току-що е доказало своята неефективност?

Единствено слабо и дори още по-глупаво ехо на тази терористична стратегия в Латинска Америка представляват терористичните движения, проповядващи предимно „троцкистки“ идеологии, процъфтяващи в Западна Европа и Северна Америка през 70-те и 80-те години. Техният главен идеологически гуру е американският професор Херберт Маркузе, който пише за необходимостта „да свалим маската на репресивната толерантност от либералната буржоазия“ чрез съзидателно насилие. Това насилие трябва да принуди буржоазията да свали своята маска и да разкрие истинската си репресивна природа — стандартна латиноамериканска марксистка риторика от предишното десетилетие, — при което революционните маси ще се надигнат и ще съборят властта.

{ 12 comments… read them below or add one }

Longanlon June 16, 2008 at 17:39

цитатът на маодзедун е всъщност леко перифразиран сун дзъ…

Reply

сойер June 16, 2008 at 23:26

имам идея защо е така.мао е прочел сун преди 47.след това го е забранил и е започнал да го цитира.стиска ли му е на някой да каже,че това не е мао.

Reply

БКП June 25, 2008 at 16:54

Глуповата и погрешна идея е родила кратунката ти. Мао винаги открито е цитирал Сун Дзъ, чиято тънка книжка “Изкуството да побеждаваш” и до днес си седи в пекинския военен музей.

Reply

Алонсо June 28, 2008 at 23:46

Е как ще успееш с партизански движение срещу империята на злото – САЩ? САЩ тероризира латинска америка в продължение на почти един век! В много случаи съвсем открито се защитават корпоративни интереси. Най-нашумялия пример – Юнайтед Фрутс. САЩ са създали истинска човешка и хуманитарна катастрофа в няколко латиноамерикански държави и са спъвали развитието на целия континент. Затова там антиамериканските настроения са традиционно силни. СССР с неговите Чехия, Полша и Унгария е направо аматьор. Ама победителите пишат историята, нали така? А ние я дописваме по политически коректен начин, без оглед на фактите.

Reply

ExtremeCentrePoint June 30, 2008 at 12:52

he,he … ми няма как да успееш не срещу САЩ, а срещу народите на Латинска Америка, които не подкрепят червените убиици. ;-). Ето какво е писал терористът че:

““Продължаваме да живеем в тотална изолация. Различни болести подкопават здравето на някои от нашите другари. Селската ни база е все още неразработена, въпреки че евентуална програма за планиран терор би успяла да неутрализира част от тях, а после да дойде и подкрепата им. Засега нямаме нито един доброволец от селяните… “

Reply

Алонсо June 30, 2008 at 22:00

Прави сте! Затова се провалиха Алиенде и Чавес, последваха Кастро, а за Сандинистите се наложи САЩ да пращат помощи на никарагуанския народ.

Вие момчета сте доста начетени. Добре е, че има такива като вас – начетени и компетентни.

Reply

Anonymous July 1, 2008 at 7:14

алонсо,що тогава селяните не са искали да чуят за че?

Reply

ivo August 27, 2008 at 19:19

Алонсо, след като САЩ тероризира латинска Америка защо 90% от латиноаммериканците искат да станат мокри гърбове – тоест имигранти в САЩ? Товва попитах и другарят Иванов, но явно той ме йзбягва. Помисли защо никой не иска да емигрира във вашата Россия?

Reply

Тракиец October 20, 2009 at 15:05

Русия е пълна с милиони пришълци от Кавказ, Средна Азия и Китай.

Друг въпрос е, че много хора в България са зле осведомени за релните е събития по света.

Reply

Иванов October 21, 2009 at 7:14

IVO, ама ти още ли мърдаш бе. Сега се е заел с Лат.Америка да ни просвещава. Сащ са отдавна аут от там, и обикалят около нея като куче около жешко тенжере. Ама тя нещо много олевява бе. Венецуела, Чили, никарагуа, Боливия и още и още. Каква стана тя не се разбира от таквиз кат теб.

Reply

ivo October 21, 2009 at 8:52

Жалко за Венецуела и Боливия. Ръководени от двама луди и неуравновесени малоумници. Чака ги жалката съдба на Куба при Кастро.

Reply

ivo October 21, 2009 at 11:07

Всъщност то е нормално две от най – богатите на ресурси страни в Южна Америка да са цел на комунягите. Вичко ще се национализира, ще се изплюска и ограби, понеже комунистите никога нищо не могат да създадат сами, след което ще се обвини гадната империалистическа пропаганда. А най-накрая ще реват за помощи от същите тези “империалисти”. Това вече сме го виждали.

Reply

Leave a Comment

Previous post:

Next post: