Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината и България

by ExtremeCentrePoint on Sunday, 13 January, 2008 · 88 comments

in България, Русия

Христо Ботев за Русия

Botev001

Публ. във в. „Знаме”, г. I, Букурещ, 4 април 1875 г., бр. 13, с. 51

“Россия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да истрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни със сичката своя неясна строгост и подлост под законът на „общата повинност” и, когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските татаре, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да са върнем в своето старо отечество, испроводи няколко черни български души за да ни отвърнат от това намерение.

Но това, което не можиха да направат устата на продадените блюдолизци, направиха казаците със своите сулици и камшици и с копитата на своите коне, направи правителството със своите темници, със своят Сибир и със своите 25 по гърбът. Вие няма да повярвате, ако ви кажа, че в едно село казаците извързаха сичките старци, мъже и ергене и, като ги испроводиха „куда Макар телят не голял”, не оставиха не една жена необезчестена, ни една мома неразвалена и ни едно дете неизнасиловано. Тие испокрадоха имането и покъщнината на селяните, испоклаха им птиците и добитакът и сичкото това премина ненаказано от страната на правителството. На мяста даже и кръв са пролея!

Кажете ми после това не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли сичкото това знак, че тоя народ са смяташе и сега даже са смята за стока, с която секи има право да са обърща както иска? На нашите викове за свобода, на нашите стремления за братство и за съединение със славянете и на нашите трудове за прехраната на тирането никой почти не обърща никакво внимание. –

Първата рекрутация, която правителството прибърза да направи по колониите, има твърде печален исход. Правителството натовари 1,000 души български момци в един твърде веран вапор и ги испроводи на Кавказ в такова зло време, щото от бурите вапорат потъна в Черното море и нашите отидоха да защищават от рибите своето ново отечество.

*******************************************************************

Захари Стоянов за Русия:”Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели, са биле против официална Русия.”

“Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….”

Русчук, 1-й Март 1886 г.

З.Стоянов

Из предговора към статията на Георги С. Раковски “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, публикувана във в.”Дунавски лебед”, 1859 г.0 Захари Стоянов, статия “Русия и българската криза” пише: “С безобразните си военни действия през 1804, 1807, 1828 и 1854 тя опожари страната, погуби населението и в крайна сметка я остави на произвола на поробителите. Трябва да се отбележи, че тези войни не се вдъхновяваха никога от интересите на България, чието име не бе дори произнасяно. Не е ли Русия тази, която разруши градове като Свищов, Русчук, Силистра, Сливен, Стара Загора, Разград, Варна и т.н.” Коментар: Разгледана в по-широка перспектива, тази политика на Русия към България (а и не само към нея) е “дообогатяване” на панславизма, същността на който се изразява главно в непризнаването на отделни славянски нации и тяхното разглеждане като различни групи от един и същ народ, предопределен да се обедини под скиптъра на руските императори. Точно в този дух е прекроена и цялата история на българо-руските отношения.

“Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.

Kой?

Захарий Стоянов
Кой въстана срещу нашето свещено дело – съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навля­зат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата сре­щу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на него­вата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Слив­ница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на Бълга­рия ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой поду­чи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се поди­гра с България като й препоръчваше за княз един развратен черкезин – Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В. Н. Събра­ние, за незаконни с единствена цел, да се продължи още в Бълга­рия безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете” – Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, христи­янската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Никсолая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче”. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е !” – Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.
И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят ташкенците, авганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Ще ни кълне
Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и с колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние идиотите заедно с много още идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа, калугер излиза дьрзостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! Не е крив той. Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро ли, зло ли е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докогато в Петерсбург царствува Александьр III… Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си решим и наредим аладжака!…

Захари Стоянов

*****************************************************************************************************

Стефан Стамболов

Защо Русия пречи на Съединението?

 

Stefan-Stambolov

Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.

От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съедине­нието. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва измежду войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царя.

Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към “покровителката” и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. “Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?”

В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешният резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

В. “Свобода”, бр. 7, 19.XI.1886 г.

******************************************************************************************************

 

Най-големият ни неприятел днес е официална Русия

Захарий Стоянов*
Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които

Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които

Тъжни времена прекарва днес нашето Отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.

Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които

==========================================================================

Kаулбарс и плодовете на неговата мисия в България

Захарий Стоянов

Христо Грънчаров, народен представител – удушен и насечен
на парчета.
Христо Зограф, също народен представител – убит и мозъкът
му човъркан с ножове.
Димитров, околийски началник – хвърлен от моста в реката,
гдето станал на парчета.
Папукчийски, учител, съсечен с ятагани!
Варварството е извършено в Дупница на 28 Септемврий във време на изборите.

Четвърти път е тоя. Четвърти път е тоя, как жестоката съдба и подлите обстоятелства са ме принуждавали да пиша некролози на наши български мъченици, на наши народни хора, паднали сиромаси от сребърната рубла на руското правителство! Дядо Райчо, поручик Сербезов, поп Ангел Чолаков – где ги? Знаят читателите – да им не дигаме гнилите кости!

Брат брата да убива, българин българина да коли! Чуло ли се и видяло това? Има ли подобни свирепи примери в горчивото наше минало? Кървави въстания и смутове сме видели, десет села като са горели от един път сме присъст­вували, жени и деца като се колят сме гледали, стотина семейства като са оставали под ясното небе сме участвували – ни пример, ни факт на подобие, българин българина да убива. Чужда е нашата история на тия варварски обичаи.

Защо сега такова убийствено противоречие? Кой изпи кръвта на горните наши братя в Дупница? Питайте оня побеснял касапин, когото казват Каулбарс, искайте сметка от Гирса, от онова сатанинско чудовище – Каткова! Те и тяхната нова рубла – в гърлото им да се налее – изпиха кръвта на Грънчарова, Зографа, Димитрова и Папукчийски.
Какво искате от нас, нещастните, Вие, Царю честитий? Защо Ви бяха Вам нужни тия жертви? Това ли е Вашето православие, славянство, братство, християнство и покрови­телство? Тия ли са благата, с които Вие ще обсипете България? С кървави жертви, с ножове и с рубли добива ли се влияние, почит и уважение? Какво Ви е съгрешила мъничката България? Ако сте силни, защо не поведете храбрите си войски да ни затъпчете от един път. Защо това изтезание? Не Ви ли стига Вам една жертва – Княз Александър, когото Вие извлякохте от палатите му по бели гащи? – Помнете, че има и друг самодържец, който зорко следи на нас!…

Коварните интриги на коронованите нихилисти можаха да сполучат само с най-развалените и прости градовце: Хаджи-Елес, Нова-Загора, Дупница, Троян и пр., тия градове, които тъмнеят в българската история. Това е утешително.

Както миналата година по време на изборите в Тракия, така и сега на 28 Септемврий, планът на руските нихилисти е бил такъв: като се състави вече избирателното бюро, пияна и подкупена тълпа да нападне. Също е било в София, Дупница и пр. До 12 часа в Дупница изборите вървели редовно, Хр. Грънчаров бил председател. После се задава скрита тълпа подкупени македонци, която хайдушки напада и почва да убива. И авторът на тия тълпи – руската дипломация – после пише ноти до силите, че изборите станали с терор и насилие! Подлост, гнусота! Когато се разнесе горчивата новина, че някои гарнизони в България се възбунтували против правителството, подкупената руска преса издаде глас на небивало тържество. Ликува и се радва тя животински, че ще потече из България кръв! О, братя искариотски! Вие сте Астраханска чума в нашето отечество!

А Вам, мъченици, четири руски жертви – да Вие е лека пръст, братя! Познавам двама от Вас. Колко Вие сте викали: „да живей руский Цар, наший покровител!” Сиромаси! Поклон на дяда Райча и на поп Ангела! Кажете им: „и ние паднахме от руска рубла!” Утешете Раковски, Хаджи Димитра, Ботева, Бенковски, Левски, Ангела Кънчева, Любена, Волова,
Каблешкова и др. Кажете им, че България живее, че тя тлее в лицето на всякакви царски слуги, че тя ще да издъхне със свети думи на устните: свобода и независимост! – Бог да Ви прости!

Русе, 6 Октомврий 1886.

На снимката: дейци на Съединението, Захарий Стоянов е третият от ляво на дясно сред седналите на първия ред.

===================================================

Писмо от Захари Стоянов до освободителя Аксаков

dM Захарий Стоянов

Г-ну И. С. Аксакову*, редактор на в. „Русь”,

Ако от 6 септември насам другите ваши събратя, руски вестници: „Московския ведомости”, „Новое время”, „Варшавский дневник”, „Киевлянин”, „Русский куррьер” и пр., и пр., бълваха само яд и злоба против нашето общо дело, то вие, уважаемий старче, стъпихте по на друга почва. Ако поменатите вестници например казваха, „че братушките” са народ неблагодарен, че „революционерите” трябва да се накажат, че турците трябва да се подпомогнат, за да завземат Източна Румелия и пр., то вие отговаряхте по-меко и по-снизходително, че България не трябва да има нищо свое, че нейната войска е войска руска, че руското правителство не трябва да губи време, но да проводи един корпус войска във Варна, която да въведе чисто славянски ред и порядък.

Благодарим ви за откровеността. С това вие показахте, че сте руски патриот. Но позволете и нам да ви заплатим със същата монета, т. е. и ние да бъдем така откровени патриоти като вас. Вие сте горещ славянофил, познавате славяните , знаете, че в славянската натура е, щото всяко нещо да се говори ясно и открито. Освен това ще да бъдете така великодушни и търпеливи да чуете и нашето слово, словото на ония, които вие искате да унищожите, да слеете и затриете политически от лицето на земята. Няма да откажете, че и кравите ритат, когато се наруши тяхното кравешко право.

Вие сте ни освободили, дали сте ни политическо съществувание — благодарим ви. Но защо не ни оставите сами да падаме, да ставаме, да се караме и гониме, за което пак сами себе си ще обвиняваме? Бъдете малко по-настрана от нас, давайте ни съвети през гори и планини, да ви виждаме и чуваме отдалеч, да си спомняме за вас само ония минути, когато вие гонехте неприятеля! А ако искате да помагате на своите „деца”, то може и отдалеч, там, дето нашата ръка не стига. Повярвайте, че вашата намеса в нашите домашни работи: кой да бъде министър, где каква църква да се направи и за какво да пишат вестниците и пр., е услуга смешна и нищожна. За да се уверите, че ние говорим право, благоволете да посетите трите части на България : Македония, Тракия и Княжеството. В първата, Македония, гдето не е стъпил крачецът ни на Ернрота, ни на Ремлингена, ни на Сорокина, руският цар е господ, Русия е земя обетована. В Тракия руският цар е свети Петър само. А в Княжество България, гдето по-отблизо са запознати хората с вашите „порядки”, руският цар е просто цар и човек.

Да си бъдем сами, да си разравяме огнището със своите собствени ръце — ние желаеме и по други причини. Историята на прогреса ни обажда с най-поразителни факти, че опеката над народите, била тя православна, или гнило-западна, е убийствена. Ние знаеме, че там, гдето народите не са се допущали да се месят в собствените свои дела, там тия народи са си останали деца пеленачета.
В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой!

И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са доволни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народности? Не ви ли стигат два милиона солдати? Искате съединението на славяните в едно цяло. Много добре; мисъл прекрасна, към която всеки славянин трябва да се стреми. Коя славянска малка държавица няма [да] се счита щастлива да бъде в съюз с велика Русия, да има на помощ нейната мощна сила. Но вашето желание за съединението на славянските племена е чингизхановско. Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с нейните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна култура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност , всяко разумно същество да се възхищава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика между твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В късо казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината. Че това е вашата любима девиза, вашата мечта — фактите са много. Вие скърцате злобно на нашия княз (26 брой , „Русь”) защо той в своята прокламация към българските войници е споменал имената на славните ни царе Крум, Борис и Симеон; защо той не е казал, че българите нямат нищо, че всичко те дължат, и победи, и сполука, на вашите генерали и офицери — на тия офицери, които дезертираха от нас?

Турците, които са агаряни, немците и унгаритe, които са заклети врагове на славянството, най-после целият свят припозна нашето геройство, че то е извършено от нашите собствени мишци. Само вие, нашите покровители, водителите на славянството, само вие казвате: Йок, стрижено!

Не ви е чист косъмът, бай Аксаков! Не желаеме ние такива покровители. „Всеки, който не е с вас, той е против вас.” После нашите победи при Пирот вие говорехте в своята газета: „Защо и княз Батенберг не е добре с нас, та да можем да го похвалим за победите му?” А какво ви е направил българският княз, та не можете да му признаете едно право? Какво ви е той прегрешил ? Вината му се състои в това тежко престъпление, че не послуша вас, Катков и други да измени на България, да продаде нейните интереси на една чужда държава. За същите тия грехове и Богориди стана за вас лош. Ние бяхме очевидци, когато вашите дипломати в Пловдив през 1884 г., като наближи срокът за генералгубернаторството на принц Богориди, държаха едната си ръка един чек от 40 000 лири, а в друга — орденът „Св. Ана” с мечами. „Друго не искаме от тебе — говореха , — недей разсъждава и слушай каквото ти заповядаме: хем генералгубернатор ще си останеш, хем 40 000 лири ще имаш, хем „Св. Ана” за заслуга.

„Аз съм честен човек, нека моят наследник направи това”, отговори Богориди. „Ти си враг на Русия и като такъв трябва да паднеш” — казаха вашите дипломати. По едно време нашата преса беше прогласила , че такъв един подарък за заслуга (от около 3 000 000 рубли „чистаго серебра”) е бил предложен и на нашия княз. Но тъй като и той последвал примера на Богориди, то станал „враг на славянството”.

Не обичате вие волнодумството, уважаеми. Много ви е драго, като чуйте тълпата да вика гологлава „ура”. Ето защо вие кълнете в България и конституция, и интелигенция, и литература, и всичко друго, което мисли. Колко ще ви бъде вам драго и едва ли ще да има от нас по-добър народ, ако по селата ни наместо училища се издигат камбанарии, ако мястото на Народното събрание е някаква си Киево-Печорска лавра, ако попът е пръв в селото, ако камбаната е единствената душевна храна на всекиго. Далеч от нас такива доброжелатели. „Не им щем ни меда , ни жилото” — както каза нашият съотечественик Др. Цанков едно време, когато в главата му имаше съвест и разум.

Не желаем ние татарска цивилизация. Защо вие се въоръжихте против нашето съединение? Кой, та не вие, го задържахте досега? Кой свика конференцията? Кой даваше кураж на турците да затъпчат Тракия? Кой накара.това сръбско кюлхане, Милан, да ни нападне хайдушки? Кой проводи турски комисари в Тракия? Кой, та не вашият там консул, ходеше като бесен из Пловдив да заплашва българите, че ако не приемат турските комисари, Русия ще се разсърди и турците ще навлязат с „ красния шапочки”?

Кой, та не вашите агенти на 7 и 8 ноември, когато България рискуваше да се закопае на Сливница, ходеха из Румелия да бунтуват жените против правителството? Кой в същите тия дни пиеше шампанско в София за победата на сърбите, та не вашият агент? И защо всичко това? Само за жестоко отмъщение, само за туй, че и в българите се появила капка самостоятелност, че и те са се показали като народ, че и от тях ще се родят авторитети. А според вас всичко това трябваше да се замести с „бит по сему”, с c милостиво съизволение и с фелдфебелска „опитност”. Когато вашето славянско чувство се възмущава от историческите имена Крум, Борис и Симеон, то лесно да се убеди човек колко ще бъдат вам противни и ненавистни и новите крумовци. Но стига засега толкоз!
в. “Независимост”, 12.03.1886 г.

*Иван Аксаков, руски публицист, един от идеолозите на славянофилството и панславизма. От 1857 е председател на Московския славянски комитет. През 1878 е отстранен и изгонен от Москва след острата си критика на отстъпчивата, според него, позиция на руската дипломация на Берлинския конгрес. На него е кръстен град Аксаково, в област Варна.

====================================================================================

Шипка

Пейо Яворов
Две думи и отъ насъ за нея.

Да за Шипка; но не за оная дивна историческа Шипка преди 25 години; а за днешната, за утрешната Шипка, за Шипка следъ 25 години, за… „дивните” Шипченски тържества…
Тържества!

Нищо чудно. Братска среща между освободители и освободени! Освободителят на гости у освободения ! Праздненство велико и рядко!

Но … 200-те хиляди герои не умряха вчера; а преди 25 години! Да, 25-те години!

Народъ единъ малъкъ празднува своето освобождение предъ стъпките на своите освободители.

Но това е тукъ; а тамъ? Връзка нявкаква няма ли между тукъ и тамъ ! ВСЕКИ ще каже: има. Генерали и министри ще потвърдятъ това на Шипка. Това е петното на Шипченските тържества!

Официалииятъ блясъкъ на шипченската среща, гръмовитите манифестации на българските войски, шумните тренове, параходи, екипажи и пр.— всичко това може да завладее и разтупка сърцата, може да увлече душите, но едно само не може: да покрие и забърше следъ Шипченската история на Македония.

Колко грозна е тая история!

И ние се питаме: какво би требало да прави оня тамъ задъ Рила, когато свободния българинъ празднува своето освобождение?

Да се моли за дългоденствието на „усмирителя на бунтовниците” Зинониева ли?
Да се моли за здравето на „достойния защитникъ на угнетените” – Машкова ли?
Да празднува 7-годишнината на богоугодното руско-австрийско съглашение ли?

Да. Въ дните на славните шипченски тържества той не може да си припомни нищо друго….
Той иска милость — не му се даде; иска туй що му бе дадено — и то не се даде; поиска, най-сетне, да помисли самъ за себе си — и тукъ братска ръка се изпречи и го спре. Освободителятъ на България стана джелатинъ на Македония!

Тая е връзката между тукъ и тамъ. Ако възъ основа на миналото единъ българинъ може да казва „великий освободителю”, защо единъ македонецъ възъ основа на настоящето да не каже „ великий джелатино” ?

Ако единъ българинъ благоговее предъ пролятата за свободата му руска кръвь, защо единъ македонецъ да не проклина всичките п о к р о в и т е л и на турската зверщина?
Ако единъ българинъ може да мисли, че свободата му е дарена отъ Русия, защо единъ македонецъ да не мисли, че робството му е дарено от същата Русия?И тукъ и тамъ изхождат отъ историята. Сквернословие няма!

„България съ всички жизнени сили, които държи се готви за този день и ще го посрещне
съ възторгъ, защото тогава тя ще изпълни кървавия дългъ, който има спрямо Русия”, — казва органътъ на българското правителство. И после продължава: „Наще надежди са осветени въ единъ заветъ, за изпълнението на който Русия се е ангажирала съ своята мощь и съ своята честь. Тя няма да го наруши”.

Значи: тържествата на Шипка „не са само единъ воененъ праздникъ”. Праздненстрото на Шипка не е само праздненство на България, а праздненство и за оня день, когато Русия ще изпълни заветътъ, за който се е ангажирала съ своята мощь и честь. Както се вижда, нищо не пречи на малкатаБългарийка д а м е ч т а е за оня д е н ь, да мечтае за кървавия дългъ, да мечтае за царския заветъ. … Просякътъ все се надява. . .

Но ако ти, шипченска невесто, можешъ да висишъ спокойно предъ царската капия и никога ръката си надолу да не сваляшъ, може ли съ твоята вяра и съ твоите надежди, може ли съ твоето просяшко безмълвие да виси и Македония?На каква мощь и на каква ч е с т ь има да се осланя тя?

Мощь — да насърчаватъ турскитъ свирепетва! Ч е с т ь — да насъскватъ християнските нарoди единъ срещу другъ! Историята така говори. Кому са дотрябвали тая мощь и тая честь!

„Дипломация е туй” — ще кажатъ. „Русия си има своите врагове; да раздава милости тя не може когато ще!”

Да. Вярно е, че не може когато ще. Но да остави свободенъ единъ робъ, да не покровителствува неговите джелати, да не всява раздоръ тамъ дето единодушие трябва, може ли?

— Може.

Нищо не й пречи да стои на страна. А ако тя си има с в о и сметки, тогава не смущавайте македонския робъ съ „ кръвни данъци и завети!” „3 а в е т ъ т ъ” отдавна е изфирясалъ за Македония. Тя не иска нищо друго, а само свобода. За тая свобода нищо не й се даде отъ вънъ и сама се грижи за нея.

Не я смущавайте!

===============================================================================

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому

Георги Раковски

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., – голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?…

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества*.

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, София, 1886 г.

Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев* (Николай Обручев, 1830-1904 г., военен и държавен деятел, бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите ”так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “Воля Его Императорского величества такая”, “Ви народ неопитный”, “Вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш”. “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блешука и нещо като “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия* (В царска Русия така наричали днешна Украйна, бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.

Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…

В днешно време, когато това правиелство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев* (Константин Победоносцев, 1827-1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод, покрит с мрачна слава при царуването на Александър III и Николай II. Бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философстват нашите дипломати.

Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр. Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…

Русчук, 1-й март 1886 г.

=======================================================================

Пътешествието на Каулбарса – Обратним путем

Димитър Петков*

Зле ли, добре ли стана, времето ще ни докаже, но факт е, че негово превъзходителство Каулбарс замина завчера на 8-й текущий. И какво чудно съвпадение! Миналата година Кояндер и Кантакузен, след като пияха шампанско, че България ще пропадне, на 8-й си отидоха през Лом посрамени. Сега пък бае Каулбарс на тоя същия ден си отиде през Цариград. Раз­ликата се състои само в това, че когато Кояндер и Кантаку­зен си отиваха, времето беше добро, слънце печеше; а завчера, когато генерал Каулбарс заминуваше, снег и дъжд валеше! Мнозина на смешка ли, на истина ли говоряха, че самата при­рода плачела за Каулбарса!. . .

Рано сутринта на 8-й текущий генералът излезе от кон­сулството, направи нужния церемонял, т. е. свали знамето, на­метна си шинела и се обърна към очакващите го неколцина ев­реи, русски подданици: „Господа! догдето властвува у вас то­ва правителство сопаджийско, не очаквайте нищо добро от Руссия за България!” Отговор той никакъв не получи, защото освен файтонджиите и евреите, негови подданници, около 10 — 15 души, никой друг нямаше. Качи се подир това на файтона, твърде не весел и тръгна! Генералът тръгна, а ние: захванахме да размишляваме за неговото положение и дойдохме до за­ключение, че той е човек за съжаление. Представете си напри­мер да сте на неговото място, представете си, че сте си съста­вили вече една кое-каква кариера по дипломацията. Вам ви възлагат да дойдете в България, да правите, да струвате, да разбърквате, но да вземете управлението. Вие с голяма охота приемате и дохождате. От начало още захващате по генерал­ски. Щом встъпвате в Лом, вие отваряте една уста като хам­бар против българските управители. Дохождате в София, като си предполагате, че всичко живо ще падне на колене пред вас. Но уви, вие оставате много излъгани. За вашето идвание хора­та не искат да знаят. Вий захващате’ да бомбардирате министерството със своите ноти, но вам ви отговарят, че в тая стра­на има закони. — „Как?, извиквате вие, аз генерал русски, царски пратеник, да не искат да ме слушат? Чакай, ще им по­кажа аз тям!”

На другия ден хората се научават, че вие сте се впуснали в пътешествие да агитирате между населението. Чу­дят се хората на тая ваша дива постъпка, но вие не искате да знайте. Вий си смятате, че ако сполучите да принудите българ­ския народ да се откаже от своето отечество, то първо и първо вас ви очакват почести, чин по-висок и „Анна с мечами ва шею”

— „Кой като мене, казвате си вие! Ще си отида оттука пълен с облагодетелствувания, с награди, всички ще говорят за мене, за моята сполучлива деятелност и туку погледнеш подир ня­колко време аз ще бъда първий русски дипломат.” Щастие, чорт да го вземе! Под влиянието на тия бъдещи облаги вие се впущате да размирявате един беззащитен народ, като вярвате, че нищо не може да ви побърка. Но уви, вие оставате горчиво излъгани! Ходите и обикаляте вие около цял месец и що? Ос­вен несполука, оскърбления нищо друго не срещате. Навсякъ­де ви гледат подозрително, с презрение. Вие сбеснявате. До­хождате в София и захващате да изпращате клеветнически рапорти против всичко българско. „Ще го съсипя аз тоя народ, казвате вие, ще принудя да го окупират.” И в тоя смисъл захващате да действувате. Но за голямо ваше съ­жаление никой се не плаши от вас. А вскоро време цял свят се възмущава против вашите действия. Вашите гос­подари сами се посрамяват от действията ви и се принуж­дават да ви повикат назад. Но за да излезе това малко прикрито, те ви изпращат копие за нотата, която трябва да подадете, преди да се оттеглите. Щом получавате това копие, вие се замислювате сериозно за своето положение.

„Що ще бъде с мене?” — казвате вие и заплаквате. Но няма какво да се пра­ви и вие се принуждавате да излезете. Спомняте си вие минут­но с какви надежди дойдохте, какви облаги и награди очак­вахте и вдруг всичко това изчезва като дим и вие се срещате с грозната действителност, опозорени, унижени, Е, както ще­те, но камък да е човек, пак ще се позамисли. Не се удивля­вайте прочее, че генерал Каулбаре, гдето е минал, излял е последнята своя жлъчка против правителството на България, което не се съгласи да му продаде страната. Не се удивлявай­те, че преди да излезе от агентството, той е оплаквал своята съдба. Человеческата натура е такава. Генералът е човек за съжаление наистина, но ние не сме му криви. Да плаче и да не плаче, от сега нататък всичко е напразно. . .

В. „Независима България”, бр. 23, 11 ноември 1886 год

=======================================================================================================

На 5 и 6 декември 2006 г., в Страсбург се проведе редовно заседание на Комитета на постоянните представители на Съвета на Европа. На него се обсъдиха въпроси, свързани с контрола по изпълнението на решенията на Европейския съд по правата на човека, включително изпълнението на решението на Европейския съд по правата на човека по делото ОМО “Илинден” – ПИРИН. По време на заседанието Русия и Сърбия поискали от България да регистрира въпросната организация, което не изненадва. Голямата новина е, че благодарение на ветото на Гърция и Кипър руско-сръбското искане е пропаднало. Така в рамките на 48 часа дипломацията ни получи една добра и една лоша новина. Лошата е, че Русия и Сърбия не са наши приятели по македонския казус. Добрата е, че Атина и Никозия са наши съюзници (поне засега) в битката срещу македонизма.

======================================================================================================

Срещу разрушителите

Данаил Крапчев*

Болшевишките агитации в България не оставиха да се утаят и избистрят развълнуваните страсти и долни инстинкти събудени от войните. Не само това. Болшевишките агитации ги раздвижиха и развълнуваха още повече. Нещастията, последиците от войните, ги улесниха твърде много в разрушителната им задача. Създадена бе една психология пригодна за разрушителни агитации и демагогски подмамвания.

И без това петвековното робство е оставило дълбоки следи в душата на българина, който особено след войните продължава да смята и своята държава за чужда. И затова именно той още по-леко се поддава на отрицателни проповеди, които се вдъхновяват от вън и намират подготвени от войните и от робството оръдия у нас.

Върху основата на тая болна психология се развиха масови движения в нашата страна. Преживяхме и въоръжени въстания.

След като, обаче, в Москва се убедиха, че откритата борба е изложена на сигурен неуспех, от там препоръчаха и наложиха единичните акции и груповите мероприятия предназначени да разрушат тази държава камък по камък.

Сигурно далеч не във всички обири, експлозии, разбойнически подвизи и убийства имат пръст нашите комунисти и техните вдъхновители от Москва. Сигурно много от тях стават на нашенска почва. Обаче, комунистите и крайните дружбаши са, които поддържат и разпалват психологията на разрушението подготвена от войните. По тоя начин “враговете” на външните войни създадоха вътрешна гражданска междуособица не по-малко кръвопролитна и разрушителна от външните войни.

При така създаденото положение, какво да се прави?

Няма съмнение, че държавата срещу престъпниците и техните вдъхновители има едно-едничко средство – това е силата. В това отношение няма и не може да има две мнения. Който препоръчва друго, той или не знае какво прави, или пък го прави със зла умисъл.

Обаче, само силата не стига. Сила и сега има държавата и може да я увеличи в случай на нужда. Другаде е главният въпрос : как да се уталожат страстите и инстинктите събудени от войната и разпалвани от комунистите и крайните дружбаши? И как да се тегли дебела разграничителна линия между народа, от една страна, и престъпниците и техните вдъхновители, които създават тая атмосфера на разрушения и кръвнини?

Това сигурно може да се постигне, като се привлекат в управлението и нови хора, които имат по-широко влияние и по-големи връзки с населението. Необходимо е не само да се отделят разрушителите и техните вдъхновители от народа, а и да се раздвижи и самият народ в борбата против престъпността. Нужно е начело в управлението да застанат повече хора, които имат връзки и влияние.

* Данаил Крапчев, главен редактор на в-к “Зора”, пише тази статия на 23 януари 1925г. “Зора” е най-авторитетният за времето си вестник и втори по тираж след “Утро”. Доказан родолюбец, деец на ВМРО, приятел на Яворов и Тодор Александров, Крапчев е един от най-уважаваните журналисти у нас преди девети септември. Българските комунисти пробват да го ликвидират през лятото на 1944 г., посред бял ден, на ъгъла на бул. “Дондуков” и ул. “11 август”. Тогава двама терористи го събарят и нападат с ятаган. Не успяват да го убият, но си довършват работата три месеца по-късно, на 10 септември 1944 г.

Снимка: Данаил Крапчев и в.”Зора”. Незабравимото. Цвета Трифонова

=======================================================================

Достоевски за руската завист към българите

Спомняте ли си, господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание. Е, не всички, дори не и половината, а много по-малко, нека веднага си признаем — но все пак възнегодуваха доста хора и се надигнаха гласове.

Първо на кореспондентите от армията и веднага след тях гласове в нашата преса, най-вече в петербургската. Това бяха пламенни гласове искрени, пълна с най-добродетелно негодувание…

Така стана, понеже притежателите на тия гласове бяха тръгнали, както се знае в цял свят и особено у нас, да спасяват угнетените, унизените, смазаните и изтерзаните. Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата воина и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население”. Лично съм го чел и мога дори да посоча къде съм го чел; та с така изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Фниския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,’ плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените! „Как смеят!” — кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се и радват! Не ни се радват на нас! Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво!…”

И се надигна врява. Чуйте, господа, как смятате: получавате ненадейно невярна или неправилно разбрана от вас телеграма, че някой ваш близък, ваш приятел или брат лежи болен, ограбен е или влак го е прегазил или нещо от тоя род. Зарязвате всичко и хуквате при горкия си брат и изведнъж срещате човек, по-здрав и от вас, седи си на масата, обядва, с радостен вик ви кани да седнете и се смее на вашата фалшива тревога, на станалото qui рго quo. Не е толкова важно дали обичате или не особено тоя човек, но нима ще му се разсърдите, задето не е бил ограбен или сгазен от влака? Ще му се разсърдите за червените му бузи и за това, че той с такъв апетит яде и пие вино? Естествено, няма. Напротив, би трябвало дори да се зарадвате, че той е жив и по-здрав от вас. Разбира се, човешко е да се ядосате малко — но не за това, че влакът не му е отрязал краката! Та нима ще станете от масата и ще тръгнете да пишете дописки и анекдоти за него, да петните неговия характер и да вадите наяве недостатъците му…А с българите се постъпи тъкмо така. „Ха, та у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин.” А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българинът и досега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят.

Ф. М. Достоевски

================================================================

През 1944-1947 около 600 000 съветски войници и офицери пребивават на българска земя за различен период от време.Секретни междуправителствени споразумения уреждат тяхната издръжка за наша сметка. Нещо повече – всички заплати, командировъчни и режийни, по изрично настояване на съветската страна, им се изплащат в долари. става въпрос за суми, които многократно надхвърлят доходите на среден български гражданин. Установената тогава практика се прилага и от началото на 50-те до края на 80-те години – всички т.н. съветски специалисти са на пълна валутна издръжка от българска страна. Издръжката на съветските окупационни войски е изключително тежко натоварване за българския бюджет, тя значително надхвърля наложените на България следвоенни репарации.

Със специално решения на МС на НРБ представителите на Съветското командване дори са били освободени от задължението да представят отчетни документи за извършените от тях разходи на българска земя. На практика всеки ден от правителството се гласуват огромни суми (300 – 600 млн лв) за издръжката на Червената армия, за която до края на 1945 биват похарчени 23 млрд лв, а до края на 1947 г. – 60 млрд лв. Когато средствата в държавния бюджет се изчерпват, за издръжката на червеноармейците отиват и сумите, събрани от населението по т.н. Заем за свободата.

Изнемогвайки под това непосилно време, към края на 1945 МС се осмелява да помоли В. Молотов да бъде преустановено “това безумие, защото хазната ни няма повече средства”. Москва обаче не само не се трогва, но продължава да иска още и още, повече и все повече, с аргумента, че България като “победен съюзник на Хитлер” би трябвало да е дори благодарна, че дава “само толкова”. Цифрови данни за сравнение: 1. Количество на парите в обръщение: 1945 – 70 млрд лв; 1946 – 80 млрд лв; 1947 – 76 млрд лв. 2. Банкови влогове на населението: 1945 – 12 млрд лв; 1946 – 14 млрд лв; 1947 – 34 млрд лв. 3. Средна месечна работна заплата през 1947 г. – 10 000 лв. Скъпичко са ни излезли “освободителите”, а?!

* * *

Писмо от Г. Димитров до Сталин, 22 септември 1944 г., отн. поведението на Червената армия в България. “На редица места има случаи на насилие по отношение на местното население от страна на отделни военнослужещи:

1. Произволно се вземат от местното население работен добитък, каруци, хранителни продукти и др., без да се уведомяват местните власти и без съответното оформяне на иззетия добитък и хранителни продукти;

2. Произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства и смазочни масла. Това води до проваляне на есенната сеитба.

3. Някои военнослежещи в пияно състояние влизат нощем в домовете на хората в градове и села с цел грабеж, а внякои случаи – изнасилват жени и убиват мъжете им. Така напр. в с Дивдядово, Шуменско, наред с другите хора е убит и един от старите членове на Партията. Доколкото такива произволни действия внасят голямо смущение сред населението, което с неописуема радост и възторг посрещна Червената армия, моля да се направи всичко възможно за тяхното по-бързо прекратяване”. Ама си ги е бивало освободителите, а?!

* * *

Дълго време официозната историография у нас твърдеше, че именно “братушките” са ни опазили от териториално осакатяване след края на ВСВ. Всъщност по време на следвоенните мирни конференции и преговори точно САЩ и Великобритания ни спестяват тази злочеста съдба. Именно те са категорично против откъсването на Пиринска Македония от България и даването й на Югославия. Малко по-късно обаче, под внушението на Кремъл, БКП извършва чудовищно национално предателство, развивайки бурна дейност за денационализирането на Пиринско и присъединяването му към тъмницата на народите – Югославия.

С тази цел именно ръководителите на двете държави са привиквани и инструктирани в Москва, като българските вождове щателно изпълняват всички възложени им поръчения. Слава богу, че отношенията между Сталин и Тито много рязко се изострят, което води до провал на идеята… Случаят обаче е използван от Кремъл, за да се освободи от малцината му неугодни актьори на българската политическа сцена – Трайчо Костов и др. Обвинени в антисъветска дейност и връзки с английското и югославското разузнаване, те биват зверски изтезавани и избивани от “инструкторите” на НКВД под командването на главния съветник на нашенското МВР – ген. Чернов. Поведението на тези палачи възмущава дори Вълко Червенков, който се моли на Москва да ги отзове незабавно.

Сталин милостиво скланя да изпълни тази коленопреклонна молба, но на освободеното място изпраща друг кръволок – ген. Филатов. Същият е настанен в кабинет непосредствено до този на българския министър, като на практика изземва неговите пълномощия. Вълната от политическо насилие продължава, като се съсредоточава върху “прочистването” на българската армия от “Вражески елементи”. И затворите започват да се пълнят с бивши “Партизански командири” и да се огласяват от техните вопли …

Хвала на таквиз Освободители

==========================================

СССР съсипа наченките на българската високотехнологична промишленост и наложи примитивна енерго- и материалоемка тежка индустрия, унищожаваща околната среда Веднага след нахлуването в България на окупационните съветски войски биват разграбени най-проспериращите около 50 българско-германски предприятия, обявени за съветски военни трофеи. След това България е принудена, според мирния договор от Париж, да възстанови производствения процес в тях, но като предаде немското дялово участие на СССР.

Благодарение на така създадената “кооперация” предприятията много бързо са напълно съсипани и след като те вече не представляват никаква ценност, в началото на 60-те години на България бива продаден обратно бившият германски, вече съветски дял. В края на тази сложна трансформация на собствеността изведнъж се оказва, че русенският филиал на германската Muelhaupt, преди войната произвеждал изнасяни в цяла Европа турбини, вече е започнал да бълва вършачки и редосеялки, чието качество е такова, че единствено като подарък са склонни да ги приемат в Куба и няколко братски африкански и азиатски държави, поели по пътя на социализма.

* * *

Подобна схема е приложена и спрямо Ловешката самолетостроителна фабрика, чиято продукция се оценява високо дори от асовете на Luftwaffe. Благодарение на братския СССР след победата на Деветосептемврийската социалистическа революция там от проектиране и изработка на самолети ДАР се преминава към производството на велосипеди и моторетки “Балкан”, а по-късно се сглобява автомобилното чудо “Москвич”! Другата Държавна аеропланна фабрика, тази в Казанлък, произвеждаща самолетите КБ, направо е закрита още в началото на съветската окупация, а висококвалифицираният персонал е натирен.

* * *

За ефикасността и рентабилността на предприятията на прехваления съветско-комунистически ВПК е достатъчно да се каже само следното – от Западна Европа те купуват специални легирани стомани и уникални тръби на Manesmann срещу долари, а спецпродукцията си продават за преводни рубли или в най-добрия случай на ембаргови държави или по дъмпингови цени.

***
Един от шедьоврите на натрапения на България съветско-комунистически ВПК – “Автомат Калашникова” (АК 47) е доста примитивно копие на немската Sturmgewehr 43. Опростяванията действително превръщат АК в нелошо бандитско оръжие, но за сметка на това го оставят далеч от изискванията на съвременните полеви индивидуални бойни системи.

***
Не по-малко прехвалената бойна машина МТЛБ е на равнището на военната техника от края на Втората световна войта. В което няма нищо чудно – нейният двигател е с лиценз на Generаl Motors от онова време, а трансмисията й е военновременен трофей на Maibach. Нея съветите не успяват дори да копират буквално, а я преработват в по-прост вариант с прави зъби. Тъй като това на свой ред налага промени в предавателния механизъм, нещо непостижимо за съветския технически гений, Москва плаща на щатската Gleeson 12 тона злато, за да изработи необходимите зъбни колела.

=========================================

БРСДП (т.с.) и нейната борба срещу руските попълзновения спрямо България Официалните документи от ранната история на БРСДП (т.с.) (за чийто настоящ наследник се обявява една модерна лява партия) дават категорично и недвусмислено изцяло отрицателна оценка на руската политика спрямо България. Хронолически погледнато това изглежда така:

- Руско-турската “Освободителна” война е “…опит от страна на Русия за създаване на българско княжество с надеждата, че то веднага ще се превърне в Руска губерния”;

- По време на Съединението на Княжество България и Източна Румелия именно “Русия беше тази, която се обяви твърдо против Съединението. А когато то въпреки всичко бе извършено, Русия не само одобряваше, но и насърчаваше Сърбия да обяви война на България”;

- Във връзка със събитията около обявяването на независимостта на България партията на тесните социалисти с гордост отбелязва, че се е опълчила “решително против тласването на България в железните прегръдки на руския абсолютизъм” и е противопоставила своя “могъщ протест”” на “домогванията на реакционното славянофилство, което прикриваше завоевателните апетити на Русия”;

- Руското отношение спрямо Балканския съюз в навечерието на войните 1912/1913 е квалифхицирано по следния начин: “Руският цар изпрати волове и рубли, но не на българските селяни, а на сръбските управници, за да заграбят Македония и да тласнат България в страшна катастрофа”.
* **
Тази действително “страшна катастрофа” изостря до крайност перата на водещите партийни идеолози и публицисти Димитър Благоев и Георги Кирков, които обобщават: “Все тъй “безкористна” беше политиката на Русия през Междусъюзническата война. С нея руското правителство реши да отмъсти на България за голямата й дързост да търси победата със собствени сили и средства и да я използва за за създаване на Велика България. За съжаление българите, опиянени от победите си, забравиха или не виждаха, че Русия е против Велика България”. В претърпяния български погром БРСДП (т.с.) обаче вижда и нещо много положително. А то е, че “Русия сама изтръгна из корен дълбоките русофилски суеверия у нас. Сгромолясването на русофилските суеверия е първата стъпка към освобождаването на българския народ от опекунството на руския цар”.
* * *
Основни направления в работата на БРСДП (т.с.) през междувоенния период 1913-1915 г. са разобличенията на Руската легация в София като център за груба намеса във вътрешнополитическия живот на България, разкриването на механизмите на финансиране на руската Пета колона в страната (партии и фигури от обществено-политическия живот) и яростната агитация против намесата на България в Първата световна война на страната на Антантата поради участието на Русия в нея. Когато правителството на Радославов, което все пак трябва да проявява дипломатическа тактичност, поиска да каже нещо антируско и да уязви Матушката – то обикновено дава гласност на статия от “Работнически вестник”. За предпочитане с автор Благоев, Кирков, Христо Кабакчиев или Тодор Луканов (същият е известен и със способността си да провежда ефектни антируски публични мероприятия), …
* * *
Думи на Дядото: “Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите”. И на Майстора: “Съществува една отлична перспектива за застрашените от руския царизъм балкански народи – създаването на независима държава Украина, която да бъде буфер между Руската империя и европейските държави”.
* * *
Тези сведения липсват в учебниците по нова и най-нова история на България, скалъпвани в продължение на десетилетия от кремълски хрантутници и измекяри. Няма да ги откриете и във фундаменталните трудове на видния историк Георги Седефчов Първанов, крупен специалист по история на българската социалдемокрация…

========================================

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Никола Жеков. Българското войнство 1878-1928

Никола Жеков.

Българското войнство
1878-1928. С., 1928. с. 325.

В началото на юни 1914 г. се нанесе от официална Русия нов морален удар на българския народ с тържественото посещение, което руският цар направи в Кюстенджа на румънския крал. Руската дипломация не намери за нужно поне за очи да предупреди българското правителство, че тази визита на коронования руски владетел не е враждебна на България.

Нещо по-лошо. За да бъде, види се, ударът в сърцето на нещастния български народ повече болезнен, при тези официални тържества руският цар беше провъзгласен за шеф на оня румънски конен полк, квартируващ в Добрич, който пръв влезна на беззащитната откъм Румъния българска земя през лятото на на 1913 г., когато българското войнство водеше далеко в Македония неравна борба против бившите съюзници.

Този факт отвори очите и на слепите, за да видят и разберат колко чужди и далече са политическите интереси на голямата руска империя от всенародните чувства и интереси на малобройното, но героично българско племе. Само партийно-политическият егоизъм и личните нрави на някои славянофилски и русофилски кръгове у нас не пожелаха да направят своите наистина родолюбиви заключения от това и да подадат ръка на праителството в тежката борба за политичесото съществуване на България и за защита на честта и достойнството на българкия народ.

=======================================

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Из речта на др. Вълко Червенков

 

из речта на др. Вълко Червенков по случай 5-годишнината на 9 септември

Събрани, за да чествуваме петгодишнината от Деветосептемврийското въстание, да направим преглед на достигнатите през изтеклите пет години успехи, както и да спрем вниманието си върху главните наши предстоящи задачи, първата наша дума – дума на гореща признателност и дълбока благодарност – ние трябва да отправим към Съветския съюз, към неговата славна и легендарна армия – Съветската армия, към великия вожд и учител на съветските народи и наш вожд и учител, вожд и учител на цялото прогресивно човечество – генералисимус Сталин. (Продължителни бурни ръкопляскания и възгласи “Ура”).

Ненарушимата българо-съветска дружба е главната основа на нашето съществуване като самостоятелна нация. Без ненарушимата българо-съветска дружба, без нашата искрена признателност и вярност към Съветския съюз, към изпитаната и мъдра Всесъюзна комунистическа партия (болшевики), към другаря Сталин – нашият най-голям покровител и защитник – националната независимост на нашата родина е немислима

… Съветският съюз ни избави от германската империалистическа зависимост. Той спаси нашата страна от реалната опасност от чужда империалистическа окупация, от участта, от положението, в което се намира сега монархофашистка Гърция. Не друг, а Съветският съюз ни се притече на помощ, за да възстановим разнебитеното наше стопанство. Нима без поддръжката на Съветския съюз ние бихме могли да имаме народна демокрация и бихме били в състояние да насочим развитието на нашата страна по пътя към нейния национален и социален възход? Не бихме могли!

… С желязна ръка правителството на Отечествения фронт разгроми монархофашистката клика и германската агентура в страната, сурово наказа виновниците за разбойническия съюз с германския империализъм, разчисти пътя за пълнокръвното и най-активно участие на трудещите се в управлението на страната. В страната закипя невиждан по своя размах, по своята дълбочина и сила политически живот. В небивали размери се развиха политическите, обществени, стопански и културни организации на трудещите се. Бяха не само възстановени, но разширени и гарантирани демократичните права и свободи на народа, за да може той за бъде истински господар на съдбините си…

… И нашите работници и трудещи се, както и нашата народнодемократическа държава, доказаха, че те са несравнимо по-добри стопани от капиталистите, че нашата народнодемократическа система е несравнимо по-добра от капиталистическата, има всички предимства пред нея. (Бурни, дълго нестихващи овации)

============================================

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Окупацията.

 

Генерал-майор Н.Р. Овсяный Болгарское ополчение и земское войско К истории гражданского управления и оккупации в Болгарии в 1877-78-79 гг.

Издание Военно-Исторической комиссии Главного штаба С.-Петербург, “Т-во Художественной печати”, 1904 год Предисловие редакции, 1904 г. При составлении настоящего очерка, кроме сохранившихся в военных архивах официальных материалов (отрывочных и неполных), мы пользовались следующими источниками: Полковник де-Прерадович, “Из воспоминаний о рус.-тур. войне 1877-1878 гг.” Спб. 1881. – Е. Рынкевич, “Записки о Болгарском ополчении” в Воен. Сборн. 1902 г., № 4. – Сборн. стат. И. С. Иванова. Кишинев, 1896 г. – Д. Анучин, “Князь В. А Черкаский и гражданское управление в Болгарии в 1877-78 гг. (Р. Стар. 1895-96 гг.).- С. Кшов, “Българското опълчение в освободительната Русско-Турска война”. София, 1902 г. – Р. Димитриев, “Боевете и операциите около Шипка през 1877-8 година”. София, 1902 г. – Leon Lamouche, “La Bulgarie dans le passe et le present”, Paris, 1892.

======================================

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ ПРЕЗ 1944-47г.

СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ ПРЕЗ 1944-47г.

Съветската окупация от 8 септември 1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски” преврат на 9-ти септември станаха, след като в Москва стана ясно, че по друг начин властта не може да бъде заграбена. Планът за поробване на България започна да се осъществява. Той включваше три елемента:

1. Изтребване на българския елит.

2. Стопанско поробване на държавата.

ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ е било планирано отдавна. След като през 1887г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопостави на проруския преврат и до 1994г. успешно парираше руските попълзновения, в Москва са разбрали, че само с премахване на монарха (както направиха с княз Батемберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е било монархическата институция да се изкорени, а за това първо трябваше да се изтреби обществено-политическия елит.

Това не можа да стане с атентата в църквата през 1925г., но се проведе успешно през 1944-1948г. Паролата “Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла” беше дадена от Георги Димитров от Москва. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944г. бяха избити над 30 000 кметове, учители, свещеници, полицаи, низши военни, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка” те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове.

В “Държавен вестник” от онзи период са публикували съобщения за 30 000 безследно изчезнали, но не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие за да се “узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.

Вторият етап на чистката беше позорният безпрецедентен в световната история противо”Народен съд” от декември 1944 до април 1945г. В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души от които 2793 на смърт. (По-други данни над 3000 души) Там “съдеха” хора от елита, които не можеха току-така да “изчезнат безследно”- регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV Обикновено Народно Събрание, цели министерства, Генералния щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими”, като регентите разпитите се водеха в Москва от съветски следователи. Всред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов, и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов … царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947г.

Общо през 12 затвора и 56-те концлагера в периода 9-ти септември 1944 – 9 ноември 1989г. минаха над 200 000 души. Чудовищно изобретение от 1946г насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други “неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990г. живи 3000 всички до един бяха болни от лъчева болест или левкемия. А уранът заминаваше за СССР и с него беше направена първата руска ядрена бомба… Случайно оцелелите близки на избитите бяха “въдворени” да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат. След като е изтребен в голяма степен българският елит от Москва е изпратен да оглави правителството Георги Димитров. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и е говореше български с руски акцент. Въпреки това обаче руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шуреят и телохранителят му Вълко Червенков да го шпионира. Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, Димитров вече беше безполезен и господарите му го отровиха в санаториума Барвиха край Москва през 1949г. След това поставиха на мястото му агента си Вълко Червенков.

С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) Таврийските и Бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Изфабрикуваната в Коминтерна “македонска нация” започна насилствено да се налага във Вардарска Македония върната на Югославия и в Пиринска останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за “македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари – “учители”, “книжари” и други, които да “обучават” населението на “родния му македонски език”. Беше направена така наречената “правописна реформа” замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-десетте години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се опитаха да скъсат писмовното единство на западните и източните български говори, за ад отделят окончателно Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната култура, обявена за “фашистка” и “буржоазна”, като организираха публични палежи на български книги, или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите се скриха в секретните и спецфондове на библиотеките.

Забранени бяха за издаване и четене дори автори като Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете носещи имена на български владетели бяха сменени с имена без титли. Така ул. “Цар Иван Асен ІІ” стана “Иван Асен”, улица “Цар Симеон Велики” – “Симеон” и други подобни кощунства. Държавния герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите “681-1944г.” точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни държава.

Химнът беше преправян на три пъти. Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, но независимо от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни “ритуални домове”. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка, като последна гавра с мъртвите.

С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и 45 години остана безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест подобни на унгарския от 1956, чехословашкия от 1968г. или полските от 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980г. Вината за това обаче не е наша. Просто окупаторите си свършиха добре работата…

СТОПАНСКОТО ЗАРОБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА започна още през 1944г. На 16 октомври 1944г. съветските окупационни войски откараха в Москва златния резерв на Националната банка. След това от бюджета на ограбената вече държава изтръгнаха 40 милиарда и 213 милиона лева за издръжка на войските си на българска територия. Нови 540 милиарда и 92 милиона лева струваше на България безмаслената “Отечествена война” в която угаснаха нови 32 000 млади живота.

Разорената държава трябваше да има бедни поданици за да са послушни. В началото започнаха конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на борба със “спекулата”. Особено отвратителна беше практиката на “изселване на враговете на народната власт” в провинцията при което верни “партийни другари” се настаняваха в жилищата им и заграбваха дори личните вещи на хората. Така например Цола Драгойчева безсрамно се разхождаше с прочутото кожено палто на г-жа Филова.

Последва пладнешкият грабеж от 1947г. наречен “национализация” с който богатите българи бяха превърнати в бедни. След това ударът срещу заможните и трудолюбиви български селяни с “кооперирането” проведено до 1958г. С “Народните заеми на свободата”, безчислените съдебни и не съдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост” и други подобни закони, беше ликвидирана даже и средната класа. Българите се пролетаризираха. Пъкленото дело беше довършено с така наречената “Индустриализация” при която от СССР бяха прехвърлени в България тежки индустрии, обслужващи главно военно-промишления комплекс на СССР, за които България нямаше нито суровини, нито енергия да ги поддържа, нито й бяха необходими. Те замърсяваха природата и вредяха на здравето на хората, а за поддържането им България се принуди да внася огромни количества суровини и енергия от СССР на високи цени. Готовата продукция се връщаше в СССР на ниски цени. Така страната беше заробена с огромни инвестиции, които още повече изтощаваха държавния бюджет, разликата в цените в полза на СССР поддържаше ниски заплати на работещите, (тоест изсмукваше жизнените сили на българите превърнати в роби) и природата ни унищожена. При това в България бяха докарани допотопни и вредни технологии изхвърлени от употреба дори в СССР. Още помня примера със Стъкларския завод “Дружба” в Пловдив, където работеха американски машини произведени през 1924г., продадени на СССР в 1934г. и препродадени на България през шестдесетте. До 1989г. машините си работеха. Това е комплимент за американската техника, но потвърждава горните редове.

На всичко отгоре индустрията ни беше така създадена, че да не е със затворен цикъл и което и да е производство да е зависимо от съветски до окомплектовки или доработки, резервни части, суровини, енергия, технологии, пазари, или от всичко взето заедно. Енергийната система допълнително беше обвързана със СССР – електрическата в паралел със съветската чак до средата на деветдесетте години, газопроводната изцяло зависима от съветската досега. В същото време прекрасните български храни заминаваха на безценица към “необятните съветски пазари”, а в замяна ни продаваха прескъпи и долнокачествени съветски боклуци.

Така се превърнахме в заден двор на съветската империя, в колония осигуряваща главно евтин робски труд. И всичко това под маската на “братската помощ на СССР”. Лишени от собственост, българите работеха цял живот за да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант”. Не е пресилено да се каже, че страната 45 години беше огромен концлагер, пред който робския труд на лагеристите и хитлеристките зверства в “Освиенцим” и “Бухенвалд” бледнеят. Резултатът от всичко това стана ясен в периода 1989-1999г., когато руския пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа криза поради описаните по-горе структурни дефекти на колониалното й стопанство. Последиците тегнат до днес…

============================================

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Как руският цар върна „освободената” България обратно в рамките на Османската империя

Как руският цар върна „освободената” България обратно в рамките на Османската империя

Божиею милостью мы, Николай Первый, император и самодержец всероссийский, Объявляем чрез сие, кому о том ведать надлежит, что 2-го числа сентября месяца 1829 г., между нашим императорским величеством и е.в. императором оттоманским султаном Магмуд-ханом постановлен и заключен договор вечного мира между обеими империями.

Е.в. император и падишах всероссийский, желая удостоверить е.в. императора и падишаха оттоманского в искренности своего дружественного расположения, возвращает Блистательной Порте Булгарию и землю Добрудже от Дуная до моря и купно с тем Силистрию, Гирсово, Мачин, Исакчу, Тульчу, Бабадаг, Базарджик, Варну, Праводы и другие города, местечки и селения, в той земле состоящие, все пространство хребта Балканского от Емине-Бурну до Казана, и все земли от Балкана до моря, а также Селимно, Ямболи, Айдос, Карнабат, Мисимврию, Анхиали, Бургас, Сизополь, Кирклисси, город Адрианополь, Люле-Бургас, наконец все города, местечки и селения и вообще все места, занятые в Румелии российскими войсками.

===============================================================

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината. Как се създаде “македонската нация” – спомените на проф. Михайл Дикхан

… По искане на българскиятъ посланникъ Димитъръ Жулевъ въ Москва му изпратихъ историята на Македония. Тъй като следя научната литература по този въпросъ отъ дълги години, съмъ възмутенъ отъ позицията на Съветския Съюзъ по тъй наречения “Македонски въпросъ.” Ако царска Русия искаше да превърне България въ своя губерния, то Съветския Съюзъ превърна България въ своя колония и така диктуваше външната политика на България и другите така наречени социалистически държави. По македонския въпросъ Москва заемаше антибългарски позиции. Другояче не можеше и да бѫде, щомъ по нейно разпореждане е създадена нова “Македонска нация” следъ Втората световна война. Ето защо е отворена катедра по македонски езикъ и литература, и се подготвятъ специалисти за Македония.
Турцитѣ взимаха отъ българитѣ “кръвенъ данъкъ.” И отъ тези българчета възпитаваха еничари. Тѣ еничаритѣ, се отличаваха съ най-жестоката разправа, най-кръвнитѣ кланета надъ своя народъ, който мразеха като “неверници”, като гяури. Обаче това бяха хиляди, десетки хиляди българи бандити. Москва, Белградъ и София на чело съ комуниститѣ и Георги Димитровъ, направиха така, че въ името на световната социалистическа революция и Балканска федерация създадоха искуствена нация и република Македония. Като разпокъсаха Македония на три парчета и почти цялата я дадоха на Тито. Българската комунистическа партия начело съ Георги Димитровъ отъ 1945 до 1949 година задължаваха българитѣ отъ Македония да се записватъ “македонци”. Въ Пиринския край бяха отворени училища, бяха издадени учебници и народа се “прекръстваше” отъ български на македонски.
Макаръ че се разпадна комунистическата империя, макаръ, че няма вече Югославия, гръцко-сръбския антибългарски съюзъ продължава своята коварна дейност срещу България и Македонското Национално-Освободително движение.
Единъ отъ лидеритѣ на това движение Коста Църношановъ отбеляза, че най-фаталното къмъ каузата на българщината въ Македония е било предателството на БКП: “То е надминало всички национални катастрофи на българския народъ, защото никога българската държава дотогава не е отбългарявала българи съ своя собствена територия. (Иматъ се изпредвитъ македонскитѣ ексцеси, въ Пиринския край презъ 1945-1949 година).
Известно е, че на 500-те хиляди българи въ СССР Тодоръ Живковъ имъ казваше при срещата си съ тяхъ: “Вие не сте българи, вие сте съветски граждани.” Хора безъ народностъ.
… По време на една отъ мойтѣ визити въ България академикъ Веселинъ Хаджиниколовъ и професоръ Добринъ Мичевъ ми разказаха, какъ тѣ, 80-учени-философи, историци, етнографи отъ Българската академия на наукитѣ заминали презъ 70-тѣ години, за да запознаятъ съветскитѣ колеги съ македонския въпросъ, като докарали томове съ документи и публикаций по проблема. И какво станало, 6 дни стопанит разхождали българската делегация по музей, галерий, забележителности изъ Москва, и на 7-я денъ имъ казали: “Нямаме време да изслушаме ваашитѣ научни доклади и да разглеждаме документитѣ.” Гузни и обидени се върнали българскитѣ учени. Обаче Москва изхождаше отъ политическата ситуация, а не отъ истината и трагедията на други народи. Няма правда на бѣлия святъ, но и по-високо отъ нея нищо няма. А изскуствената нация, изскуствена и сега суверенна държава Македония има.
Професоръ Михайлъ Дикханъ
18, 11, 1996 г

Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите

Георги Раковски

Няма по-свято нещо на света освен милото Отечество всякому.

Человек де е първи път видял небесната светлина, привързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един единствен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.

Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи се, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и пр., оттогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, отгдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и Отечеството му.

Человек же, който се скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си Отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област! Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето:

Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!

В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат!Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.

В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тия места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия.! Множество от тях разорани села в Руманя* (Романя, Руманя – Тракия, Южна България, Румелия. Бел. ред.) и от тая страна на Стара планина се още и до днес се виждат в бурен и трънак обрасли!

В 1854 г., пак щом минаха Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да побуждат Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят Българя, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет хиляди домородства в Бесарабия.

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител!* (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. “С нас е народът”, казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З.С.)

Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.

Сега веке, откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърна веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и оттамо се върнаха назад още преди танзимата* (Танзимат – реформи, започнати от султан Махмуд) в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний нняз Стефан Богориди* (Княз Стефан Богориди, 1770-1859 г., – голям български благодетел от Котел. Внук на Софроний Врачански и историк на самия Георги Раковски. С изключителни заслуги по българския църковен въпрос. На негово собствено място и с негова помощ е построена желязната църква “Свети Стефан” в Цариград. Бел. ред.). Също и ония, които бяха минали в 1854 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински Българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и вечни мъки ви чакаттамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:

Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половината ви ще измря и погина по пътя, а доде привикнете на тез блудкави и горчиви пустинни води, Бог знае колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ама вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък* (Бозалък – вид едра трева. Бел. ред.) покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате огторе си? Можете ли да понесете вий този грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини тутакси да направите къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! Смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни прегради, които сте тук нашли от баба и дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават вашите хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да видите, не ще ги сънувате насъне и ще си оплаквате дните!

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капсъзи* (Капсъзин – безделник, нехранимайко, разбойник. Бел. ред.), от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените и децата си! О! Вашите души и на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот”.

Не е ли срамота за вас, о видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! Вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили от тамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, като ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си?…

От каква неволя се преселявате? Я размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царстването на Султана Абдул-Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои злоупотребления, тия не стават по царска воля, но тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотебления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

Треба да знайте още, че Н.В.Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним Християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н.В.Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.

Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни Отечества* (Както днес ония, които са получили звонковата монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З.С.).

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

Първо издание, Букурещ, 1861 г.
Второ издание, София, 1886 г.

да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс* (Николай фон Гирс, 1820 1895 г., руски дипломат, министър на външните работи на Русия по това време) и Катков* (Михаил Катков, 1820-1887 г., известен руски реакционен публицист и панславист. Чест прицел на перото на Захарий Стоянов, бел. ред.) от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Санстефанска България. А защо я то прередлага? Защо такава глупа непоследователност? – “Желае ни доброто, не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – “Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: “Ето, че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите”. Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивский консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното III-то отделение* (Трето отделение – императорска тайна полиция. Изпитан предшественик на КГБ).

Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са поначало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев* (Николай Обручев, 1830-1904 г., военен и държавен деятел, бел. ред.) или Сомов, когото да срещат по всички градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите ”так приказано”, “не разсуждать”, “не бунтовать”, “Воля Его Императорского величества такая”, “Ви народ неопитный”, “Вие трябва да слушате и се покорявате”, “има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: “Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви”. По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно, по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на големите братушки и казват: “Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пък ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате “ура”. А братушките цъфнали и не завързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: “Благодарим на ваше високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото ваше високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш”. “Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше “ура”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: “Московска”, “Александровска”, “Аксаковска”, “Паренсова”, “Гуркова”, “Славянска”, “Николаевская”, “Невская” и пр. да блешука и нещо като “6-ий септемврий”, “Сливница”, “Драгоман”, “Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…

Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия* (В царска Русия така наричали днешна Украйна, бел. ред.) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира. “Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на “Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. “Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?”… пишеше същий тоя Аксаков на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: “Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обърщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума, и Симеона с Иван Грозний и с Екатерина Вторая.

Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има : бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки,камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…

В днешно време, когато това правиелство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев* (Константин Победоносцев, 1827-1907 г. – руски държавник, прокурор при Светия синод, покрит с мрачна слава при царуването на Александър III и Николай II. Бел. ред.), Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззнакови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г.С.Раковски, както той е гледал на официална Русия и на нейната външна политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат Цанков, и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на видинските българи, печатана е за първи път в “Дунавски лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: “Не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философстват нашите дипломати.

Поклон върху праха на великий български мъченик, че в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр. Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…

Русчук, 1-й март 1886 г.

=================================================================

Българинът желае сам да е стопанин на своята малка къща

Стефан Стамболов

Телеграфират на в. “Temps” от Петербург следующото:

“Положението не е станало по-ясно от завръщанието на генерал Каулбарса. Вижди се, че царя е противен на всяко действие, от което би произлезли международни заплитания, Русския посланик в Ца­риград, г. Нелидов, е противен на каквато и да бъде военна окупация в България, а Генерал Каулбарс е съвсем на друго мнение – Военната намеса, струва ми се, е единственото решение на въпроса. Паданието на Регентите, според него, е незначителна сполука: защото, според названието му, Регентите са кукли които други разиграват. Тряба да си дойдат воена­чалниците, които никак няма да търпят едно пра­вителство, на което първата работа ще бъде да възвърне руските офицери.”

След подвигите и победите на нашата млада войска при Сливница, Драгоман и Пирот, всичкия свят беше възхитен от нея, всички я хвалиха всички й се чудеха, всички я превъзнасяха. Една неисказвана и неописуема радост, смесена с благородна гордост, усещаше всякой Българин, като четеше в беспристрастната европейска преса заслужените похвали на храбрия, виносливия и юначния Български войник, на младите, смелите и даровитите Български капитани, които надмощиха и победиха старите и обстреляните сръбски генерали.

Българската войска и нейните подвизи и по­беди прославиха и направиха почетно и познато Бъл­гарското име. Тя накара да заговори за нас със симпатия и живи интереси всичкия образован свят, тя изтръгна из устата на нашите заклети неприятели неволни похвали на нашия доблестен народ, тя даде да се разбере, че българския народ може да живее самостоятелен и независим живот, без намесата на разни епитропи и настоятели, че той заслужава по-добра участ и че трябва да са признае Българското Съединение, за което се проля толкова невинна братска кръв.

Колкото и да ни е жалко за братоубийствена Сръбско-Българска Война, колкото и да осъждаме нейното избухвание, ние трябва да признаем, че без нея Българското име щеше да гние в тинята на неизвестността, на Българите щяха да гледат като на един полуробски, полудив, страхлив и убит народ, който Россия е освободила, за да го има в ръцете си за свое сляпо и послушно оръдие, за постиганието и попълнението на своите завоевателни планове и цели.

Войната избухна и съда Божий реши и доказа съвсем противното. Напуснатата войска от своите в мирно време висши началници, които бяха повикани с едничката цел да се деморализира и раскапе тя, да се разбяга и разпръсне по четиртях краища на България и чрез това да се осуети и направи невъзможна борбата ни за Съединението – тази войска, предводителствувана от своя храбър вожд Александр 1-й и от юначните си Български офицери, сдържа блестящи победи и доби неуведаеми лаври на Българското оръжие и на Българското име. Хитроскроения план на нашите благодетели не сполучи и тогава се издаде знаменития онзи царски приказ, с който се благодареше на руските инструктори за сдържаните в тяхно отсъствие победи от храбрата Българска войска и който имаше за цел да умаловажи значенето на тия победи, да помрачи и хвър­ли сянка върху Българската слава; с една дума: да подкопае и унищожи доброто впечатление и мнение, което справедливо си бяха съставили за нас всичките честни и правдолюбиви хора.

Победите на Българската войска осветиха и укрепиха българското Съединение; пролятата на бойното поле кръв го запечати и свърза с неразривни ни свръзки и всички Велики сили признаха, че вече е невъзможно да се раздели Тракия от България и че е и право, и необходимо те да останат за винаги свързани и съединени. Всички признаха и мълчеливо се съгласиха да приемат станалото Съединение, само една Велика Сила беше в думата си противна на това Съединение и употреби всичките зависящи от нея средства -то да се дискредитира и компрометира…

Тая Велика сила беше нашата освободителка! След Цариградската конференция, която призна българския Княз за управител и на Източна Ру­мелия и формално му я отстъпи да я управлява, спо­ред благоусмотрението си, руските агенти и кон­сули, живущи в тия две провинции, почнаха с една дяволска енергия да работят почти открито за свалянието на Българский княз и на вземанието под свое пълноводение Българското Княжество, уголемено с И. Румелия. Подкупите и обещанията, лъжите и измамите бяха техните главни средства. Пари хванаха да се пръскат на ляво и на дясно и шайката на предателите се увеличаваше всекий ден. Руския полковник Сахаров беше на чело на заговора. Той подкупи и придума да влязат в съзаклятието лудия капитан Бендерев, божата кравица майор Груев и безчестното, подлото и подкупното човече капитан Радко Димитриев. Тия български народи се събрали около шишкавия полковник и почнали да турят в из­пълнение мерзския си и гнъсен план.

На уякналата и уголемена България трябваше да се нанесе двоен удар, от който да се разклати тя до основите си и да не може никога да се управи: първо, да се изгони или убие българския държавен глава и второ, да се обезчести и деморализира славната Българска войска. Първата част от адския им план сполучи и се изпълни, но втората – нe може. Щом народа и войската узнаха за станалото гнъсно дело, всички станаха като един човек против предателите, изменниците и клетвопрестъпниците, и храбрите да продават отечеството си заговорщици побягнаха предрешени из столицата, като оставиха на произвола на съдбата своите излъгани и измамени последователи.

Княза се завърна в България, гдето народа и войската го посрещнаха и приеха с невиден и нечут до тогава ентусиазъм и безкрайна радост. Чуждата интрига излезе на яве и скритата до тогава зад гър­ба на предателите Велика сила изскочи на лице и по­иска отричанието на Александър Батенберг от Бъл­гарския престол, като заплашваше в противен слу­чай да окупира България и с това да предизвика Об­щоевропейска война.

Какво стана след това, всекиму е известно. За да спаси България, княза се отказа от престола си и замина, а след малко генерал Каулбарс пристигна да заеме мястото му, като се метаморфозира от дипломатически агент на пълновластен импе­раторски комисар. Но сметките на смахнатия ге­нерал не сполучиха: защото всички познаха злите му намерения и с ужаси и с отвръщение се отдалечиха от него. Разочарован и опозорен, побеснял от несполуката си и сърдит на честните Български управители и офицери, треперящ от гнева и яростта на своя монарх, който беше страшно недоволен от поведението му, Каулбарс замина из България разбит — и унищожен, като проклинаше и хулеше всичко Българско, а най-вече правителството и офицерството. Същия този велемъдър мъж днес предлагал и съветвал да се окупира България, нещо, което не се желае от царя, нито се удобрява от умните и далновидни руски дипломати, защото Българската окупация може да има толкова сериозни последствия, които болния мозък на сърдития генерал не е в състояние да схване и проумее.

За да оправдае своята несполука, генерал Кау­лбарс хвърля вината на Българските офицери. Ето тия са те, главните противници на Россия, те не щат да ни слушат и да ни се покоряват; следователно, до като те не се изгонят от най-малкия до най-големия из Българската войска и не се заместят с руски офицери, не чакайте нищо добро от България.

Ние се радваме на това самопризнание на цар­ския пратеник. От него излиза, че против руските завоевателни планове не са само регентите и ми­нистрите, не са само Малкото и Великото н. съб­рание, не е само интелигенцията, но са още и офи­церите и войската, и, току-реч, целия народ – нещо, което генерала е признал в разговора си с редактора на в. „Гражданин”, княз Мещерский.

Инак и не можеше да бъде: защото Българинът, ако и да е крайно благодарен на Русите за своето освобождение, желае да си остане сам стопанин на своята малка къща, сам да си я пази, нарежда и украшава, според както му стига ума и му се харесва. На другиго той никога и за никакви блага няма да отстъпи това свое неотемлимо природно право.
До като това чувство трае у българския народ – а то ще трае вечно – ние сме спокойни за неговата независимост и добро бъдеще, ние не са боиме от никакви заплашвания и заканвания, и обвинения, и вярвам, че България ще живее дълго и честито, на пук на всички чужди генерали, които обичат да сва­лят болестта от своята болна глава върху здравата глава на своите…

в. „Свобода”, бр. 13, 13.12.1886 г.

=================================================================

Где е най-голямото робство

Захарий Стоянов

Мюхлюзинът бивши премиер в България, а таен дипломат на руската дипломация и на нейните коварни в отечеството ни планове, П. Каравелов, твърде ревностно се е завзел да защитава своите господари. Не им завиждаме с новия апостол, с тоя бивши Бентамоман и Беджехотофил и господар на пловдивската “Независимост”. Който се води и братими с него, той ни представлява оня нещастник, който влиза с бясно куче в толум. Но защо ли да си трием зъбите? “Tel maotre, tel valet”, или по български речено, тенджерата се търколила, та си намерила капака.

В последният брой на “Т.К.” тоя човек излязъл да защитава осъдената от цяла Европа автократия, не само днешното й положение, но от времето на Ивана Грозний. Боже мой, а Бентам, когото един от руските царьове вика в Петербург за съвети, като го награди и със скъпоценен пръстен, махна с ръка, че гърбатият не може да се изправи, освен да му смажеш гръбнака с чука. Поляци, малоруси, татари, черкези и пр. Племена, които са имали злочестината да подпаднат под московския хомот, според П. Каравелова излиза, че са или разбойници, или неразделно с московците. Иска да каже той, че Русия с освободителската и цивилизаторската мисия е убила свободата и съществуванието на тия народи.

Вижда се работата, че за издайника на българската корона и историята е станала гнусно блато. И нещастните татари, които и в турско време виждахме да косят сено и носят дърва на българите, и те били някаква си опасност, от които и българите теглили. Примери, че в народните песни имало да се казва “младо татарче”. От свята, християнска и прогресивна Русия те били крали робини, които продавали в Цариград, значи, че в Русия робството е било божие наказание. Ние пък, които не служим на азиатския департамент, утвърдяваме, че това гнусно робство и днес царува в Русия, което искат да въведат и в България нашите издайници. Ние утвърдяваме още, че каквото тегло има там, в тая братска нам страна (с народа), то в България под турско иго никога не е имало подобно нещо. Никога, повтаряме ние с подписа си. Далеч сме ние от библиотеките, но и доволно и онова, което имаме под ръка, за да се снабдим и с факти. Без предисловие и въведение, не желаят ли нашите читатели да чуят долньото, което е станало в Русия?

Едно обикновено куче се продавало в Русия за двама души селяни; а едно авджийско – за три момичета. Ето ви няколко обявления от тогавашните вестници: “- У Никола Морскаго се продават банкетни пишкири, покривки за маси, две момичета учени и един селянин (мужик)”. “- Продава се двайсетгодишен човек белберин, и една крава от добра породица”. “- Хубави кученца се продават и седем човека с най-умерена цена”. “- На литейната част, против Сергия, в черковния дом се продават двама души, готвач и файтонджия, годни за солдати, и един папагал”. “- Някой си има за продан 11-годишно момиче и 15-годишен белберин (парикмахер), четири кревата, пера за възглавници и други домашни вещи”. “- Имам за продан хубава пресносола риба осетрини, седем сиви мерини (коне) и мъж с жена”. (Беляев, стр. 320; Мордовцев, III, I, 431).

Не само са се продавали селяните в Русия, но са ги давали още и във взятка, изигравали са ги на комар, плащали са с тях на доктора за визити и пр. и пр. Робството в Русия, говори Шап, разрушило всичките естествени права; тук човекът се е продавал като стока, деца са се отръгвали от обятията на майките, за да се продават в публичните домове за по няколко си рубли (Рус. Старина, XI, стр. 785). Цената на тия нещастници, истински наши освободители, които са умирали по Дунава и по Балкана, е била разна. В началото на царствуванието на Екатерина, която освободи Полша, един селянин е чинел 70 – 120 рубли. Но без земя цената на тоя двукрак добитък е била много ниска. Една помещица (чифликчийка) продала 195 души свое стадо, мъже, жени и деца с пеленачета, по 6 рубли едното парче. Майсторите, хубавите момичета, актрисите стрували много по-скъпо. Потемкин, например (който освободи татарите) купил от някого си Разумовски музиканти робове по 800 рубли всеки. Много пъти, когато пияният и развратният чокоин е угоявал всичко от тия нещастници, продавал и цялото село, с бабичките и кучетата. Сърбинът Сава Текели, който пътувал из Русия, видял в Тула на пазар 40 момичета, които с камшик пазел техния господар. Той попитал какви са тия хора? “- Продават се”, бил отговорът. Савата се почудил. “- Купи ни, купи ни, господине”, викали момичетата, а той се чуди, че те били всички весели. Урзопинският панаир (Русия) бил център, гдето се продавали момичета за Турция и за другаде. Търговците били арменци. Други пък давали с кирия момичета по бардаците, за които вземали по 100 рубли в месец.

Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни. Някой си Хорват, чифликчия в Малорусия, постоянно говорел “- Всичко е мое, земята е моя, небето е мое, водата е моя – всичко е мое!” И действително, той на дело достигнал това. Един път с многобройна свита той отишъл да обикаля своите земи, и преминал през село Т. Кучето му влязло в двора на един селянин, който като поискал да го изпъди, то го ухапало и селянинът, без да иска, ударил го и му счупил единия крак. Хорват побеснял от това; той се не задоволил да накаже своя роб само, но заповядал на хората си да турят слама около селото, което до крак изгорил. Веднаж на същия Хорват се подплашил конят, гдето присъствали и 12 души още. Той заповядал да избият всичките, щото да не остане човек, който да говори, че на стария Хорват конете могат да се подплашат от каквото и да било (Пасек, II, 200-201).

Тайният съветник Жадовский, който живял в 1855 г. в Оренбургската губерния, имал за правило, щото всичките негови роби от няколко села, щом се оженят, първата нощ да довеждат при него своята булка да преспи с нея; който не се съгласявал на това, на другия ден той удрял по 50 камшика и на младоженеца, и на булката, и на родителите й. Когато той остарял вече, карал своите файтонджии и слуги да изнасилват сиромашките селянки, а той с цигара в уста давал команда (Преступление и наказание, 1869).

Друг един помещик, Виктор Страшински, от 1840 – 1850 обезчестил 86 момичета от своите робини, които били на възраст най-старите на 14 години, а другите – на 13 и на 12. 47 от тях показали на съда, че и като се оженили (насила), пак били заставени от Страшински, да имат с него сношение. На много помещици момичетата от цялото село са служели за жени. Това зверство не се е даже гледало за нещо необикновено, от никого не се е скривало. Авторът на “Записки селскаго свещеника”, който в 1861 година ходел официално да присъттвува като се чете височайшият манифест, разказва, че някой си Лачинов така давал заповеди на своите роби: човекът му вечер тръгне от прозорец на прозорец, и вика: “Ти, Иван Митрич, ще да отидеш утре да чукаш житото, Теодосия (дъщерята) ей сега да дойде при барина”. На другия ден същото: “Ти, Иван Кузмич, чуваш ли? Утре да отидеш да подсеваш, Арина (жена му) скоро да дойде в чифлика”. В енорията на същия свещеник се случило, щото две момичета се отказали да отидат. Едната се удавила през нощта, а другата я завели, вързали я с въже от кревата и подир две недели умряла. Друг един звяр помещик издал приказ към своите робове, щото щом им се роди дете, да не го кръщават, дорде не питат него. Причината била тая, да не би случайно някой селянин да кръсти детето си на името на някого от бариновото семейство. “- Аз не желая, щото мужиците да хабят имената на моите деца”, говорил той. Приказът се захващал така: “- Вие, подлеци …”

Вечер като си легнат барините и техните деца, при всекиго, особено после пладне се натъкмявали по две-три същества, които изпълнявали следующите длъжности: една ще пъди мухите, друга ще чеше барина по петите, трета ще пее песен, а ако баринчето е малко, то ще да му приказва приказки, дордето заспи. Свещеникът видял едно баринче, което се преструвало на заспало, и разказчицата млъкне да му приказва вече. То скочи и я цапне, и тя пак захване “И-ва-н Ца-ре-вич …” и пр.

Граф Аракчеев, един от най-любимите на царя слуги, един от прочутите администратори, който е управлявал Грузия, заробена от Русия. Тоя просветен мъж е наказвал всяка селянка, която не е раждала момче, а момиче. Ето неговите прикази: “- У мене всяка жена трябва да ражда на година по едно момче. А ако някоя жена роди мъртво дете или пометне, то ще се облага с щраф; а ако някоя не роди някоя година, то ще й се вземе по 10 аршина сурово платно”. Слугата на Аракчеева, комуто жената родила момиче, ето що донася с “рапорт”: “- Ваше Сиятелство! Против желанието ми жена ми роди момиче, а не момче, за което се боях досега да ви донеса. Моля коленопреклонно да ми простите” и пр. Същият Аракчеев устроил и болница, хем да лечат нещастните роби, хем да ги бият. Ето рапортът на Шевелевската болница: “- Чест имам да уведомя В. Сиятелство, че слугинята (дворовая женщина) Прасковя Григориева оздравя днес и след като я наказахме с пръчки (розгами) изпратихме я да лечи щаб-лекаря Белоцветов”.

Една аристократка, Салтикова, която имала няколко хиляди рубли, природата я лишила от коси, затова си имала нарочен белберин, който да й туря изкуствени. Но за да не би да се разчуе това, тя държала тоя белберин три години заключен в един долап. Когато той побягнал, Салтикова се оплакала за това право на императора Александра. Всичко това се е вършило по закон, никой нямал право да се оплаче против тия зверове. Някой си Мамонов, който венчавал своите робини, като държал в едната си ръка камшика, а в другата – невястата за косата, направили му бележка. Той пише на московския генерал-губернатор: “- Крепостните (робите) хора, които се намират в моя дом, аз никога няма да престана да ги наказвам телесно. Това право, да бием с тояги нашите крепостни, е свързано с политическото съществувание на нашето отечество”. По само себе си се разбира, че тия хора, които са били по-долни и от кучетата, които са били венчавани с камшик, на които жените и дъщерите са били вземани на таин, понякога се бунтували, не против държавата, а против чокоите. И какво е излязвало? Клане, бесилка, набивание на кол и унищожение на цели окръзи. “Тия наказания са невероятни”, говори сам поетът Пушкин в своята история на бунта. “- Едни набивали на кол, други обесвали за ребрата на куки, някои разсичали на четири, на останалите прощавали, като им отрязвали само носовете и ушите”. Княз Реприн, който бил натоварен да погаси бунта, говори в един приказ: “- Селяните за своето съпротивление против войската на Н. И. Величество са наказвани със силата на оръжието, и са предавани яко изверги, злодеи и престъпници на огън и меч; техните тела, които справедливо са издъхвали от тяхното богопротивно престъпление, не са достойни за погребение заедно с общите верноподаници. Те трябва да се заравят в особена яма, и да се тури надпис: “- Тук лежат престъпници против Бога и царя и помещика …” и пр.

Салтичева, пак помещица, която от злоба е рязала циците на своите робини момичета, а после ги е пекла да ги яде, 21 пъти е била предавана на съд и все делото се закривало. Друг един барин, купил две кученца, които дал на подая на една селянка. Но понеже те я хапели, тя ги хвърлила в реката. Баринът я смазал между две дъски сутринта, после я бил всеки ден. Наказали го с духовно покаяние … Когато русите завладяха Малорусия, която “Т.К.” казва, че така трябвало, т.е. да я освободят, имало 44 960 свободни домове. Екатерина ги намалила в няколко години на 4 000 (Соловиев, XXVI том, 39 стр.). Само тя, Екатерина, е обърнала в роби 6 678 000 души. За заслуга само, че й помогнали някои от придворните да стане царица, тя подарила следующето число селяни-робове: на Потемкин – 25 000; на Завадовски – също 25 000; на Зорача – 13 000; на Корсакова – 4 875; на Лонски – 25 000; на Зубова – 13 000; Само в един ден, на 18 август 1795 година, тя е раздала 10 000 души подарък. Английският посланик от Петербург писал по това време на своето правителство: “- Хазната на Екатерина е пуста, но селяните са още много”. Хора като княгиня Дашкова, приятелка на Волтера, и като Карамзина, авторът на “Бедната Лиза”, и те са владеели по няколко хиляди робове, и те са ги продавали като кучета.

Но стига, доволно е и това, което сме извлекли от съчиненията, печатани в самия Петербург. Онова, което описваме, се е вършило повечето в настоящия век. Сега положението не е такова, няма рязание на цици и други, но робите, гладни и голи, съществуват още. Ако руският крак стъпи някога в нашите райски земи, то нашите полета и плодородни места няма да ги владеят български стопани, но руски стопани. Тогава българският народ ще опита какво значи робство, което той не е и сънувал даже във времето на турците. Руското робство е нещо нечуто и невидяно. Зверовете турци никога в ума им даже не са минували тия зверства, които са били узаконени в Русия.

Прочее, ние ще да пребием пръстите на подобни мазници като П. Каравелова и компанията му, които излизат да хулят гнуснаво във своя шпионски вестник, че Русия била нам що си и нам какво си, и трябвало да й отстъпим. Нека издайникът на българската корона отстъпи със своите си дечица, ако му е толкова мило. Но Русия ни освободи, ще да ни се каже. Да, но тя освободи и татарите, и черкезите, и бухарците, и поляците, и грузинците и много още други. Ако тя ни е освободила, то е било само за това, за да ни тури на гърба нов самар.

Колкото за това, че България нямало алъш-вериш, то нека българските търговци поискат сметка от Петка Каравелова – защо той ги хвърли в тая криза, защо той размърда мирното княжество, като му издаде държавната глава?

Из “Непознати страници”, Захарий Стоянов, стр. 117 – 123
Oформено и публикувано в интернет от gantree.

==================================================================

Това е телеграмата на руския генерал Каулбарс до Император Александър III от “Строители на съвременна България” на г-н Симеон Радев. Ние българите вече сме сърбали руската попара и знаем какво е руски камшик:

“Тази телеграма трябваше да е предизвикала у Александра ІІІ някои от тия страшни вълнения, които избухваха у него в големите случаи и караха да затреперва целият царски двор; наистина той заповяда, щото веднага няколко военни параходи да заминат за Варна. На 27 септември Гирс телеграфира Каулбарсу:

Телеграмата на ваше превъзходителство с вчерашна дата имах щастието да докладвам на негово величество императора. На негово величество било угодно да даде височайшата си заповед на генерал адютанта Вановски по искането на ваше превъзходителство немедлено да отправи военни параходи във Варна за защита честта на руския флаг в България и интересите на живущите там руски поданици и намиращите се под наше покровителство. На командира на Черноморския порт му е дадена заповед за приготовление на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардирване и заемане на гр. Варна. В случай на повтаряне на каквито и да било неприязнени действия от страна на българските незаконни власти по отношение нашите поданици или към тези лица, които са под наше покровителство, аз съм решен веднага да взема още по-строги мерки.

Най-покорно моля ваше превъзходителство да благоволи и съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето по ваше усмотрение кога да отправи във Варна нашите военни параходи, а тъй също да уведомите и мен.”

===================================================================

Предлагам пълния отговор на патриарха на българската литература Иван Вазов на клеветническите писания на руския панславист, неуравновесен славянофил и крайно реакционен русофил Андреев, така както е публикуван в сборника „История на Съюза на българските писатели 1913-1944″, издаден през 2003 г. послучай 90-годишнината от създаването на писателската организация. По отговора на Иван Вазов може добре да се прецени какво е съдържанието на Леонид-Андреевите словоизлияния, тъй като Вазов стриктно следва абзац по абзац злополучните му писма.

Леонид Андреев срещу България и Иван Вазов срещу Леонид Андреев

Преди да сме видели любовта Ви, ние виждаме днес омразата ви. Преди да сте били някога наш приятел, Вие излизате като съдия и хулител на българския народ и с бич в ръка, в преддверието на славянския храм, искате да бъдете олицетворение на висшата правда. Вие се считате за един от избраните и отредените да пазят светините на този славянски храм.

Не нас, а Вас би трябвало да накаже бичът на благородното негодувание, защото Вие именно, опиянени от злоба, не виждате истината. С вас заедно заслужават бичуването и онези, за които се застъпвате тай горещо, защото те именно неотдавна търгуваха в славянския храм и след като сториха толкова грехове спроти братята си, отиват да просят от тях в същия храм.

По-рано Вас ви нямаше там, защото миналите събития не Ви засягаха. Но каква морална сила се крие у Вас, когато черните името на цял народ и го наричате тълпа от джебчии?
„Не проч обжарит карман брата должника“, казвате Вие за нас. Какво духовно благородство и каква човешка съвест изразявате, когато, заслепени от несправедлив гняв, злоба, ни зовете  българите „цигани на панаир, хора продажни, с раздвоени езици, които играят кървав танец на духовна нищета, коварни и подли убийци, стадо овце“.

Та кой сте Вие и какво ви дава право да сипете хули и клевети върху един народ, който не познавате и който никога не сте искали да знаете, за когото съдите по думите на неговите най-големи клеветници и зложелатели – по думите на неговите братя изменници. Къде бяхте вие – един от най-благородните членове на славянското семейство;Вие, който се срамувате от нас и пророкувате духовната ни гибел – къде бяхте неотдавна, когато се извършиха толкова много и толкова жестоки славянски неправди? Къде бяхте да се възмутите, когато разкъсваха на части българското отечество и злорадстваха братята сърби, съюзени с гърци и румъни, Вие, който казвате гордо за себе си, че сте политик и дипломат, а сте писател, за когото най-високо стоят интересите на справедливостта? Къде бяхте да се възмутите, когато сърбите унищожаваха българската народност в Македония с най-варварски средства? Вие, който казвате, че за Вас няма друг авторитет, освен всегласното чувство на негодувание и скръб?

За Вас ние сме най-недостойните синове в славянското семейство, защото не сме извършили нито една неправда над свои братя; но кажете и сърбите ли са в това честно славянско семейство и те ли навеждат очи от срам, когато чуят името българин?

Във второто си писмо Вие, за да закръглите фразата си навярно, казвате, че не съчувствате на българските стражари, които влачат в затвора сърби. Вие знаете много добре, че такъв случай не е имало, защото ние не владеем и не сме имали никога намерението да владеем сърби. Но го казвате, при все това, за да запазите позата на разгневен и вдъхновен писател на висшата правда.

В първото си писмо наричате сърбите, може би без да сте забелязали това, „братя длъжници“. А знаете ли как са изпаднали те до положението на длъжници и какво ни дължат всъщност? Но какво е за България, какво е Македония – те могат и да съществуват, могат и да изчезнат – за Вас то ще бъде все едно. Позволете и на другите да обичат отечеството си. Въпросът за нашето национално съществувание не е въпрос на търгашество, както се изразявате Вие. Нашият народ никога не е търгувал със съвестта си и не е изменявал на задълженията си. Това, което са вършили сърбите спроти нас и което вярвам Ви е много добре известно, ни един българин не е вършил спроти тях и не ще извърши.

Нека ни обвиняват в престъпна наивност, но не и в предателство и безсловесност, че след толкова разочарования, след толкова горчиви опити, които сме почерпили от отношенията си със сърбите в продължение на стотина години, че ние сме забравяли често пъти миналото и сме се залавяли да работим заедно с тях, да им помагаме, за да бъдем отново измъчени и да се гаврят отново с нашата наивност собствените ни братя славяни. Ако бяхме реални политици, както ни наричате в писмото си, ние не щяхме да позволим да възкликват над нещастието ни тъкмо онези, които днес искат помощта ни.

Нашите съседи и братя славяни, които вчера не се поколебаха да забият ножа в сърцето ни – в Македония – днес дирят по хитър начин помощта ни. Защо им сме ние? Нали те сами ни презряха вчера и първи ни се надсмяха. От всички славянски народи може би те най-добре умеят да правят реална политика. Какво чувство на национална гордост и чест притежават те, ако днес просят от оногова, когото вече са обрали, отритнали и охулили? Българският народ не ще стори това. И в името на какво се иска помощта ни? В името на славянското единство ли, на което те вчера тъй коварно измениха. Когато бяхме силни, те с презрение говореха за нас и готови бяха да ни унищожат, и днес, понеже тяхната интелигенция се срамува да се обърне направо към нас, прислужва си с Вашето писателско име? Ако тяхната съвест е чиста, нека те сами хвърлят камък върху нас, защо Вие да вършите това? Но към нас те не смеят да се обърнат, защото знаят какъв отговор ще получат и защото нямат морален кураж да признаят греха си и да искат открито нашата братска помощ. Те се обръщат към Вас, говорят Ви с Вашите фрази, с Вашите литературни образи и Вас ви вдъхновява неискреността на тяхното слово. Те вярват, че Вашата хулна реч ще накърни сърцата ни. За да им служите, вие сте се въоръжили с всички книжни копия и стрели на една клеветническа риторика. И всяка Ваша дума се опитвате да превърнете в хула и гавра с българското име.

Желал бих никой в нашата страна да не почувства сърцето си наранено от Вашето злословие. Във Вашето писмо, написано с отрова, злоба и ненавист, във Вашите безосновни и престъпни хули, аз не виждам нито величието на художник, нито благородството на човека.

Желал бих още нито един български писател да не се чувства ваш ученик и да не следва стъпките Ви и стъпките на Вашето сляпо възмущение.

Мене ми е мъчно, когато някои Вии наричат учител на българската интелигенция. Това не е право. Отделните случайни увлечения не са свидетелства за духовния живот на нашата интелигенция. За щастие тя има по-достойни учители и Вие с Вашето творчество не сте държали в плен ни един от първите ни поети и художници, но сега това Ваше писмо ще даде възможност на всички мои събратя да Ви разберат и оценят; то ще ги доведе още веднъж до убеждението, че личността на писатели и неговите творения не трябва да се прокарва граница и че Вие не сте роден за учител на поколенията.

Обзет от пророчески екстаз, и в двете си писма Вие сипете словесни мълнии върху нас и виждате вече нашата духовна гибел – опомнете си! Не сте Вие човекът, който ще ни осъжда за греховете ни и ще проглежда в бъдещето ни. Вие не ни познавате и нямате право да говорите за нас. Българският народ не съществува по ваша воля и Вашите лъжепророчества няма да го смутят. Той ще оцени и Вас, както е оценил и други с по-малко фирмени имена.
Уверен съм, че след време Вие ще съгледате собствените си престъпни заблуждения и ще се червите за клеветническите си думи. Днес това не виждаме у Вас, защото вие, в злобата и омразата си, все още не можете да вникнете в смисъла на онова, което вършите и говорите.

Иван Вазов

===================================================================

Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа?


Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”


Ген. Иван Колев

Септември 1916 г.

===================================================================

И аз, като всички останали, съм настроен олимпийски. Гледам Игрите в Пекин и се надявам някой от нашите да вземе медал. Когато волейболистите ни биха китайците и японците, се радвах много. Но гледам ли други отбори, не винаги успявам да се ориентирам за кого съм…
Когато узнах, че са започнали военни действия между Грузия и Русия, усетих, че съм на страната на грузинците.


Казват, че президентът Саакашвили, съгласувано с американците, започнал войната за южна Осетия. И Русия съвсем справедливо отговорила на нападението. Питам се има ли в историята на Русия една несправедлива война.
Княз Светослав нападнал Плиска, пленил 30 000 българи и ги набил на кол при отстъплението си по пътя към Дръстър. Справедливо. Защото се съпротивлявали на намерението му да завладее България.
Иван Грозни е превзел Велики Болгар и го сринал със земята. Справедливо. И съгласно тогавашните нрави се нарекъл “цар болгарский”. Този руски владетел се прочул със жестокостта си. Затова е наречен и “Грозни”, което ще рече “Страшни”. А ние, българите, мило го наричаме “дядо Иван”.
Но да проследим историята.
Преди повече от 200 години Русия завладява Кавказ и покорява народите, които живеят в този край на света. Лермонтов пише приспивна песен, в която се казва: “Злой чечен ползет на берег, точить свой кинжал…” Чеченците са лошите, бандитите, а руснаците са добрите. До ден днешен не дават онова, което чеченският народ иска. Свобода. И много справедливо, защото и те я нямат.
Русия води война с Турция през 1856 г., но след като стига до Одрин, сключва мир и се оттегля, като взема със себе си хиляди българи, за да работят в пустеещите земи. Справедливо.
През 1878 г. освобождава две трети от България, като подарява Добруджа на Румъния, защото отнема части от нейната територия. Справедливо.
През 1886 г. сваля от престола младия български владетел Александър Батенберг. Справедливо. Защото император Александър III не го харесва. “Не е в нашите традиции да сваляме или да качваме някого на трона” – справедливо каза външният министър на Руската федерация Сергей Лавров, по повод на твърдения в световната преса, че искат да свалят президента Саакашвили.
През 1913 г. арбитърът – руският император, насъсква съседите ни да ни нападнат. Справедливо, защото българите сме се оказали неблагодарни към своите освободители.
През 1916 г. руска ескадра бомбардира Варна и Каварна. Има жертви сред цивилното население. Убити са и деца. Справедливо.
Пред 1939 г. Русия напада Полша в гръб и завладява половина от територията й. Справедливо. Защото е съгласно пакта “Молотов-Рибентроп”. Нашите комунисти ръкопляскат. Връх на справедливостта.
На 5 септември 1944 г. Русия ни освобождава внезапно и справедливо, но неизвестно от кого, защото германските войски по това време се оттеглят от българската територия по настояване на правителството на Багрянов.
През 1956 г. руските танкове влизат в Унгария и освобождават унгарците от намерението да бъдат свободни. a през 1968 г. освобождават чехите и словаците от желанието им да създадат “социализъм с човешко лице”. Невероятно справедливо.
През 1979 г. руснаците справедливо свалят правителството на Афганистан, навлизат в тази страна, поставят си свое правителство и си отиват чак през 1989 г.
Знам, че е несправедливо да съм на страната на грузинците, но от дете съм харесвал Пушкин, който “к милость падшим призывал”. Превеждам го за българите, които вече не знаят руски:”За милост към падналите призовавах”. Това е моето разбиране за справедливост. Надявам се не само моето.

Васил Станилов

=================================================================

Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е… България да си стане руска губерния. Първият княз, Александър Батенберг, руски човек, пожела /обаче/ да бъде независим княз на независима държава. Той се показа неблагонадежден за изпълнение на руския план за присъединението на България – под руски протекторат.

Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Рейхщадското споразумение /между Русия и Австро-Унгария от 1876 г./. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би да се отвори апетит на България и тя да пожелае един ден и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариград…

Сърбия ни отвори война. Търсеше компенсация за изместеното равновесие: да вземе от България толкова, колкото последната взе от Източна Румелия. Мислехме тогава, че Сърбия беше подбудена от Австро-Унгария. После се оказа, че и Русия имала пръст. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли от нашата армия. Желанието на Русия да бъдем победени и ограбени от Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видят.

Бог закрили България. Сърбите не успяха. Руският план – за ограбването, за намалението на България – не успя…

„Девизът” на руското правтелство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония… При това положение в Македония се образува една съюзна пропаганда със значение на заговор против българската народност. В нейния състав влизаха консулите руски и сръбски, турските власти, гръцко-сръбските владици и терористите: андарти със сръбските чети. Оръдията на консулите и владиците бяха турските власти и терористите. Като отражение, като отговор на тая изтребителна за българите деятелност на неговите съюзени врагове, българските революционни комитети развиха своите знамена, усилиха своята деятелност. Земаха се мерки за едно всеобщо сериозно въстание. Четите заработиха по усилено.

Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревожен живот, може от Македония да образува една автономна област, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше от Македония автономна област, нямаше да остане нито сърбин, нито грък, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая област на България. В такъв случай всичкия план на руската дипломация рухнуваше.

Страхът пред мисълта за образуването от Македония на една автономна област, застави Зиновиева, руския тогава посланик в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „карт бланш” на турците да употребят всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация… Разорението и унищожаването с топове на 150 /въстанали/ села български в Македония се дължи на милосердието на Зиновиева… Руските консули в Македония, съюзници на сърби, гърци и на турци против българите, в своите рапорти, които публикуваха в Петербургския „Държавен вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците…

Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени нам от Русия; „погромът ни дойде от Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата”. Така казваме…

Руският император, който, както се види, не държи сметка за чувствата на самите нас, русофилите, дойде на поклонение в Кюстенджа, за да изкаже своята признателност и благодарност на Румъния, оръдието за нанесения погром на България…

Да видим как… тия наши държавници и умни мъже съдействаха за изпълнението на планът за погрома. Известно е, че България се готвеше 30 години за освобождението на поробените братя. Нейният идеал беше: обединението на българския народ. Възползвана от тоя стремеж на България… руската дипломация устрои една клопка /капан/, в който да попадне България во глава със своя цар. Устроения от руската дипломация Балкански съюз беше уредения капан… Подир детронирането на княз Ал. Батемберга, известно е, че Русия, чрез изпращането в България на своя комисар, като в област находяща се в неин протекторат, се опита да тури ръка на България. Стамболов, в своята неимоверна решителност, извика: „долу ръцете” и, като развя знамето на независимостта, отвори ожесточена борба против посегателството на независимостта на България. Тогава, в тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, в защита каузата на независимостта на България, а с Австро-Унгария – почти цяла Европа.

С образуването на Балканския съюз се целеше разгрома на България. В такъв случай се мислеше, че, при опита за погрома, пак Австро-Унгария ще се яви застъпница, да защищава България. Ето за това в договора на тоя Балкански съюз, се помести клауза враждебна на Австро-Унгария, т.е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200 000 щика против Австро-Унгария. Се целеше с тая клауза да се предизвика смъртна враждебност на Тройния съюз против България.

Тоя съюз със Сърбия беше едно крайно глупаво дело за България. И най-простият българин знаеше, че сърбите са подли и вероломни; че те отдавна планират и действат открито, за да ни ограбят; че искат да ни вземат не само Македония, но още – Кюстендил, и София, и Видин; че те за Сливница има да си отмъщават на България, и че те, най-после, са били всякога в съюз с враговете на България – турците и гърците. И децата в България знаеха, че гърците са най-големите врагове на България и на славянството. На турчин може да имаш доверие, но не и на грък.

България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг… Кабинетите Гешов – Данев приеха съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски.

Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?.. По заповед от своето началство той, Неклюдов, дирижираше нашите русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дирижирани от него, слепи оръдия. Всяко утро той се осведомяваше от нашите министри за състоянието на нашите войски, где кои части се намират, где е голямата сила и где се намира слабата ни страна. Всеки ден Неклюдов чрез Хартвига държеше сръбското правителство в знание за движението и положението на частите на нашата армия. Значи Руското дипломатическо агентство в София е служило за шпионско отделение на сръбската армия… Но не е само тази заслугата на Неклюдов. Той издавал заповедите за отстъпленията и настъпленията на нашата армия. В помощника на главнокомандващия, в генерала Савов, се съзряло и посрещнало едно препятствие за правилното командуване на армията ни от Неклюдов. Затова генерал Савов се замести от генерал Радко Димитриев, най-благонадеждния, послушен русофил. Где ги не сееш, тамо не поникнуват руските дипломати… Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдов заповяда да отстъпи нашата армия по всички линии. Ако не беше тая заповед, т.е. ако не беше се извършило това отстъпление, цялата сръбска армия щеше да попадне в плен. Тогава и гърците щяха да бъдат унищожени…

Руската дипломация, во главе със своя император, протестираха ли за тия свирепости и нечути жестокости вършени над българите в поробените земи от сърби, гърци и румъни, угрозиха ли тия зверове да престанат да унищожават един в нищо невинен народ? Драконовския, най-свирепия закон, който издаде Сърбия за унищожение на българите в Македония, руския вестник „Новое време” намери, че е много мек, трябва да бъде много по-жесток, за да смаже главата на тая змия – българския елемент…

За тия страшни грехове /против България/, погромът на Русия ще бъде много страшен. Не като оня във време на Руско-японската война. Много по-страшен. Във време на Руско-японската война, за греховете извършени /1903 г./ от руската дипломация против българите в Македония, извършени чрез Зиновиева и Ламздорфа, Бог я наказа със загубата на флотата, на Порт Артур, на Манджурия и на Корея. Сибирската железница, за която се изхабиха милиарди, остана сега излишна. Отгоре на това, пожертвуваха се напразно стотина-двесте хиляди храбри руски мъже.

За греха с погрома на България, какво по-страшно ще бъде наказанието? Величието на Руската империя се дължи на „теократизма”. Основата върху която се съзида великата Руска империя и върху която се крепи, беше режима на „теокрацията: да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава /да освобождава от властта на мюсюлманите поробените християнски народи/. Тая основа – теократизма – окончателно е разрушена от речения грях /погромът на България/. Следователно, Руската империя остава без основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне…

Всички край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия и се отнимат. От Малорусия /Украйна/ се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията и в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство… Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”

1914 г.

Стара Загора

Цочо Билярски „Виновниците за погрома на България през 1913 година”

================================================================

Уредбата на българската държава си е наша работа, не руска

проф. Никола Милев
 
Откъси от статии на Никола Милев, публикувани във в. „Слово”. Част втора.
Българският народ не е нито малолетен, нито малоумен и не е прехвърлил върху никого другиго правото да се грижи за неговата съдба; затова голяма бе изненадата му, когато узна, чечервените господа от Кремъл си присвоиха това право и като се разтъжиха за неговото добро призоваха почти цял свят на оръ жие против „белогвардейците” в България и на това отгоре осъдиха Българската комунистическа партия, задето не е защитила със сила режима на Стамболийски.
24 юли 1923г.

***

Няма свестен политик в България, който да иска да предизвиква Съветска Русия. Съветска или несъветска, уредбата на руската държава е работа на сами те руси. Това, което ние искаме, то е – уредбата на българската държава да си бъде наша работа и никой да не ни натрапва със сила своите разбирания за управлението на нашата държава. Ще отрекат ли тия, които виждат провокации от българска страна, че от Петроград и от Москва се преписват на българските комунисти планове и начини за действие, сърдят им се, когато не ги изпълняват; или ги възхваляват, когато ги прилагат с явна опасност за съществуването на България? България няма нужда да предизвиква, която и да било чужда сила, а още по-малко Русия, която е една велика сила…България е обаче длъжна да отбива ударите на комунистите, опасни за нейното съществуване.
4 юли 1924 г.

***

==================================================

Не ща ти нито меда, нито жилото…*

Драган Цанков
А що виждаме от друга страна? Виждаме:

1) Руските офицери кръстосват по княжеството за сметка на бедния български народ, събират чрез стражари тоя народ по разни пунктове и му разправят от името на руския цар и на руския народ, че той трябва да се съгласи на всички искания на княза; че ако княза си отиде, турците пак ще завземат България, и пр.

2) Самият руски представител, т.е. вий, господин агенте,пътувате заедно с княза по княжеството, като го придружавате от място на място. Целта на княжеското пътуване ни е известна. Но с каква цел го придружава руският представител? Оставам на вас, господин агенте, да помислите и да решите в каква смисъл народът ще изтълкува това спътничество…

Аз изброих тук само стотната част от това, което се извърши за успешното унищожение на нашата свобода, която, както вярно се изрази вашият предшественик, ний изкупихме ако не с нещо друго, то поне с нашето петвековно страдание.

Не бях довършил настоящето писмо, когато ми донесоха някакъв си “Голос Русского”, който се явява за българския народ апостол на неговото спасение. На тоя безименен “Голос” аз ще отговоря с глас на именен. И ще му кажа само това: че такива и подобните тем руси заставят и българите, както заставиха и сърбите, да си припомнят думите, които един древен мъдрец отправи към пчелата: “Не ща ти нито меда, нито жилото”…

Ако това мое писмо остане вопиющ глас в пустиня, аз ще се утешавам с това, че изпълних своя дълг пред моето отечество и пред моята съвест и че всичко изказах навреме. О грядущем грядущие…

в. “Независимост”

* Текстът е част от писмо на Драган Цанков до руския дипломатически агент Михаил Александрович Хитрово**. Писмото описва историята на преврата в България, извършен след смъртта на Александър ІІ, напук на неговия завет, насилията над конституцията, буйствата срещу народа и т.н. Симеон Радев пише за писмото: “Страната изтръпна при факта, че един българин е могъл да се отправи публично спрямо един представител на Русия с тоя горд, изобличителен и неустрашим език. Почувствува удара и Хитрово. На другия ден с една нота до Ернрота той изиска наказанието на човека, който се бе осмелил да се отнесе до него тъй дръзко.” В крайна сметка Цанков не е наказан – за сметка на главния редактор на “Независимост” Йосиф Ковачев, който е арестуван за кратко и глобен.

** Михаил Александрович Хитрово (1837-1896) – висш чиновник, дипломатически представител в България, Португалия, Япония, Турция, Румъния и др., поет. През 1861-1864 г. консул в Битоля. След подписването на Берлинския договор М. Хитрово възглавява руската делегация на Европейската комисия, чиято задача е да обсъди положението на останалите под турска власт области. Генерален руски консул в Цариград (1871-1876) и консул в Солун (1878-1879) . От 29 март 1881 до 2 март 1883 г. е назначен за дипломатически агент и генерален консул в София.
=======================================================
os8keg

=============================================================================================

“Без Русия не можем”?

Стефан Стамболов

Днешните управници искат без друго да дока­жат на светът, че те са се завзели сериозно да растроят всичко, създадено от осъм години насам, и да издигнат руските елементи, та чрез това да сближим България с Русия. Ний мислехме до сега, че всичко туй, което се говори от чуждите корреспонденти, че княза бил казал какво „без Руссия не мо­жем” и че Стоилов е корреспондирал с някои видни русски лица в Петербург, за да заисквал поддържката на Руссия, е само слух; но сега виждаме, че рабо­тата е била съвсем другояче.

Нашите управници, макар и да заявиха пред чуждите вестници, че уж щели били да следват външната политика на Стамболова, са заловили един много опасен път. Те ста­рателно подготвят тъй работите, щото да се оп­равдаят думите на русския полуофициозен вестник „Новости”, че „Българския народ сам скоро щял де разреши въпроса за в полза на Руссия”. Защо са взели туй опасно направление и защо мислят, че „без Рус­сия не можем”, когато княза „можа” до сега седем години без нея — това е за нас и за българския народ тайна велика. Времената, казват, изменявали мно­го работи и преобръщали много хора, не е чудно Бъл­гария да има злощастието да присъствува на една такава промяна в умовете на нашите държавници, която може да ни тури под русската опека.

Ако работата се ограничеше само в „говорение” и „словоохотливост”, можахме да не обръщаме внимание, но ний присъствувахме на едно коренно променение на всичко в Отечеството ни и давание преднина на русските елементи. Ний виждаме, че в България се приготовлява едно положение, което в един прекрасен ден неусетно ще ни тикне под русското опекунство. Администрацията и общините се промениха коренно и се заместиха с руссофилски елементи по един башибозушки начин. На русските хора се възложи пазянието на редът и положението на страната. Но това е още началото, в сравнение с туй, което се готви.

Както е известно, Стоилов беше организирал един комитет с название ,Kоммитет на Народна­та партия”, състоящ се от лица, извадени от рус­ските гробища. Тоя коммитет направи въззвание из провинцията да се съставляват по подобие на него други коммитети, за да работят по предстоя­щите избори. Коммитетите захванаха да се със­тавят, но тук веднага излезе наяве една тайна, а именно, че Стоилов като няма свои партизани, се обляга единственно на русските хора и за туй гледа да вдига на всякъде тях на първо място. Гдето има­ше партизани на Радославова и Тончева, които са фракция от нашата партия, се разделиха от рус­ските елементи и си съставиха отделен коммитет с надежда, че и тям ще дадат възможност да изля­зат напред. Но работата не излезе така. Стоилов на всякъде хвърля партизаните на Радославова и взема само русските елементи, на които дава пред­нина, а на другите казва „да не се деляли, да се групирвали за постигвание на общата цел”. За да обез­печи, обаче, за себе си бъдещето водителство и сла­ва на русските партизани, Стоилов агитирал меж­ду всички да не се държат за Цанкова и Каравелова, защото те биле изветрели вече и трябвало да ги ос­тавят на страна, а да се групирали около него—Сто­илова, около Бобчева, Маджарова, Величкова и пр., които щяли за в бъдеще да носят знамето на русската партия и да работят за сближението ни с Руссия.

За да осъществи тоя свой план, Стоилов тръг­на с Р. Петрова из Южна България да агитират как­то между гражданите, тъй и между войската. В Па­зарджик те не са имали пред себе си други хора, ос­вен русските партизани. В Пловдив те са биле сре­щани само от русски партизани. На станцията дър­жал реч Величков, а на квартирата им Бобчев! В от­говор на Бобчевите думи, които биле окичени с „ти­ранията” на миналото, Стоилов изказал една много горчива истина: „Не мен, казал той, благодарете, господа, че се избавихте от осъм годишния террор на Стамболова, а на тогова (посочвал Р. Петрова), който употреби войската, за да задавим Стамболовщината.” Тая известна на нас истина се расказвала сега от град на град, за да чуяли всички руссофили, че и войската е с тях вече, и следователно нямали какво да се боят да не се групират около тях. А най-главното било, че Стоилов искал да пока­же на всякъде, че Р. Петров, сегашния военен министр, не е вече такъв, какъвто го знаяли по-нап­ред русските хора, но че и той вече дошъл до убеж­дение, че „без Руссия не можем” и че неговото ходяние с Стоилова било да даде и на населението, и на войската да разбере това негово обращение! Докол­ко всичко туй е вярно, не можем да знаем, но факт е, че това се разказва от най-близските хора на Сто­илова и от руссофила подполковник Ковачева.

Никой от партизаните на Радославова и Тонче­ва не бил приет от Стоилова и не бил викан на банке­та, който им дали военните и градския съвет. Това е още едно доказателство, че се вземат мерки да се да­де първенство и сила на русските партизани.

Каква е крайната цел на тая комедия, която се разиграва в Отечеството ни от Блюдолизеца, в която смесват и личността на княза – не знаем; но фактът, че се разиграва комедия, че се вземат се­риозни мерки да се състави и въздигне русската пар­тия без Цанкова и Каравелова — е факт неопровер­жим. Отечеството ни ще бъде свидетел един ден на важни и грозни по последствията си събития, ко­ито ще се струпат най-много върху земята ни.
Туй, което ни очудва най-много, то е, че княза не обръща внимание какво вършат неговите днеш­ни съветници и къде водят страната.

Ний считаме поведението на днешните управ­ници за предателство спрямо Отечествените инте­реси и неговата свобода и независимост. Със своите дела и приготовления те правят мост на Руссия, по който те ще минат и додят един ден в България. Те разрушават из дъно, пред очите на княза, създадено­то осъм годишно течение за самостоятелното раз­витие на България и приготвят едно ново течение за в полза на Русия; съживяват и дават преднина на русските елементи, за да разрушат всичко до сега създадено и убият всяка надежда у българина, че той може да има свободно и независимо Отечество без русска опека. Те дадоха на целия свят да вярва, че България не може да живее без Руссия, и с туй усили­ха и увеличиха претенциите и надменността на Рус­сия, а ослабиха България и й отнеха всяка възмож­ност да се защищава. Те разбиха илюзиите и на вън­шния свят, и на българския народ. Те хвърлиха едно черно петно върху спечелените симпатии и доброто ни име. Те накараха светът да гледа с подозрение вече на българите и да не им вярва в нищо. Това е предателство спрямо отечественните интереси.

Нима това трябваше да очаква България по­дир осъм годишната борба? Нима това е назначени­ето на днешните управници? Нима за туй се избра днешния княз, въпреки желанието на Руссия, за да дойдем един ден пак да испълним русските искания? Че защо бяха тогава толкова борби и жертви? Не трябваше тогава още от самото начало да търсиме княз, който да се съгласи да дойде в България без одобрението на Руссия. Каква е нуждата, която сега кара днешните управници да тласкат тъй бесно България в ногтите на Руссия? Нямаше, може би, да се случат толкова събития и бунтове с всичките им грозни последствия.

Ний обръщаме вниманието на княза върху действията на неговите министри. Нека той се поза­мисли малко. Грозни са последствията за Отечест­вото ни. Той е венчан княз за туй отечество; не трябва, прочее, да допуща на своите побеснели съ­ветници да тласкат България в ногтите на русската опека. Заветните планове на Руссия са из­вестни нам. Престъпление и предателство е да се улеснява осъществлението на тия планове, когато имаше и има възможност да се осуетяват и полегка-легка да се пресече за винаги тяхното постигвание. Туй трябва да бъде задачата на княза и динас­тията му, за да могат да царуват честито в една България свободна и велика.

В. „Свобода”, бр. 1435, 16.У11.1894 г. Запазен е оригиналният правопис.

=======================================================================

Едмо лично мнение, но подкрепено с факти

Римл@нин

Русия и Англия се договарят да разкъсат България на Берлинския конгрес.  Ако се вярва на историците това са били фактите.

През цялото време на тези решаващи за България събития, “официалния московец” говори пред народите едно, а тайно подписва съвсем друго:

” … Будапещенска тайна конвенция.
Тя гарантира, че при евентуална руско-турска война, Австро-Унгария ще пази благосклонен неутралитет и ще оказва дипломатическо съдействие на Русия. Не след дълго във Виена е подписана Втора тайна конвенция между двете страни. Тя гласи, че при руска победа (в случай на руско-турска война), Австро-Унгария има право да анексира Босна и Херцеговина с изключение на частта, разположена между Сърбия и Черна гора; Русия от своя страна, получава възможност да възстанови властта си над Южна Бесарабия, отнета й с Парижкия мирен договор /1856г. /. Предвижда се България, Албания и част от Румъния да бъдат организирани като самостоятелни държави, т. е. не се допуска създаването на голяма славянска държава на Балканите.”
Следователно Русия с подписването на Сан Стефанския предварителен договор е знаела, че само преди година е поела съвсем други задължения към Австро-Унгария. И така …:
“Успоредно с преговорите, водени във Виена, руската дипломация разгръща активна дейност и за осигуряване неутралитета на Великобритания. Правителството в Лондон дава да се разбере, че няма да се намеси в подкрепа на Турция, ако Русия се ангажира да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.”
Отново доказателство, че самата Русия НИКОГА не е вярвала в реалността на Сан Стефанските договорки. След това сагата продължава … Русия се оплита в противоречия от предварително подписани тайни договори и поети задължения, слаба координация между външното министерстви и войските довежда до Пордимския проект, който заляга в основата на Сан Стефанския договор:
 
 
 

 

 

“Още в средата на ноември 1877г., в руската главна квартира в Пордим, се изготвя проект за мирен договор с Турция. Неговите автори обаче не са осведомени за подписаната през I. 1877г. Виенска тайна конвенция и за поетите от Русия задължения. Поради това между двата документа се получава сериозно разминаване, което особено се изявява по въпросите относно Босна и Херцеговина и границите на България.
След преглеждане на Пордимския проект, Горчанов не намира достатъчно смелост, за да направи необходимите корекции в духа на Виенската конвенция. В Австро-Унгария посрещат изпратения проект за мир с дълбоко неодобрение.”
Какво обаче се случва след това? Това ще отговори и на въпроса ти за съюза Англия/Русия на Берлинския конгрес:
Първоначално руското правителство започва преговори с Виена. Канцлерът Бисмарк съветва двете преговарящи държави да се споразумеят чрез взаимни отстъпки. По внушение на Германия, ръководителят на австро-унгарския кабинет, граф Андрати, се съгласява Българското княжество да остане неделимо и с излаз на Бяло море.

Виждате ли  какъв заек изкочи тук!
Австро-Унгария се СЪГЛАСЯВА да даде излаз на новата Българска държава на Бяло море . Но не би защото … това не устройва Русия:
“От своя страна руското правителство е готово да отстъпи по въпроса за Б-я, но не приема австро-унгарските контрапретенции спрямо Сърбия и Черна гора, защото това би ослабило позициите на Русия в западната половина на Балканския полуостров.”
Така Русия и Австрия не се разбират и България благодарение на Русия остава без достъп до Бяло море. Русия се обръща на другата страна:
 

 

 

“След провала на опитите за споразумения с Австро-Унгария, руската дипломация се ориентира към преговори с Великобритания. Английското правителство проявява по-голяма отзивчивост към руските виждания, но по-въпроса за бълг. княжество настоява то да бъде разделено на три части: на север от Стара Планина да се създаде политически автономно княжество, на юг от Стара планина- администр. автономна област, пряко подчинена на султана, а Македония и част от Тракия да останат в пределите на Османската империя.
Принудено от обстоятелствата, царското правителство приема английското предложение и на 30. 05. 1878г. в Лондон е подписано тайно Руско-Английско споразумение, което предрешава окончателната санкция на последвалия Берлински конгрес.
Всичко останало са интерпретации.

Русия и Великобритания разкъсват България на части по време Берлинския конгрес в резултат на подписаното между тях по-рано споразумение, а Австро-Унгария е била готова да ни предостави достъп до Бяло море, но Русия не се съгласява заради имперските си интереси на Западните Балкани.
=======================================================================
 
Руската трагедия
Екзарх Стефан
 ==========================================================
 
Дипломатите за руско-турската война:
 
„Нашите интереси в момента изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана.”

Такова е мнението на руския канцлер и външен министър, княз Александър Горчаков, след Априлското въстание и в навечерието на войната. Императорът обаче решава друго и на 24 април 1877 година военните действия започват. До края им позицията на Горчаков не еволюира особено. Той става една от основните причини, в навечерието на 19 февруари (3 март), руският посланик в Цариград, граф Николай Игнатиев, да получи шифрограма, в която да му бъде наредено мирният договор да бъде само прелиминарен. Ето какво записва в дневника си граф Игнатиев:
Подписването в Сан Стефано.”Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия. Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир, сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.”

Така че в Руския двор вече са били напълно наясно, че концертът на Великите сили ще преразгледа случилото се в Сан Стефано.
Царят Освободител Александър II.От своя страна княз Горчаков има съвсем различни виждания по балканския въпрос и те най-пълно описват великоруските интереси на Балканите. Ето какво казва той на своя император – Александър II:

“Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.”
Великите сили си стискат ръцете в Берлин.На обратния полюс е мнението на най-добрия руски дипломат от това време, посланикът в Англия граф Пьотр Шувалов:

“Санстефанският мир е едно нещастие за нас. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.”

Дали в крайна сметка последвалото разкъсване на България оправдава повече очакванията на Шувалов или на Горчаков е трудно да се прецени, но в крайна сметка британският министър-председател изглежда най-доволен, след Берлинския конгрес.

“Ние спечелихме тук, или казано съвсем точно, просто откраднахме от Русия една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!”

В заключение може да се каже само едно – в тази игра на тихия фронт на дипломацията така и никой не се сеща за България. За нея обаче предстоят славни години и тя ще защити Независимостта си, макар и само върху малка част от старите български земи…

 

Руската трагедия
Екзарх Стефан
 ==========================================================
 
Дипломатите за руско-турската война:
 
„Нашите интереси в момента изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана.”

Такова е мнението на руския канцлер и външен министър, княз Александър Горчаков, след Априлското въстание и в навечерието на войната. Императорът обаче решава друго и на 24 април 1877 година военните действия започват. До края им позицията на Горчаков не еволюира особено. Той става една от основните причини, в навечерието на 19 февруари (3 март), руският посланик в Цариград, граф Николай Игнатиев, да получи шифрограма, в която да му бъде наредено мирният договор да бъде само прелиминарен. Ето какво записва в дневника си граф Игнатиев:
Подписването в Сан Стефано.”Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия. Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир, сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса.”

Така че в Руския двор вече са били напълно наясно, че концертът на Великите сили ще преразгледа случилото се в Сан Стефано.
Царят Освободител Александър II.От своя страна княз Горчаков има съвсем различни виждания по балканския въпрос и те най-пълно описват великоруските интереси на Балканите. Ето какво казва той на своя император – Александър II:

“Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет.”
Великите сили си стискат ръцете в Берлин.На обратния полюс е мнението на най-добрия руски дипломат от това време, посланикът в Англия граф Пьотр Шувалов:

“Санстефанският мир е едно нещастие за нас. Това е най-голямото недоразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки.”

Дали в крайна сметка последвалото разкъсване на България оправдава повече очакванията на Шувалов или на Горчаков е трудно да се прецени, но в крайна сметка британският министър-председател изглежда най-доволен, след Берлинския конгрес.

“Ние спечелихме тук, или казано съвсем точно, просто откраднахме от Русия една велика победа, която трудно могат да оценят в Англия!”

В заключение може да се каже само едно – в тази игра на тихия фронт на дипломацията така и никой не се сеща за България. За нея обаче предстоят славни години и тя ще защити Независимостта си, макар и само върху малка част от старите български земи…
 

 

Битката за България. През 1886 г. Австрия и Англия не позволяват на Русия да унищожи българската държавност

Как Русия унищожи България през 968-971. Табутата в българската история

На 4 септември 1916 година българските войски превземат Добрич и на другия ден Русия напада България в Добруджа

 
 
 

 

 

Някаква странна и страховита съдба тегне над Русия от двадесет години насам. След като стана “козель отпущенiя” за греховете на цяла Европа, превръщайки се в опитно поле за изпробване на комунистическите утопии, тя отново е обект на различни вражески домогвания отвън и отвътре.

Докато големите държави водят една напрегната дипломатическа дейност по всички направления за установяване на един по-друг ред, докато всички се въоръжават трескаво – едни, за да запазят заграбената след общоевропейската война плячка, други – по пътя на въоръженията уж да затвърдят позициите на международната правда и справедливост, великият руски колос стои вън от строя. Неговият глас не се чува в международния концерт. Една шеста част от сушата, със 180 милиона народ върху нея, е някаква политическа tabula rasa, някакъв болник, от когото никой нищо не очаква.

Неотдавна прочетохме някои сведения за положението в Съветска Русия, почерпени от различни източници. Ние бяхме поразени от дълбочината и продължителността на руската трагедия. И неведнъж скланяхме глава в молитва: “Доколе Господи? Доколе отвращаеши лице Твое”. Но, следейки картината на руския живот под игото на болшевизма, ние неведнъж и благодарихме на Бога за това, че Той не е оставил Своята свята мъченица, понеже й праща сили, пред които отстъпват и силите на ада.

В следващите редове ще споделим с читателите на “Духовна култура” някои пасажи от прочетеното от нас за Русия.

В сп. “Новая Россiя”, № 55-56 от 1938 г., е поместено описанието на един бежанец от Русия, в което ни се дават няколко сцени от трагедията на Русия. Първото нещо, което като черен облак тегне над живота на Съветска Русия, е постоянният и неизтребим страх от изстъпленията на властта, които се разпростират върху всички, даже и върху комунистическите дейци. “Представете си една голяма квартира”, казва този бежанец, “чиито стаи са заети от много семейства на отговорни съветски работници, хора с партийни билети. В 2 часа и половина през нощта през черния вход на жилището се втурват агенти на ГПУ или поновому ГУГБ (главное управленiе государственной безопасности) за обискиране и арестуване на едного от живеещите тук комунисти. Ако живеем при нормални условия, шумът и тропотът сред нощта не можеше да не привлекат вниманието на обитаващите този дом. Биха се разтворили врати от различни страни, людете биха почнали да питат и разпитват що се е случило, за какво е този шум, не е ли станал пожар, не са ли се промъкнали в къщата крадци?… Но у нас всичко е по-иначе. В случаи като споменатия всеки от обитателите си дава вид, че нищо не чува и че, един вид, спи спокоен, здрав сън, както спят люде, чиято съвест е чиста. Нито в една от стаите, съседни на обискираното помещение, не ще се запали електричеството. А при това, скочили от креватите си боси, при всяка стена със затаен дъх стоят люде в тъмнината и със страх се вслушват, за да разберат що става до тях.

Никой не ще се осмели да излезе от стаята. Всеки се бои, че най-малко ще го “пришият” към делото на обискирания съсед. А на утрото след безсънната нощ обитателите на дома се срещат в коридора, в общата кухня, здрависват се, говорят за времето, за разни дреболии, но никой не обелва зъб за станалото. Като че нищо не се е случило. И това не са единични факти, а общо явление, и то по-красноречиво, отколкото всичко друго, говори за една обстановка на терор, лъжи и доноси, в които ние живеем. Людете се боят един от друг. На всяко лице има маска. Иди разбери дали е доносчик или не! Ние виждаме фактите остро, но не чуваме свободна човешка реч. До изводите идваме индивидуално, тайно, насаме, без общение с други люде и не в съвместно обсъждане на интересуващите ни въпроси. Людете крият своята злоба, мисли, своя душевен преврат, своите разочарования. Преди да разменим някоя дума с някого, трябва четиридесет пъти да проверим човека и тогава да говорим, и то често целият разговор се свежда до полунамеци и полувъпроси. Хиляди, стотици хиляди люде напускат комунизма, но затова никой не узнава. Устата им са сковани, а по лицата им стои печатът на партийността, лоялността и “възторжената любовь” към Сталина. (Рассказ приезжаго из Россiи”. Сп. “Новая Россiя”, № 55-56. 1938 г.)

Интересни сведения за живота в СССР ни дава също А. Цилига, виден комунист, хърватин по произход. Още като млад студент, в 1918 г., под влиянието на събитията в Русия, той постъпил в социалистическата партия на Кроатия, ориентирана доста на ляво. В 1926 г. заминал за Виена като член на Балканското бюро на коминтерна. През есента на същата година се промъкнал в Съветска Русия, за да подиша въздуха на обетованата земя на комунизма. Бил назначен за професор по история в едно висше учебно заведение. Но разочарован от всичко, което видял там, той в 1935 г. успял да се изтръгне от лапите на своите радушни хазяи и да се върне в омразния на всички комунисти “буржоазен” свят. Миналата година той напечати своите впечатления от Съветска Русия в една книга, издадена на френски от изд. на Галимара, Париж, 1938 г., и озаглавена “В страната на великата лъжа”. Една част от тази книга е преведена в сп. “Современньiя записки”, №№ 66 и 67, 1938 г.

Първото потресающе впечатление на европейския комунист от Русия е било нейната културна изостаналост и материална бедност. Дълго обаче той се утешавал с това, че все пак страната “се движи” по посока на социализма и един ден, когато изгрее неговото светло царство, цялата тази нищета ще се забрави. Още повече, че и народът му направил много добро впечатление. Напрегнат ритъм на живота, подем на социалните низини нагоре, стремеж към наука! Но скоро Цилига открил и обратната страна на това повишено самочувствие у издигналите се в революцията на върха слоеве. “Бодрият тон на съветския живот е пълен с дълбок обществен аморализъм”, казва той. “Някакъв дух на груб егоизъм, на сметка, на стремеж да наредим себе си в живота, без да се съобразяваме с другите, циничната философия на здравия лакът, безсрамно приспособленчество и подмазване към стоящите по-високо, за да постигнем своите цели – ето какво прозираше в действията и даже в думите на обикновено гъсто наситените с революционна фразеология другари”.

Цилига се убедил, че прословутата “работническа държава” в Съветска Русия е фикция, зад която се крие един държавен капитализъм par excellence. И още, че Сталин и цялата тая система на държавно-капиталистическа експолатация ще бъдат хвърлени в калната яма на историята, подобно на всички други деспотии и утопии на миналото.

Цилига не вижда нищо социалистическо в Съветска Русия. Напротив, според него тук се е настанил един строй, който най-усърдно копира всички отрицателни страни на капиталистическия строй, оформило се е едно общество, което смята за своя чест да подражава на суетните навици на някои слоеве на капиталистическото общество. Ето някои характерни черти на новоформиралата се болшевишка аристокрация, която Цилига е наблюдавал:

“Средата, в която аз се отзовах в Ленинград”, казва Цилига, “бе извънредно благоприятна за такова едно наблюдение (наблюдение върху болшевишката буржоазия. Б.н.)

Както вече споменах, аз и моите другари живеехме в партийния дом, където живееха всички ленинградски комунистически върхове начело с Кирова, секретарят на партийната организация, и Комарова, председателят на ленинградския съвет. Тук по-рано е живял и Зиновиев с целия си щаб, една част от който живееше там и в наше време… Целият този кръг люде, всички тия семейства представляваха нещо особено, един обществено-психологически тип. Тип на нови обществени големци, тип, напомнящ отчасти парвенютата. Че по същество те са ново привилегировано съсловие, аз знаех това и по-рано. Но че те самите смятат себе си за нови знатни люде, че те вече напълно са проникнати от една йерархическа, кастово-кръгова психология – това аз видят едва тук. Болшинството от тези семейства бе излязло измежду работничеството и майсторите, на всеки случай, от народа. В тяхната разговорна реч, в техните маниери, даже по лицата им, се чувствува тяхното минало, но как студено, как от високо, въпреки това, гледат те към работниците! Истински човек за тях е само този, който заема господствуващо положение в обществото. Който “у нас”, в Съветска Русия, не е способен да се издигне, той, значи, е някакво низше, малоценно същество. Ценността на човека се определя от курортите, за които той може да получи безплатен достъп, по квартирата, мебелите, дрехите, служебното положение. Тези нови привилегировани се делеха по кръгове, невидими с просто око, но остро усещани. Въпросът не се ограничаваше само със строгата йерархия. Людете, принадлежащи към един и същи кръг, се деляха вътре в него според различни признаци: по времето на своето издигане, по начините на издигането, по социална и политическа биография. Във всички тия кръгове същестуваше солидарност само против низшите класи, а вътре вървеше открита борба, пълна с ненавист и злоба. Вътрешното деление в тези бюрократически върхове вървеше още в един разрез: мъжете образуваха един отсенък, жените – втори, децата – трети. Мъжете бяха по-дипломатични, по-скрити. Те не забравяха така лесно, че трябва да се поддържа “връзка с масите”, че трябва да се спазват пролетарските и революционни приличия. Те трябваше да се разбират от полудуми: те бяха напълно в плен на желанието да блеснат със своята кариера и луксозна обстановка, да блеснат със своите дрехи в своите театрални ложи, да блеснат с отиване на най-хубавия курорт или с едно пътуване зад граница. Те смятаха и чувстваха себе си като “светско общество” и страстно живееха с неговите дребни амбиции и завист. Една от жените ми разказа за своята лятна екскурзия до Кавказ. Ето я снета зедно с Будьоний, във вестюбила на един чудесен дворец, в който тя е прекарала. Тя прави кисела физиономия: “Да, тук аз съм само с Будьонний. Ворошилов тоя ден отсъствуваше.” Трябваше само да чуете това “само”… И как засия тя от радост след няколко минути, когато ние стигнахме до фотографията, на която тя е снета заедно с Ворошилов! Как напълно в стила на това “общество” е и това, че една от тях, жена на най-видния нарком, е в ръководството на парфюмерийния тръст!… Против това лицемерие на родителите най-напред протестираха децата. Те искаха нещата да се наричат с техните собствени имена: ние сме хазяите. Защо ще трябва да крием това? Защо да не се обличаме добре винаги и навсякъде? Защо да се обличаме луксозно само в един случай, а в друг нарочно да се преструваме на бедни? Защо да се возим за свое удоволствие с колата, щом я имаме в гаража? Защо “Х” води децата си на училище с колата си, а наш папа отказва да прави това? Те, тези деца, се бяха отвратили вече от революционната фразеология, от склоняването във всички падежи на думата пролетариат”.

Разочарованият комунист ни дава и няколко картини из живота на затворническа Русия, из царството на онзи терор, който за пръв път съществува в историята. “След като в продължение на четири години имах възможността да живея и да пътувам по Русия в положението на човек от привилегированото малцинство, случи ми се пет и половина години да помитарствувам не като наблюдател, а като истински жител на това царство на безправието. Не веднъж през това време аз съм се намирал на косъм от смъртта, а понякога и физически съм усещал студенината на нейната коса върху шията си.”

“При терора и тоталитарността на режима, които съществуват в Съветска Русия, общественият живот, колкото и да е страшен, в целия ред свои прояви, се представя пред очите на наблюдателя, особено на чужденеца, в един изкуствен грим. Но негримираният, всекидневен живот е безкрайно далеч от това, което се показва за живот. Действителният живот може да се узнае истински само зад чертата на официалната общественост, зад границата на легалния живот, в стана на отхвърлените, в затворите, под ключа на ГПУ. Само там може да се узнае Русия без маска, такава, каквато понастоящем е тя. Който не е бил по съветските затвори, концентрационни лагери и в заточение, гдето е събрана огромна армия, повече от 5 милиона човека, на безплатен, робски труд, който не се е запознал с тези най-крупни в световната история каторги, гдето людете умират като мухи, гдето те са разстрелвани като кучета, гдето те работят като роби, той, струва ми се, не знае, какво нещо е Съветска Русия”.

И затова авторът ни дава някои картини, от които няма човешко сърце да не потрепера.

При масовото реквизиране на скъпоценностите се е постъпвало според Цилига по следния начин: “При обиските, разбира се, нощни, агентите на ГПУ заграбваха всички ценности, намерени в домовете, започвайки със сребърни лъжички и завършвайки със златни монети и предмети на изкуството. Притежателите на тези вещи биваха откарвани в затвора, независимо от изхода на обиска. От тях се искаше представянето на скритото злато и ценности в полза на държавата, за строежа на петилетката… В коридора на следователите, пред техните кабинети, стояха на групи тези люде. Един млад зъболекар, който бе заедно с мене в камерата, престоя тъй в очакване цели две денонощия. През тези две денонощия неговото цъфтящо, червендалесто лице стана черно като земята. Имаше и един случай, когато един от тия стоящи в коридора люде се умопобърка. “Гледайте, кръв!” – взе да вика той в изстъпление, сочейки към края на коридора. И ГПУ го задържа в това състояние още 24 часа, за “да смекчи” упорстващите… По-късно, в Сибир, аз срещнах люде, повечето старци, които търпяха по 10-20 денонощия страшния сибирски студ, които биваха измъчвани с глад и жажда, за да получат от тях предполагаемото злато. След такива едни мъчения всички, които имаха нещо, го предаваха. Но тъй като арестите ставаха опипом, повече по доноси, болшинството от подложените на мъчения нямаха никакво злато, при това загубваха здраве, даже и живот.”

Цитираният в началото на нашата статия бежанец от Русия ни дава пак някои сведения относно прословутите московски процеси.

“В историята на политическите процеси, започвайки от 1926 г., не е имало случай – казва този бежанец, – подсъдимият да не се е разкайвал за своите грехове. В резултат у всички, а особено, навярно, у публиката зад граница, се създава съвсем лъжливо впечатление. И то е твърде изгодно за правителството на Сталин. Сталин с това убеждава, че от него никой не може да се спаси, че той е не само стопанин на държавата и икономиката, но и пълновластен хазяин и властител на чуждата душа и съвест, каквато е била Католическата църква в средните векове. Но тази глупава легенда трябва да се изостави… Бившият секретар на Централния изпълнителен комитет Енукидзе например не се покая, Мдивани – също”. Но повечето от обвиняемите се каят и то поради следните инквизиторски методи, които са прилагани към тях: мъченията започват с една предварителна “обработка” на подсъдимите.

“Първата стадия на тази обработка се състои в това, което някои следователи на ГПУ наричаха и наричат “дезориентация” на арестуваните. Арестуваните комунисти, най-важните и подлежащи на “обработка”, биват поставяни в особени камери на вътрешния затвор на ГПУ. Отнемат им се всички вещи и преди всичко часовниците. В камерата, в която хвърлят арестувания, няма прозорци и дневна светлина. Тя се осветява само с електричество. Затвореният не вижда никого, не може да разговаря с никого. Това е царството на мълчанието. Електрическата лампа в камерата понякога изгасва за няколко часа, нещо, което твърде много плаши затворения, който не знае нощ ли е това или ден. Никакви книги до разкаянието не му се дават, особено вестници. Затворените, както мимоходом споменаха Бухарин и Раковски при последната им дума, нямат абсолютно никакво понятие за това, що става в страната и зад границата, нещо, което също влияе на психиката. Повечето от комунистите, особено от управляващите кръгове, поради нервния живот, който водят, са свикнали с тютюна, лулата, силното кафе, чая, виното и въобще към възбудителите на нервната система, и то в големи количества. В затвора те изведнъж се лишават от това. У мнозина от тях (както се разправяше особено за Пятакова, който бе привикнал да се трови с безбройни количества папироси) това обстоятелство предизвиква рязка и мъчителна психическа депресия, както у люде, привикнали с морфий или кокаин. Книги няма, тютюн няма, дневна светлина няма, разходки няма. Човекът е сам, сам със себе си. Свиждане с роднини не се позволява. След крайно напрегната нервна дейност в продължение на последните 18-20 години, винаги против люде и сред люде, в шума на събранията, във вихъра на спорове и разговори, изведнъж настъпва мъртва тишина, принудително дълго бездействие в мрачна, не обещаваща нищо добро обстановка. Особено болезнено действува изгубването на усещането за времето. В бездействие, в мъртва тишина, с мисли за смъртта, минутите се струват за часове, часовете за дни, дните за месеци. Ориентиране по времето за донасяне на храна е също невъзможно. Храната на първо време се носи в камерата умишлено в различно време, с интервали, които се струват на затворения безкрайни, но за причината на които му се забранява да попита нещо. В такава обстановка, след 10-15 дни, почти всеки затворник изгубва окончателно чувството за време. Нему почва да му се струва, че седи с месеци. Това е именно онази “дезориентация”, на която разчита следователят на ГПУ. Трябва да добавим, че на първо време (до покаянието) храната е изключително оскъдна и по качество, и по количество. Това не е онази храна, с която са свикнали комунистическите сановници. Всичко това, взето заедно, прави затворниците крайно нервни. От върховете на заеманите от тях високи постове тези люде, които вчера още са управлявали страната, падат на дъното на тъмната яма. Цялата обстановка подчертава, че те са се превърнали в жалки, безпомощни насекоми, с които всяка минута може да се свърши по една телефонна заповед от Кремъл. От тук у мнозина се явява желанието да вярват на всичко, каквото се иска от тях. Само всичко това да се завърши по-скоро!”

(“Рассказ приезжаго из Россiи” Сп. “Новая Россiя”, №№ 55-56, 1938 г.)

Подсъдимите са подлагани и на т. нар. научни експерименти, които се състояли в следното:

“Имаше и сега още има упорити слухове, че до разпита, както и пред разпита от последната решителна стадия (преди “покаянието”) в храната на затворниците се слага някакъв състав, опиващ психиката и при силно главоболие държащ човека в състояние на болезнена неуравновесеност. Няма нищо невероятно в това. В ГПУ отдавна съществува особена химическа и медицинска лаборатия, организирана от Ягода, в която ред лекари и химици, намиращи се на служба при ГПУ, изучаваха действието на различни възбуждащи средства, на разни приспиващи наркотични елементи и отрови. В 1931 и 1932 г. много средства бяха изпробвани над лица, осъдени за спекулация. Много от отровите бяха повторно изпробвани над “смъртници”, лица, които официално биваха обявени за разстреляне, а всъщност биваха оставяни да поживеят още известно време и един вид като опитни зайци и морски свинчета служеха за обект на различни експерименти, които се извършваха над тях. Тези експерименти носеха названието “научни”. Разрешение за тях бе дадено навремето си от Кремъл.”

Приведените пасажи относно инквизицията, на която са подложени много видни комунисти, ни говорят, разбира се, и за друго. Те ни посочват, че евангелската максима за това, че “който вади нож, от нож и ще умре”, е непреходна, но все пак и това е една от многото сцени на великата руска трагедия. Главните нейни действия, разбира се, се разиграват сред широките народни маси. Те са истинската жертва в страшния болшевишки водевил.

Но нека благодарим на Бога, че както вече споменахме, Той не е оставил великата руска земя без Своята закриляща десница. Сред вихъра на болшевишките изстъпления Той е издигнал Своята Църква като непоклатима скала. За тази единствена гранитна скала, устояла на ударите на болшевишкия чук, ни говорят вече и най-големите й противници. Цилига я смята за най-мощната организация в днешна Русия, макар да стои в сянка. Но тя се явява един могъщ обединителен център на всички творчески сили на нацията. Даже всемогъщият Сталин, за ужас на всички комунисти, в една своя реч се изпуснал да каже много ласкави думи за Православната църква в миналото. Говорейки за “религиозната реформа на княз Владимира”, т.е. за покръстването на Русия, той намира, че тя е имала едно извънредно голямо прогресивно значение за руския народ. Това твърдение на самодържеца извикало паника, преди всичко в редовете на съюза на войнстващите безбожници в СССР. Затова сп. “Безбожник” в броевете си от 1 и 12 февруарий т.г. помества обширни обяснения по въпроса, как да се примирят неотдавнашните твърдения на Сталин за прогресивното значение на “религиозната реформа на княз Владимира” с продължаващото гонение против християнството. Указанията на Сталина, разбира се, са неопровержими. “Приемането на християнството от Киевска Русия е било, несъмнено, едно положително явление ” се казва в “Безбожник”. “Християнската църква енергично се е борила против многоженството, против отвличането на жени, против кървавото отмъщение. Църквата е осъждала продаването на християни в робство и е спомагала за отстраняването на робството чрез сравнително по-прогресивното “крепостно право”. Християнството е помогнало на Киевска Русия “да засили и закрепи държавната организация”. Християнството е помогнало за просветата, за разпространяването на западноевропейската култура, постави началото на руската литература, на руското изкуство. Всичко това сега партията признава и съюзът на безбожниците против всичко това не възразява. Но все пак борбата против християнството не се прекратява и няма да се прекрати, защото “след това християнската църква станала една от най-силните опори на монархическата власт и на експоататорския строй”. Освен това християнството било свойствено на “класовото общество”, а в СССР обществото било “безкласово”.

Тези несериозни обяснения, разбира се, с нищо не намаляват ефекта от думите на Сталина. Религиозните гонения пак ще си продължават, но тия признания на диктатора ще звучат в много уши.

*************************************************************************************************************************************************

Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.

Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен “народен съд”, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.

Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес.

А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.

В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация.

За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания на съветския гражданин Георги Димитров от Москва, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.

И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България, режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.

МАСОВОТО УБИЙСТВО НА 1-И ФЕВРУАРИ 1945

Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.

Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи…

В книгата си “Видях сгромолясването им” чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че “смъртните присъди са изпълнени”, на журналистите са “отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени”.¹

“Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане.” ¹

Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.

Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви, хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.

Впрочем, не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна “екзекуция” на осъдени на смърт от сливенския “народен съд” потвърждава в спомените си години по-късно: “А разстрелът тогава беше един разгул”.²

Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.

Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.

Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.

“Така наречените „народни съдилища” – пише Бретхолц – служат единствено, за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност.”

СЪВЕТСКИТЕ ВОЙСКИ И ТЯХНАТА РОЛЯ В ТЕРОРА

Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бретхолц заедно с други чуждестранни журналист предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че “произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна”.¹

“В това развитие – свидетелства немският журналист,– съветско-руските войски, които се честват от новите властници като “освободители на българския народ от фашистко иго” играят крайно активна роля.

Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата “народна милиция”.

Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.

И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност.”¹

БЪЛГАРИТЕ – НА ФРОНТА ДА СЕ БИЯТ, СЪВЕТСКИТЕ ОКУПАТОРИ – В БЪЛГАРИЯ ДА ИЗБИВАТ

Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници “от признателния български народ”, всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. “Отечествена война”.

А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (същият, на чието предателство “дължим” осъществяването на плана на Сталин за окупация на България), ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия.³

И за капак главният обвинител на т.нар. “Народен съд” Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на (смърт само тези български офицери, които … “са се укрили на фронта”!

Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.

ТОВА БЕШЕ ЧУДОВИЩНА ПРИСЪДА…

“Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта – казва Бретхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години.” ¹

След като описва терора, който преминава “като ураган над цялата страна” , вземайки десетки хиляди жертви и участието на съветско-руските войски в него, Бретхолц пише:

“В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто “военнопрестъпници”. Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми, си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето “фашистко минало”…

Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето „отвращение” и “възмущение” по време на съдебното заседание.

Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието.” ¹

ДИМИТЪР ПЕШЕВ: “НАЙ-СТРАШНИЯТ ДЕН, КОЙТО СЪМ ПРЕЖИВЯВАЛ…”

“На този ден… – пише Димитър Пешев, който определя 1 февруари 1945 като най-страшния ден, който е преживял, – залата беше празна от публика, имаше само милиционери и цивилни агенти… Злокобна тишина и мъчително чакане…”

“Бяха минали часове, откак бяхме доведени тук – не  мога да кажа колко, но не бяха малко.”

“Най-после съдиите заеха местата си и след мъртва тишина и напрежение до скъсване председателят почна да чете присъдата издадена, както се каза, “в името на народа”… Ударът беше страшен, зашеметяващ… Дългият низ на осъдените на смърт …“
Това е част от разказа на един от малкото оцелели от кървавата баня български народни представители, сам разминал се на косъм с екзекуцията и осъден на 15 години затвор.

ПЛАНИРАНИТЕ УБИЙСТВА… В ПРОЦЕНТИ

На смърт са осъдени регентите, съветниците и служителите в канцеларията на цар Борис, министрите от няколко правителства и 67 народни представители.

Незабавно, без право на обжалване.

Няма време, Москва бърза, защото конференцията в Ялта започва след три дни, а Сталин току-що е претърпял фиаско в опита си да овладее и Гърция.

Не може да се допусне провал и в България, където хората са настръхнали срещу комунистическия терор и беззаконие.

Ето защо присъдите са предварително определени по указания от Москва. Уточнени са … в проценти.

В края на януари Вълко Червенков чинно рапортува на Георги Димитров с телеграма, писана на руски език: “Присъдата ще бъде изпълнена в четвъртък 1 февруари. В по-рано взетото решение внесохме корекция в смисъл увеличаване на смъртните присъди. … От кабинета на Багрянов към броя на осъдените на смърт добавихме Колчев. От състава на депутатите предлагаме да се осъдят на смърт до седемдесет процента!”

Едва ли има нужда от по-ярко доказателство за целта на т.нар. “народен съд” и за моралната деградация на хора, които не се свенят да определят смъртните присъди в … проценти!

ПО “НАСТОЯВАНЕ” НА ЗАПАДА ЛИ? НИЩО ПО-МАЛКО ВЯРНО

“Сред българския народ – свидетелства чуждестранният журналист, – извършеното в негово име клане предизвика огромен ужас.”

“В западния свят, който по това време беше зает с други проблеми, фактът остана почти без внимание – уточнява Бретхолц, сякаш предвидил по-сетнешните комунистически лъжи. И допълва: – Когато британският вътрешен министър Антъни Идън в края на февруари бе попитан дали българското правителство е консултирало представителите на Великобритания в София, той отговори: “Не бих могъл да знам защо би трябвало да правят това. Процесът е работа, която интересува само България!”

За жалост и днес в България се намират автори, които имат наглостта да твърдят, че престъпният сталинистки процес, цинично наречен “народен съд” бил проведен … по настояване на западните съюзници. Нищо по-малко вярно.

БРИТАНСКАТА И АМЕРИКАНСКАТА МИСИЯ СА ИЗХВЪРЛЕНИ ОТ БЪЛГАРИЯ

Бретхолц разказва как в края на септември 1944 г. в София пристига британска военна мисия, начело на която е британски офицер, когото журналистът познава още от Анкара и Истанбул и който е получил заповед от британското върховно командване да се отправи с щаб от сътрудници към окупираната от съветските войски България.

Не без известна ирония офицерът му казва, че дължи пристигането си в България отчасти на тревожните вести, които западните журналисти изпращат от София.

“Вечерта – пише Бретхолц, – видях отново британския офицер в хотел „България”. Той изглеждаше така, сякаш бе загубил едно сражение.

С нескривано възмущение ми разказа: “Съветско-руското командване се е осмелило да поиска от офицерите на една съюзническа армия в срок от 24 часа да напусне територията на България, в противен случай щели да ни “откарат” до турската граница.

На другия ден преди обед, точно 24 часа след пристигането си, британската военна колона отпътува за Турция.

На сбогуване – продължава Бретхолц,– британският офицер ми каза този път без всякаква ирония: “По-бързо и по-добре руснаците не биха могли да ме убедят, че всичко, което вие сте съобщили от София е вярно – и по всяка вероятност още много повече!”

Разказът на Бретхолц се потвърждава и от американския журналист Чарлс Ланиус в статията му “Аз видях как руснаците завладяха България през 1944 година” , публикувана на 22 октомври 1945 г. в Reader’s Digest.

“НАРОДНИЯТ СЪД”– ПРЯКО ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА МАСОВИТЕ УБИЙСТВА

Следите от чудовищното престъпление не могат да бъдат скрити. Защото от телеграмите на руски език, които Трайчо Костов (с псевдоним Спиридонов) от София и Георги Димитров от Москва си разменят, става ясно, че “народният съд” не е нищо друго освен пряко продължение на масовите убийства от септември –октомври 1944 година.

До Димитров

…В първите дни на революцията стихийно бяха разчистени сметките с най-злостните врагове, попаднали в наши ръце. Сега се вземат мерки с това да се занимават съответните наказателни органи. Министърът на правосъдието работи по създаването на народни трибунали и следствени комисии…

ЦК на БКП, 13 септември 1944 г.

*
До Димитров

Готов е законопроектът за народния съд. Приета е най-кратката процедура, но докато започнат да действат, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласно ликвидиране на най-злостните врагове, което се прави от наши вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително.

ЦК на БКП, 25 септември 1944 г.

*
До Димитров

Във връзка с известно недоволство, изразено от нашите мекотели съюзници по повод на революционното ликвидиране на фашистката агентура, решихме: Чистката да продължи още една седмица, след което ще започнат да работят народните съдилища и чистката ще тръгне по законен път. Работата ще се провежда внимателно. Ще бъдат организирано разкрити най-злостните и опасни врагове и палачи, ще бъдат организирани до правителството делегации от вдовици и сираци на убити антифашисти с настояване за възмездие.

Да се ускори организирането на Дирекцията на милицията и да се уреди правилното функциониране на отделите й. В наши ръце са отделите за Държавна сигурност и разузнаването. Помощник – началник на униформената полиция също е наш човек. Държавен обвинител в народния съд ще бъде Георги Петров, юрист от Стара Загора.

ЦК на БКП, 1 октомври 1944 г.

(оригиналът на телеграмите на руски език може да се видят на сайта Декомунизация).

АБСУРДНИТЕ ОБВИНЕНИЯ

Още на 27 октомври 1944 Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров подготвените пунктове на обвинението, които са три и са абсурдни от правна гледна точка.

Поначало да се съдят за вземане на политически решения, с които не са нарушили законите на страната си, нито международните конвенции (при това вкупом, с общо колективно обвинение!) министри и народни представители, получили легитимно властта чрез законни избори, е правен абсурд.

В една от точките си Трайчо Костов сочи като “престъпление” присъединяването към Тристранния пакт, удобно “забравяйки” че през ноември 1940 година, когато Сталин и Хитлер все още са съюзници, единствените, които настояват България да влезе в Тристранния пакт и които по времето на т.нар. Соболева акция разпръскват стотици хиляди позиви из цяла София с лозунга “Искаме съюз със СССР! Искаме съюз с героична и социално справедлива Германия!” са … българските комунисти.

ПОЛИТИЧЕСКИ АКТ, А НЕ ВОЕННО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

Но да се върнем на обвинението, че присъединяването на България към Тристранния пакт и обявяването на война на Англия и Америка било … “престъпление”, извършено от “военнопрестъпници”.

В следващата точка абсурдни обвинения Трайчо Костов споменава “действията, нарушаващи неутралитета по отношение на СССР – присъединяването към Тристранния пакт и организирането на антисъветска изложба”.

Присъединяването на България към Тристранния пакт на 1 март 1941, когато СССР е в двустранен таен съюз с Хитлерова Германия, няма как да наруши неутралитета спрямо СССР, напротив – в предложението за “взаимопомощ”, отправено към България чрез съветския емисар Соболев през ноември 1940 г., СССР уверява България не само че не възразява към присъединяването й към Тристранния пакт, но и че сам се кани да се присъедини.

Именно затова Георги Димитров предупреждава Трайчо Костов по време на показния сталински процес срещу ” “военнопрестъпниците” да не цитира текста на съветското предложение за “взаимопомощ”.

Което, разбира се, не убягва от вниманието на съвременниците.

Че “антисъветската изложба” била според Трайчо Костов нарушение на “неутралитета по отношение на СССР”, е дори смешно да се коментира.

Това комично обвинение само демонстрира пълната БЕЗПОМОЩНОСТ на съветските марионетки у нас да намерят нещичко, в което да обвинят българските политици, които за разлика от тях са действали и мислили единствено в интерес на България и на народа си.

Същата безпомощност личи и в последното невярно и абсурдно обвинение: “невземането на мерки за предотвратяване на моралните и материални загуби във връзка с обявяването на война на Англия и Америка”, когато всъщност българските власти действат незабавно, осигурявайки възможно най-бързо подслон и помощ на пострадалите от бомбардировките над София.

ПОЛИТИКАНСТВО И ИДЕОЛОГИЧЕСКИ КЛИШЕТА

Но дори тези, изсмукани от пръстите три точки не удовлетворяват Георги Димитров и на 17 декември той допълнително идеологизира обвиненията и ги превръща в откровено политиканство:

“В обвинителните речи… трябва да бъде показано хищническото лице на немско-фашисткия империализъм и на него да бъде противопоставена освободителната мисия на Съветския Съюз, на Червената Армия и нейните съюзници.”

Обвинението трябва да опише картина на всенародно движение срещу антинародния режим, да подчертае, че руснаците за втори път освобождават България, да характеризира капиталистическата класа като опора на фашизма в България и така да се създаде база за преследването й, царската династия да се представи като прогерманска и предателска.” Ето това е идеологическият код, с който ще се говори оттук-нататък в комунистическа България.

“ЦЕЛУНИ ДЕЦАТА МИ”, “ПОЗДРАВИ ЖЕНА МИ”…

“Мъчително и ужасно беше да ги гледа човек – продължава в спомените си Димитър Пешев, – когато мислено се прощава с тях при тези трагични моменти след изживените месеци на изпитания и страдания…

Стана едно мълчаливо прощаване… Спас Ганев, който беше близо до мен, излизайки тихичко ми каза “целуни децата ми”. Ние бяхме приятели с него, познавах и семейството му и съжалявам, че не можах да изпълня това негово последно желание.

Минавайки край седналите на скамейките ние виждахме измъчени лица, изтръпнали, без всякаква надежда. Срещнаха се нашите погледи с Иван Петров, депутат от Тетевенско, той успя със замиращ глас да ми каже “поздрави жена ми”. Това беше последното, което чух…“ . ¹

“Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас… Аз се отказвам – допълва Димитър Пешев, – да описвам картината след прочитането на присъдата и отделянето на осъдените на смърт – затова е необходимо перото на голям гениален писател.

Безсилен съм да изразя чувствата на човек, който преживява този ужас – да гледа как се отделят от останалите шестдесет души… Не знам дали такава картина някога изобщо е съществувала…“

ДЕЦАТА – И ТЕ “НАРОДНИ ВРАГОВЕ”

В България на осъдените на смърт е отказано не само неотменимото право присъдата да се обжалва, не само правото да бъдат помилвани, не само религиозна подкрепа, но и утехата да се простят с близките си.

Всъщност, още в края на декември, веднага след като започва т.нар. “народен съд“ семействата на вече обречените подсъдими са депортирани в Делиормана, в отдалечени села сред заснежените полета и настанени в изоставени къщи, бараки, често без врати и прозорци, при ужасяващи условия.

Дори петгодишната Илиана Батембергска получава заповед на свое име за интерниране в Добруджа… Какъв страшен “враг на народа” е била малката дъщеричка на Иван Батембергски.

Иван Батембергски, с чиито лични усилия е спасен от депортация легендарния Илеш Шпиц от футболния отбор Македония (Скопие), е безжалостно убит, без да има право да зърне за последен път дори малката си дъщеричка.

Съпругата му Радка, “интернирана” посред зима някъде в Делиормана, ще научи седмици по-късно от случайно попаднало й парче вестник. Злощастната майка на Иван Батембергски ще броди из софийските гробища, пронизвана от ледения вятър, за да търси лобното място на непрежалимия си син. Двете с майката на Радка ще се крият зад надгробните паметници и с потрес ще наблюдават десетките гарвани, които кръжат и кацат на мястото на поставена милиционерска охрана (между Арменската черква и днешния паметник на избитите български държавни мъже).

Къде са костите им и до днес не се знае.

ИСТИНАТА СРЕЩУ ЛЪЖАТА

68 ГОДИНИ ОТТОГАВА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ УБИЙЦИ И ТЕХНИТЕ НАСЛЕДНИЦИ НЕ СПРЯХА ДА УБИВАТ ОТНОВО И ОТНОВО ЖЕРТВИТЕ С КЛЕВЕТИТЕ СИ. НО ИСТИНАТА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ СКРИТА. ТЯ ЗВУЧИ ЗЛОВЕЩО С ДУМИТЕ НА САМИТЕ УБИЙЦИ.

“Вярно е – извинява се на другарите си от ЦК главният “народен обвинител” Георги Петров в доклада си до партията (правописът на доклада е запазен – б.м.), – че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2857 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни…”

И веднага след това извинение за “незадоволителното” количество на смъртните присъди (няма и три хиляди ), Петров продължава с въпроса за “качеството”:

“И, наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са: тримата регенти, между които един княз от Сакс-Кобурготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни; поставихме на подсъдимата скамейка духът на “О Боже почиващия Цар Борис ІІІ”, за да го развенчаем като “народен цар” и за да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ; разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима Министър председатели; разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила; 67 души народни представители от фашисткото ХХV-то Общо Народно Събрание.”

“Но само това ли?” – възкликва в доклада си реторично “народният” обвинител и продължава:.

“Не, ний разстреляхме тоже целият висш военен съвет, целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др. …разстреляхме целият апарат на кървавата фашистка полиция: всички директори на полицията, всички Областни и Околийски полицейски началници, коменданти и Околийски управители, всички групови полицейски началници и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения; разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр. и пр.

Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.

Всичко това преценено обективно ни извежда към твърдото заключение, че Народния Съд изпълни достойно възложената му задача, в общи линии – както вече изтъкнах по-горе.”

И след тази пламенна пледоария за “достойно” изпълнената задача в “кастрирането” на българската нация, Георги Петров хвърля в битката най-силния си коз.

БЪЛГАРСКИЯТ “НАРОДЕН СЪД” БЕЗ АНАЛОГ В ЦЯЛА ЕВРОПА

“Става вече ясно, че и в международен мащаб, нашият Народен съд ще остане ненадминат…” – пише без да крие вълнението си докладчикът.

“И, наистина, вече месеци – казва той не без презрение към туткащите се румънци – близо година откак в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният съд там остава само на книга – резултати никакви!”

В Унгария – продължава с примерите Петров, – така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.

Във Франция бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.

В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от съюзниците не един истински международен съд, а по-скоро един възмутителен фарс. (Даде се възможност на да се приютят в Испания на кръволока Франко..)

В Италия – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници.

Пък нека не се боим да се спрем и на братска Югославия – не спира българският стахановец и уточнява: – Вече от дълги месеци заседава там Народният съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния съд наред върви извънредно вяло и в никакъв случай не (обещава резултатите от нашия Народен съд.”

“Докато нашият закон за народен съд, – бие се в гърдите Петров – чл. 2 предвижда наказания от 1-15 години или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл. 2, п.п.1-10 вкл.

Югославянският закон предвижда още никоя смъртна присъда да не се изпълнява без подписа на Тито, тоест без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл. 10 предвижда изрично че присъдите на Народния съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно.

Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на (Нашия Народен съд.”

“Прочие, – завършва Петров, – примерът, който даде Нашият Народен съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.

Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело.”

Наистина “слава” на такава партия, която се бие в гърдите с най-ужасяващи престъпления срещу собствения си народ, извършени по заповед на чужда държава.

УБИТИТЕ НА “СЪД” ПРЕД…УБИЙЦИТЕ…

Но и това не е всичко. Т. нар. “„народен съд” съди и осъжда дори вече починали хора или убити хора – нещо, което е без прецедент в световното право.

Целта на тази гавра – да изправиш убития пред “съда” на убийците му, е ясна – за да могат престъпниците да сложат ръка на имуществото на своите жертви. А конфискацията на имотите не е била само грабеж, но е служела и на по-далечната цел – децата на избитите интелектуалци, държавници и индустриалци да бъдат декласирани, набутани на социалното дъно.

Да им бъдат отнети ресурсите, за да не станат естественият интелектуален елит, който да оглави съпротивата срещу насилието.

За да бъдат след това подменени с пошла псевдоинтелигенция от парвенюта и службогонци. Която и до днес не се свени да величае комунистическите величия или да подменя историческата истина на конференции.

А ние се питаме КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ СЛУЧИЛОТО СЕ, СЛУЧВАЩОТО СЕ И ТОВА, КОЕТО ЩЕ СЕ СЛУЧВА ТЕПЪРВА.

ДОКАТО УБИЙЦИТЕ СЕ ВЕЛИЧАЯТ, А ЖЕРТВИТЕ СА ОБРУГАНИ, НИЩО ДОБРО НЕ ЧАКА БЪЛГАРИЯ. [/b]

_____________

¹ Волфганг Бретхолц. Видях сгромолясването им. София, изд. Бъдеще&Тилиа, 1994

² Петър Семерджиев. Спомени. Сиела, София, 2010

³ Ирина Недева. Мисия Париж. Разговори със Силянов. СЕМАРШ, 2007

 Доклад до ЦК на БРП (к) на Георги Петров относно работата, трудностите, пропуските, резултатите и значението на Народния съд в България.

 Димитър Пешев. Спомени. ИК Гутенберг, София, 2004

**********************************************************************************************************************************************

Зловещо! За по-малко от 140 години Русия и СССР отнеха от България 895 млрд. долара

О, руси…

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?…

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

(Вазов, 1916 г. Из: На руските воини)

Исторически, българо-руските политически отношения са нови, едва на няма и 140 години. Като всички политически отношения, и те създават свои митове. Най-важният за българо-руския случай е този за хармоничността в отношенията България-Русия, за константната дълбока привързаност и признателност на България спрямо Русия по време на и след Освобождeнието. Внушаван през годините след 1944 г. и в частност все още и днес, този мит няма особено основание в българската история и в историята на българо-руските отношения.

Разглеждайки ги под лупа, много по-силни се оказват аргументите в полза на тезата за отношения на напрежение и антагонизъм межу двете държави. Особено с оглед на напрекъснатите политически намеси на Русия в българската вътрешна и външна политика, които резултират в преврати, интриги, изнудвания, убийства (между които най-драматичното е това на Стефан Стамболов, убит най-вероятно в услуга на руските агенти в България и руския цар) и войни (Сърбия напада България след Съединението с изключителната благословия на Русия, а през 1916 г. Русия де факто напада България като окупира Добруджа и разполага дълготрайно свои войски в готовност за нахлуване във вътрешността, следствие на което, като последен мохикан на наивното русофилие, Вазов пише стихотворението си “На руските воини”, цитат от което служи за интродукция към този текст).

Ако действително през Освободителния период български граждани и селяни питаят някаква идеалистична обич към Русия, то тя е като към внушаван метаобраз на по-силен славянски православен народ. Който би се застъпил за по-малкия, страдащ под Османско-турското робство български и славянски православен народ, дал някога на по-големия азбука, писменост, култура и дори религия.

Българите проектират очакванията си върху Русия

не поради друга причина, а защото имат историческа памет за онова, което те самите са дали някога на Русия. Разбира се, те никога няма да натякват на руснаците българския принос в историята и културата на Русия, защото не е в манталитета на българите да го правят, дори когато е основателно.

Връзката с руските либерали, която изграждат постепенно българските интелектуалци в изгнаничество в Бесарабия (територия в руската империя, която столетия се запазва преобладаващо населявана от българи) допринася за задълбочаване на тези проектирани върху ‘руснака’ и ‘Русия’ надежди в народопсихологията. Но докато руските либерали са прогресивни носители на европейското Просвещение в Русия, то самата руска държава е автократично назадничава – и ги разглежда като свои врагове. Руският царизъм преследва руските либерали, най-силните им представители, декабристите получават каторгите в Сибир за постоянно местожителство. Така онези, които са служили на българските интелектуалци в изгнаничество им като символ на ‘Руското’, се оказват преследвани и наказвани от реалната Русия, тя не ги разпознава като свои.

В Русия по това време селяните са все още крепостни, а руската национална доктрина съвсем не е водена от идеала на славянски православен волунтаризъм, какъвто погрешно изграждат групи българи. Русия търси нови платформи за геополитическото си влияние като голяма автократична система. Такава територия се явява частично владяното от Великата Порта южно Черноморие, заедно с протоците към Средиземно море. Русия води няколко войни срещу Османска Турция. Като при две поне би могла да гарантира, да изиска като условие, свободата на България – още по време на Кримските войни. Но не го прави – за нея България е една територия, която може да послужи по необходимост някога на руските интереси.

Колко дълбоки са корените

на мита за българската признателност и обич към Русия може да се види в днешната руска политика спрямо България. Русия не само пропагандира това внушение навън към българите, тя и се храни с него вътре – на руснаците се внушава, че българите ги обичат и са им благодарни за всичко, което Русия била дала и рискувала за свободата на България. Колко далече от историческата истина е подобна персуасивна пропаганда, можем да видим при един бърз преглед на фактите около българското Освобождение и особено на онези от Следосвобожденския период в България.

Преди няколко дни, най-активният и най-старият жив руски националсоциалист, Жириновски, обиди вулгарно българския президент по темата, която се явява и своеобразна мантра за отношенията на Кремъл с България – “колко много България дължи на Русия”. Подминавайки дефицита на елементарно дипломатическо възпитание, от който страдат множество политици, можем да се съсредоточим върху заканата – препоръка, която изрече към българите пияният руски политик: “Да си препрочетат учебниците по история и да си припомнят!”

Това е изключително полезен съвет. Колкото по-често една нация се обръща към историята си, колкото повече рефлектира върху нея, толкова по-сигурна е тя в своята идентичност и може да се справи с настоящето си и да се грижи за бъдещето си. Това казва някога Монтескьо, по-късно е цитиран от не един и двама – и думите му достигат до нас като парафраза на Оруел в английския вариант за онзи народ, който

няма бъдеще, ако не познава миналото си

И така, да се обърнем към историята и да видим какво дължи всъщност България на Русия.

Знае ли средностатистическият българин днес колко са българите, убити по време на Априлското въстание? За неговата свобода през 1876 г. падат 15 хиляди български въстаници и загиват общо 70 хиляди цивилни българи – жертви на опожарени градове и села, изклани или подпалени живи български мъченици.

Знае ли средностатистическият българин колко са българите, убити по време на Руско-турската война през 1877/78 г.? За неговата свобода през 1877/1878 г. падат 15 хиляди воюващи българи, в което число са българските опълченци и включилите се на място в битките мъже и младежи, като към тях се прибавят и допълнителни 95 хиляди български цивилни жертви – избито, изклано население от башибозук и османско-турска редовна войска по време на военните действия.

Равносметката само от този кратък преглед е, че за собствената си свобода само през Априлското въстание и в битките на българска територия по време на Руско-турската война загиват над 30 хиляди български воюващи мъже и 165 хиляди цивилни българи, мъченици за Освобождението на България. Извън тази равносметка са жертвите – воюващи български въстаници и загинали цивилни българи по време на Старозагорското въстание, което предшества Априлското.

А знае ли средностатистическият българин колко са руските войници, загинали на българска територия по време на тази война? Малко над 15 хиляди руски войници.

И сега нека погледнем картата на България и да видим колко са паметниците на падналите 15 хиляди руснаци на територията на България и колко са паметниците на падналите над 30 хиляди воюващи българи и 165 хиляди цивилни български жертви, дали живота си за Освобождението на Родината си.

Тъжната действителност

е, че докато за 15-те хиляди руски войници (преимуществено нещастни руски крепостни селяни, на които е обещана свободата, ако воюват във войната на руския царизъм за Босфора) в България има множество паметници и мемориални плочи, то 30-те хиляди воюващи български мъже и 195-те хиляди цивилни български жертви, паднали за Освобождението на Родината си, не се радват и на един (1) самостоятелен възпоменателен паметник от типа на който и да е посветен на руснаците монумент в България.

Колко повече благодарност очаква Русия? Нима не е достатъчно, че България цени многократно по-малкото число руски жертви, от своите собствени, които е дала за Освобождението си?

Тук веднага възниква и друг въпрос. Колко по-сервилен може да се очаква бъде българският народ, предвид цената, която е платил на Русия за правото си да съществува? В случая цена е съвсем точно, финансово, непреносно понятие. По-долу изложените факти в цифри са в приблизително пресметнати стойности след 135-110-70 и пр. години плюс олихвяването на сумите за тези периоди (70, 110, 135 години) в случай, че тези пари никога не биха напуснали българския държавен национален трезор, като са екстраполирани в днешна валутна стойност (за удобство се взима американския долар като валута, а метричната система остава европейската – милион, милиард, билион и пр.)

За Освобождението си Княжество България плаща на Русия около 40 милиарда днешни долара (в тази сума са ресурсите за руския окупационен за България период и загубите за българската икономика, следствие на намесите и интригите на руските агенти до 1908 г. в българската вътрешна и външна политика, вкл. в инфраструктурата, търговията и експортите й).

За Съединението си Княжество България и Източна Румелия плащат около 18 милиарда днешни долара, фактически животът на Източна България след Съединението е живот на заеми, поради цената, която трябва да плаща на или заради интригите на руския царски двор. А през 1908 г., за да обяви Независимостта си, и за да напуснат руските окупатори (за руска окупационна сила говорят договорите след 1878 г. и 1879 г., едва комунистическата историография прави от руската окупацията в България след 1878 г. руско присъствие) България (заплашват, че ще й отнемат Добруджа и ще откъснат завинаги от България българската общност в Бесарабия и Молдова, и частично го осъществяват), Царство България е принудено да плати на Русия “репарации“ за… собствената си Независимост. Като това означава и да поеме изплащането на дълга на Турция към Русия (по капитулационните договори на Руско-турската война, сключени в Сан Стефано и Берлин), на обща стойност 60 милиарда днешни долара.

Но с това не се свършва – през 1944 г., с нахлуването на руската съветска окупационна Червена армия в България (на който окупатор са издигнати не един и два монумента), от българския държавен резерв се отнема буквално всичко и се изнася в посока Москва – от златните държавни резерви, през резервите на БНБ в ценни книжа до пенсионните фондове на българските държавни служители, военни и вдовиците – резерви, недокосвани през ВСвВ.

Днешната стойност на всички суми, отнети от Русия и СССР от България и българския народ за под 140 години българо-руски отношения, може хипотетично да се изчисли на обща стойност 895 милиарда днешни долара с олихвяването за този най-дълъг период и при динамичния прогресивен растеж на стойността.

След септември 1944 г. България е принудена да плати за изхранването на Червената армия и за окупацията си – съветските войски остават до 18 март 1948 г., като Георги Димитров подписва със Сталин известния Договор за дружба и взаимопомощ в Москва, според който България трябва “ефективно да се включи в заключителната фаза на Втората световна война” – с 450 хилядна армия, харчейки 91 милиарда днешни лева или 70 милиарда днешни долара за изхранването на окупатора си, Червената армия.

Отделно България жертва 35 000 български млади мъже, които падат в абсолютно безсмислената за България “заключителна фаза на войната” – нацистките войски са напуснали България и са преминали и Югославия, няма защо да се гонят, те дори не се бият, а се изтеглят безславно в посока Берлин. Множеството български войници са убити от “приятелския огън“ на руснаците и българите зад себе си в мъглите, дъждовете и снеговете на есента и зимата на 1944/1945 г. в бивша Югославия.

След 1947 г. значителна част от стария български държавен архив (или онова, което е останало от него) е изнесен в Русия, в момента от него липсват ценни архивни книжа в мащаб на малко под 60 хиляди страници от български държавни документи – Кремъл и до днес отказва да ги върне.

Русия и СССР никога не плащат на България репарации

за отнемането и асимилирането на територии и българско население в Североизточна Добруджа и Бесарабия.

През 1962 г., оставена от руския СССР без финансови и текущи ресурси (суровините и продукцията на страната масово се изнасят за СССР) България е доведена до банкрут, от който фактически фалит не е излизала всъщност никога досега.

Парадоксално, по това време България е и един от гарантите във Варшавския пакт за заемите, които Кремъл и Пакта взимат от Световната банка. Само за 1982 г. Световната банка и няколко западни банки отпускат на СССР и страните от Варшавския пакт краткосрочни и дългосрочни дългове на обща стойност близо 630 милиарда долара при съответното за периодите олихвяване. Какви са били задълженията, които България съ-изплаща за Русия за периода на само една петилетка, след като годишният заем е толкова голям – всеки може да пресметне сам.

Всъщност – исторически коректният въпрос, който трябва да си задават българите е: Какво дължи Русия на България? И за да си отговорят на него, наистина трябва да вземат заканата-съвет на пияния Жириновски насериозно – да си припомнят историята и да я изследват.

* Весела Кулева е магистър по политология, масови комуникации & PR и педагогика, бакалавър по богословие. През годините дотук работи като политолог в Института за изследване на гражданските сдружения и инициативи, Мюнстер, Германия; в Института за изследване на геноцидните престъпления и ксенофобия, и в Института за стратегически политически анализи, Бремен, Германия. Работи в екипа на Института за българска протестантска история, сътрудничи на сайта Декомунизация. Политически консултант е в немски социологически агенции, журналист в различни медии. Теми на работата й са сравнителни анализи на тоталитарните системи, история на България и Европа, правата на жените в ислямския свят, църковна история. Ръководи независимия проект PRO Civil Society и двете му издания “Гледна точка” и “Аргументи”.

*************************************************************************************************************************

Ако в ранното Средновековие Добруджа е областта, където Аспарух създава българската държава, през Първата световна война, същата тази Добруджа се оказва бойно поле, където България отстоява правото си на самостоятелно съществуване във война срещу ‘’освободителката’’ Русия. В българската история тя влиза като ‘’Добруджанската кампания на Трета Българска армия’’, представляваща  златна страница в бойната летопис на България.
Всъщност това не е двустранна война, а част от глобалния конфликт, наречен Световната война (1914-1918), номерирана впоследствие като Първа, за да се разграничи от още
по-големият глобален конфликт – Втора световна война (1939-1945).

Боевете за равна Добруджа се явяват и начин за решаването на Добруджанския въпрос, възникнал още след края на Руско-турската война (1877-1878 г.), претърпял развитие в ущърб на България по време на Балканските войни (1912 – 1913 г.) и еволюирал до възможността за разрешаване през Първата световна война.

Появата на руски войски в Добруджа през 1916г. не е случаен акт, а резултат на вековната руска политика на териториално ограбване на България чрез раздаване на нейните земи в полза на съседите й. Тези типично имперски сделки за наша сметка в българската историография обикновено се скриват. Целта е повече от ясна – създаване на изкуствен ореол на самодържавна Русия като ,,благодетел’’ и единствен защитник на поробените българи в Османската империя.

Десетилетният стремеж на българската историография да украсява и ‘’облагородява’’ руската балканска политика достига своя апогей в епохата на комунизма. Тогава руското военно присъствие на Добруджанския фронт на Българската армия през Първата световна война просто изчезва.
Ако разгледаме библиографията по въпроса изпъква унизителния за националното самочувствие на всеки българин факт, че по време на т. нар. социалистически период до 1989г. липсват сериозни научни изследвания, които да осветляват участието на България в Първата световна война в Добруджа.

Антирумънските и най-вече антируските военни действия на Българската армия през 1916-1917г. въобще не са сред любимите теми за българската историография от този период. Главната причина е възприетата от комунистическата система политика на социалистически (пролетарски) интернационализъм, деградирал до национален нихилизъм. Този последователно прокарван принцип дори изменя характера на българското участие в Първата световна война, обявена за ,,империалистическа’’ според оценките на болшевишкия вожд Ленин , които изцяло догматично се възпроизвеждат в българските учебници.

Да се разказва за военни действия на Българската армия, при това успешни, срещу съюзниците на комунистическа България във Варшавския договор и СИВ – Русия и Румъния, не е препоръчително.
Затова и до днес най-сериозните и задълбочени изследвания по тази тема са дело на българската историография от междувоенния период (1918-1939 г.)

В Царство България излиза значителна по обем литература по въпроса за участието на България в Първата световна война. Тук могат да се посочат мемоарите на различни български военачалници, участници в събитията като запасни генерали и офицери Никола Жеков, Стефан Тошев, Никола Недев, Тодор Кантарджиев, Стефан Нойков, Ал. Кисьов, Ал.Марков, Лука Малеев и др.
Нещо повече, след Ньойския договор, е съставена комисия от български военни историци, която изследва подробно подготовката и хода на войната срещу Румъния. Тази комисия е приемник на Военноисторическата комисия, учредена още през 1914 г., която възприема най-доброто като методология, фиксирано в практиката на изследователи от ранга на Атанас Христов, Петър Дървингов и др.  До 1943г. Военноисторическата комисия издава цели 9 тома.

Тези издания са изключително богата изворова база за военните действия, водени по всички фронтове от българските войски. Последните два тома (т.VIII и IX) се отнасят за Тутраканската операция и за настъплението на 3-та Българска армия в Добруджа.
След демократичните промени интересът към Първата световна война се възражда отново. Сред историците, занимаващи се с осветяването на различни проблеми от тази война личат имената на Борис Чолпанов, Димитър Христов,  Георги Марков, Генчо Камбуров, Димитър Зафиров, Игнат Криворов, Димитър Минчев, Калчо К. Калчев, Велико Лечев, Илиана Илиева, Косьо Пенчиков.
През 2008г. е преиздаден  сборникът за добруджанският герой командирът на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев. В него са включени всички известни, публикувани биографии на генерала, както и десетки спомени и статии за ‘’бащата на българската кавалерия’’ от негови другари по оръжие, близки, политици и роднини.
Когато Първата световна война избухва на 1.08.1914г., България все още не е изживяла последиците от погрома от 1913г. Тя се намира в състояние на национална покруса след Букурещкия мирен договор от 1913 г. Управляващите се опитват да потърсят място в задаващата се война с надеждата, че България ще може да си върне загубените територии. Основен принцип в българската външна политика става реваншът.
„Голямата война” променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че този път би могла и да осъществи върховната обединителна цел. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на В. Радославов декларира неутралитет, но продължава внимателно да следи с ,,пушка при нозе” конфликта между двете военнополитически групировки – Антантата (Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария). Още в края на 1914 г. става ясно, че силите им са изравнени. Затова техните усилия се насочват в търсене на нови съюзници.

Цената на България започва да расте – тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския п-в, близо е до Проливите, контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и
със силна, доказала боеспособността си армия.

Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници.

Балканското статукво е очертано с Букурещки договор от 1913г., сложил край на Втората балканска война. Този договор не само разкъсва за пореден път българското етническо землище, но и изолира България от съседите й. Букурещкото териториално статукво е антибългарско, защото обединява всички наши съседи, ограбили с помощта на великите сили, най-вече Русия и Франция българските земи в Македония, Тракия и Южна Добруджа.

Като най-голям защитник на този „мир” се изявява Румъния, която се страхува от евентуално отмъщение на България. Другият отявлен защитник на договора през 1914 г. е вече воюващата Сърбия, която се стреми да създаде нов Балкански съюз заедно с Румъния и Гърция. Първоначално този съюз не се осъществява, защото Румъния е в договорни отношения от 1883г. с Тройния съюз.
Тройният съюз се стреми да привлече България с цел по-бързата победа над Сърбия, където австро-унгарските войски се оказват неспособни да нанесат решителен удар.

След включването на Османската империя към Централните сили, за Германия е от стратегическо значение да осъществи връзка с нея. Ако България се наредил до враговете на Германия и Османската империя, то последната може би ще бъде победена по-лесно и така морските пътища между Русия и западните й съюзници ще се отворят.

Със стратегическото си разположение България респектира неутралните Гърция и Румъния. От друга страна, по всичко личи, че в български ръце е съдбата на Турция и Сърбия. Ако България се включи на страната на Централните сили, Сърбия би била окончателно разгромена. Германската дипломация дори замисля вариант за сключването на тройно българо-румънско-турско споразумение, което да доведе до включването и на трите страни към тогавашния Троен съюз (Германия,Австро-Унгария, Италия), а това би могло да повлияе на невключилата се Гърция.
Ако България застане на страната на Антантата, тя може да прекъсне връзката на Германия и Австро-Унгария с Османската империя, което би  улеснило овладяването на Проливите и осъществяване на връзката на Англия и Франция с Русия.

Изборът на България към кой съюз да се присъедини има и финансова страна. Въпреки руското застъпничество пред европейския кредитор, по това време, Германия се оказва по- щедра спрямо България, което допълнително наклонява везните към Тройния съюз. По това време балканската политика на Антантата фактичекси се определя главно от Русия. Русия също подкрепя един евентуален балкански съюз, като се стреми да откъсне Румъния от Централните сили. Руснаците не крият и интереса си към този съюз да се присъедини и България, което обаче се оказва невъзможно.
През 1914-1915 г. Русия прави няколко сериозни опита да привлече България на страната на Антантата в започналата Първа световна война. Мисията обаче е невъзможна за осъществяване, тъй като за да се присъедини България към Съглашението, трябва да получи като компенсация заграбените първо от Сърбия, а след това и от Гърция и Румъния земи. И никой от нашите съседи не желае да върне заграбеното от България.

През 1915 г. натискът към България за включване във войната се засилва от страна и на двете коалиции. Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа и малка поправка на българо-турската граница. Антантата гарантира само Източна Тракия, до линията Мидия – Енос и ‘’безспорната зона’’ в Македония, като за останалите заграбени територии се предвиждат преговори с Гърция, Сърбия и Румъния и то след края на войната.

Съдбата на Македония в предложенията на великите сили от двата блока се оказва решаваща за избора на България. По-сигурните и категорични обещания на Централните сили, че Македония и евентуално Добруджа ще бъдат български надделяват. Към това са добавят и военните успехи на германските войски през 1915 г. , които също наклоняват везните в полза на присъединяването на страната ни към Централните сили. Има обаче е друг мотив за включването на България в този блок, който русофилската историография десетилетия наред пропуска да изложи.

В своя статия в „Берлинер тагеблат” от 20.11.1915 г. българският пълномощен министър в Германия и бивш русофил Димитър Ризов отбелязва:

„Направената в началото на войната декларация на Русия, че руската империя трябва да владее над Цариград и Дарданелите и да превърне по този начин Черно море в руско море, беше изтълкувана от всеки здравомислещ българин като декларация, която ще доведе България под руско васалство. Русия може да се задържи на Дарданелите, само ако владее военно и морално над Балканите и над българите, а това е равносилно на националното и политическо самоубийство на България. Всичко това естествено допринесе немалко за определяне на сегашното поведение на България през настоящия европейски конфликт.”

Така за да оцелее пред руския натиск, съпроводен с груби диктаторски действия, България предпочита да влезе в Централния съюз. Руската дипломация сама се компрометира с участието си в т .нар.  ,,Деклозиеровата афера’’. Опитът на руския посланик Алексей Савински в София през лятото на 1915 г. с парите на френския предприемач Деклозиер да изкупи не само житната реколта у нас, но и да подкупи политическия ни елит, с цел страната ни насилствено да мине на страната на Антантата завършва с пълен крах В крайна сметка Антантата и Русия губят дипломатическата битка за България.

На 6.09.1915 г. е подписан и съюзният договор, придружен с военна конвенция (в гр.Плес, Австро-Унгария) и отделна конвенция с Турция (в София).  Германия признава правото на България да анексира спорната и ,,безспорната зона’’ в Македония според договора ни със Сърбия от 1912 г., а също и сръбската територия източно от линията от Морава, съгласно границата на Санстефанска България.

С оглед темата ни важно е споразумението относно Румъния, което предвижда, че ако тя нападне България или нейните съюзници, България ще анексира териториите в Добруджа съгласно Берлинския договор от 1913г.

На 1/14.10. 1915г. България обявява война на Сърбия, с което влиза в Първата световна война. Така влизайки във война със Сърбия, България влиза във война и с Русия и съюзниците й от Антантата, което е неизбежна последица от коалиционния характер на Първата световна война. Реакциите против България в Лондон, Париж и Петроград са отрицателни. Злобата против България е най-силна в Русия. Руският император констатира в свой манифест:

„Осъществяването на старите въжделения на българския народ за присъединяването на Македония беше гарантирано по друг начин, съгласуван с интересите на славянството, но тайните сметки, внушени от германските интереси и братоубийственото озлобление срещу Сърбия излязоха победители. България, наша едноверца, неотдавна освободена от турско иго с братска обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.”

Антибългарският курс на официална Русия през 1915г. се приема изцяло от по-голяма част от руската общественост. „И журналисти, и професори, и офицери, и хора без обществено положение – всички открито изказват своята ненавист. И всички говорят с един тон, в който ясно личи желанието България да бъде „наказани”.

Руското Дружество за побратимяване на славянските народи в Петербург малко преди „българо-руския военен сблъсък в Добруджа” излиза с апел със следните констатации и препоръки:

„1. Отговорността за политиката на правителството и на царя пада върху българския народ, който е по-виновен, отколкото неговия цар. …
4. Понеже българският народ показва своята неспособност сам да се управлява, управлението на страната ще бъде поверено на комисари от Антантата, освен това, границите на България ще бъдат променени в полза на Сърбия и Румъния. България трябва да плати военно обезщетение на Сърбия”.

В изявление от 25.09.1915г. Московският славянски комитет е още по-краен :

„Комитетът признава сръбските исторически и етнографски права над Македония, езикът на чието население, както обичаите и песните и славещи сръбските царе и паметници свидетелстват за сръбските права над Македония… Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно турско робство ни един път не е вдигнал оръжие срещу угнетителите си турци, че е започнал Възраждането си с борба срещу майката-църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана от просветeния свят черна неблагодарност.

Нека Бог го съди! България не съществува.

Не съществува вече славянска България. Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да излезе победител в тази война, българското царство няма да съществува. За Русия България вече не съществува.”

Руската дипломация официално заплашва България с ,,унищожение’’ заради някаква нейна предполагаема недоказана ‘’вина’’ ‘’измяна’’ към славянството и православието.

Затова войната на България срещу Русия е война за спасението на България и българския народ. Тази война десетилетия ще бъде тема табу, а описанието във всичките й аспекти и до днес липсва в българските учебници по история. Целта е ясна – изтриване на българската национална памет, в което се насажда дълбоко русофилството, а средствата за това са добре познати – лъжи, фалшификации, манипулации, скриване или премълчаване на истината за гигантския сблъсък между България и нейната ‘’освободителка’’, бореща се за унищожението на Родината ни.

Но фактите са категорични. Българо-руската война от 1916-1918г. съществува. И тази война е истинска. Тя се води по суша, въздух и вода , на два фронта – Добруджа , респективно Румъния и Македония.

Първите прояви на руско – българската война са бойните действия по море. Всъщност Русия започва войната си против България тъкмо по море.

Още в началото на световната война руското Главно командване обсъжда варианти и изработва проекти за завземането на българските черноморски пристанища Варна и Бургас. Те са актуализирани във връзка с подготвения поход за завземане на Проливите. Плановете обаче временно са отложени поради противодействието на Англия. Отказът на България да предостави морските си пристанища за руски бази утвърждава мнението в Петроград, че завземането им може да стане само със сила. Руското Главно командване е убедено в своя успех, защото знае, че България има незначителен флот, отстъпващ по мощ на руския. Той действа много агресивно и атакува български териториални води, дори в периода на неутралитета на България. Малко известен факт е, че в периода май – октомври 1915г. руските миноносци навлизат в българските териториални води 14 пъти. Наближават българските брегове и на групи от по 2 до 5 кораба ги обстрелват.
Когато България започва войната си срещу Сърбия на 1.10.1915г., Русия решава да я накаже за ,,измяната’’ чрез удар в гръб с бомбардировката на Варна. Дълги десетилетия това събитие остава скрито, а документацията, свързана с негов Русия е засекретена още в 20-те години на XX век.
Руската бомбардировка на Варна е санкционирана лично от император Николай II и е одобрена от френския посланик в Петроград Жорж Морис Палеолог, френският посланик е потомък на последния византийски император Константин ХI Палеолог.

Това се признава от съвременни руски историци и е документирано със запис в дневника на М. Палеолог след разговора му с руския император на 10.10.1915г. От този запис става ясно, че френския посланик в Русия моли императора да даде заповед за бомбардирането на Варна и Бургас. И Николай II се съгласява, но отлага удара за момента, когато България влезе във войната против Сърбия.

На 14.10.1915г., когато православните християни празнуват Петковден ескадра от руския Черноморски флот атакува българската морска столица Варна. Моментът не е случайно избран. Бомбардировката се осъществява, когато българските войски успешно настъпват срещу сръбските в Моравско и Македония и вече освобождават тези изконни български краища. Затова руската бомбардировка представлява подъл удар в гръб, нанесен от коварния ,,освободител’’
Рано сутринта на 14.10.1915г. във Варна бият църковните камбани. Подранилите богомолци бързат да идат на църква, без въобще да подозират, че предстои кървав ден за техния град. Щабът не бреговата охрана е известен , че на хоризонта се забелязват силуети на морски съдове. Скоро те са идентифицирани каро руски бойни кораби. Началникът на отбраната в морската столица ген. Симеон Янков предприема спешни мерки за защита на пристанището, жп гарата, флотските помещения и другите стратегически важни обекти в града. В 7.30ч. към Варна се насочват два неприятелски хидроплана. Те правят пълна обиколка над града и хвърлят няколко бомби.Това е първата въздушна бомбардировка над български град в световната война. Без да бъдат засегнати от пушечната и картечната стрелба , руските хидроплани поемат обратен курс.

Въздушната бомбардировка е прелюдия на артилерийския обстрел, започнал час по-късно след изтеглянето на хидропланите. Руската ескадра под командването на вицеадмирал Новицки се разгръща в боен ред. Тя включва 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда. Toва са корабите на руския Черноморски флот „Императрица Мария”, „Св. Йоан Златоустъ”, „Св. Панталеймонъ”, „Евстафий”, „Кагуль” и „Память Меркурия”. Те са въоръжени с  мощните 305- и 203- мм. оръдия. С тази внушителна морска сила руският боен флот атакува Варна.

Първите снаряди падат в пристанището и  в района на Галата и Евксиноград. Впоследствие в обект на артилерийския обстрел стават изключително централната част на града и особено гъсто населените му квартали.Този момент обикновено се скрива от българската и руската историографии, които в пълно съзвучие по между си обявяват необходимостта от бомбардировката на Варна с неутрализиране на немските подводници. Всъщност тъкмо немските подводници неутрализират ефекта на руската атака, както ще се окаже впоследствие.

Руският артилерийски обстрел на Варна продължава час и 7 минути. Толкова време снарядите сеят смърт и разрушение. Къщите на варненците започват да се рушат пред очите на смаяните и изненадани техни собственици и обитатели. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие, на които никой в този момент не може да помогне.
Изведнъж канонадата спира и руската ескадра започва скоростно да се изтегля. Заслугата за това е на двете немски подводници UB7 и UB8. Когато по безжичния телефон разбират за започналите бомбардировки , те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби с няколко торпедни устройства.

Тогава UB 7 и UB 8 атакуват ескадрата, като от UB 7 с командир мичман I ранг Вилхелм Вернер изстрелват торпедо по един от линейните кораби – ,,Пантелеймон”. Последва взрив, вероятно не в корпуса на кораба, а в предпазната мрежа около него, но броени минути след това ескадрата прекратява бомбардировката и се оттегля.

Изплашени от загубите, руските нападатели се изтеглят бързо в своите териториални води. Руските историци отричат попадение в своя кораб, но безспорният факт е прекъсването на артилерийския обстрел и бързото оттегляне на ескадрата. Вечерта на 14.10.1915г. двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна. Когато се появяват над водата , те са посрещнати от намиращите се там варненски граждани с ,,Ура’’ и бурни ръкопляскания.
Какви са пораженията от руската морска атака?

На място загиват 9 души – петима мъже, едно момче на 12 години и три жени. Ранени са 24 мирни граждани, двама офицери и четирима войници. Те са откарани във военния лазарет. Раните им са тежки. На някои от тях са ампутирани крака и ръце. Материалните загуби също са значителни. Разбита е външната част на вълнолома. Пряко са засегнати сградите на първи полицейски участък, телеграфо-пощенския клон, мюфтийството и кулата на морския фар. До основи са сринати повече от 50 магазина, къщи  и кантори в града , разположени предимно в престижната гръцка махала. Общо загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Епизодът с окървавяването на Варна от руските самолети и кораби остава завинаги в съзнанието на жители на града, но ще изчезне ,,безследно’’ от българските учебници по история след 9.09.1944г. и дори и в наши дни.

2

ss

Разрушени жилищни сгради на Варна при руската бомбардировка
през 1915г.

„Русия стреля срещу създадената от нея България… Само за това, че последната се стреми единствено към обединението на своята нация” – пише в. „ Балкански куриер” след бомбардировката на Варна.

След този акт обществените реакции срещу извършителите му са толкова остри, че се стига до преименуването на храм-паметника „Св. Александър Невски” в София в
„Св. св. Кирил и Методий”! Това става с пълен консенсус от парламента (в това число
и опозицията) и правителство.  Всъщност решението не е толкова  за преименуване, а за възстановяване на първоначално замисляното му име “Св.св. Кирил и Методий”.

Дори отявленият русофил, обичаният народен поет Иван Вазов приветства преименуването. През 1920г. правителството на Александър Стамболийски обаче отново връща руското име на храма, в унисон с пълното отрицание на политиката на правителството на Васил Радославов, довела до национално обединение на България, признато и от Русия чрез Брест-Литовския мирен договор от 3.03.1918г.

Морската война продължава и през следващата 1916г. Ударът срещу Варна принуждава командването на Българските военноморски сили да минират акваторията на Варненския залив. Тази задача е изпълнена от флотска единица с командир лейтенант Кирил Минков. И това дава резултат.
През февруари 1916 г. Русия предприема нов опит за нанасяне на артилерийско-авиационен удар срещу българската военноморска база. Вражеското морско командване планира да стовари върху варненското пристанище и града смъртоносен артилерийски залп от новия си линеен боен кораб “Императрица Екатерина Велика” (въоръжение 12×305-мм, 20×130-мм и 5×75-мм оръдия) и едновременно с това да нанесе и авиационен удар с водосамолети, базирани на авиотранспорти. За нападението е привлечена втора маневрена група в състав: линейния кораб “Императрица Екатерина Велика”, ескадрените миноносци тип “Новик”, “Счастливый” и “Пылкий”, авиотранспортите “Император Александр I” и “Император Николай I”, миноносците от по-стар тип “Лейтенант Пущин”, “Живой” и “Капитан-лейтенант Баранов”.

Ескадрата отплава от Севастопол на 24.02.1916 г. (8 март нов стил) под командването
на контраадмирал Покровски. Когато тя приближава Варна, миноносците “Лейтенант Пущин” и “Живой” се откъсват напред за изясняване на обстановката. Попадат обаче на минното поле. „Лейтенант Пущин” е поразен от мина, като корпусът му е пречупен на две и потъва. Загиват 80 души, а 15 са пленени. 4 от тях са офицери начело с командира на дивизиона ескадрени миноносци капитан II ранг Подяполски. Спасяват се само 4 офицери и 11 матроси. Успелите да се спасят моряци се добират до българския бряг с две гребни лодки, където са пленени. В спасителната лодка е открит и бойният Андреевски флаг на кораба. Това е първият боен трофей, който взема България във войната й с Русия. Руският военноморски флаг се съхранява и до днес в НВИМ в София. Той е живо доказателство за най -голямата българска военноморска победа, по-голяма и от атаката на турския крайцер ,,Хамидие” през 1912г. през Балканската война.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Плененият руски Андреевски флаг

Ескадреният миноносец ,,Живой’’, който плава след ,,Лейтенант Пущин’’ има по-голям късмет. „Живой”, бързо напуска мястото на събитието, като докладва в Севастопол, че корабите са нападнати от германски подводници. После командирът на “Живой” е осъден заради своите действия.
Но да се върнем на поразения руски миноносец. “Лейтенант Пущин” (бълг. “Пушчин”) е спуснат на вода през  1904 г. в гр. Николаев (Украйна) и влиза в строя през август 1907 г. Първоначалното му име е „Задорный”, което през 1907г. е сменено с „Лейтенант Пушчин”. Приема името на е морския офицер, участник в Руско-турската война (1877 – 1878)., командир на миноноска.

4

Руският ескадрен миноносец ,,Лейтетант Пушчин’’

До септември 1907 г. корабът е класифициран като миноносец, а след това – като ескадрен миноносец. През 1910-1912 г. „Лейтенант Пушчин” е основно ремонтиран с обновление на артилерията и парните котли. ,,Лейтенант Пушчин” е с водоизместване от 450 тона, въоръжен е с две 75-милиметрови оръдия.

Още през първия ден на Първата световна война корабът влиза в бой с турско-германския линеен крайцер „Гьобен” и получава сериозни повреди. Възстановен, той се включва в артилерийската подкрепа на руските войски на Кавказкия фронт и участва в набези пред българското черноморско крайбрежие.

Потопяването на руския ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”, потънал след взривяването му от българска мина на 25.02.1916 г. в наши териториални води на подходите към Варненския залив предотвратява пореден  руски артилерийски обстрел срещу Варна. За успешното изпълнение на минното заграждение, в което участват три български торпедоносеца („Шумни”, „Строги” и „Смели”) и мобилизираният търговски кораб „Борис” на Българското търговско параходно дружество, след потопяването на „Лейтенант Пушчин” са наградени 10 офицери и подофицери с ордени и медали за военна заслуга.

По този начин е осуетена планираната от командването на руския Черноморски флот бомбардировка на Варна. Заслуга за това имат и германските хидроплани, които предприемат въздушно нападение срещу корабите от ескадрата. Това са водосамолет N 507 с екипаж младши подофицер Улбрих – пилот, и вицефелдфебел Винике – наблюдател,който в две поредни атаки от височина 450м. хвърля по 5 бомби по ескадрените миноносци и постига попадение в юта на един от тях. Есминците от руската ескадра са атакувани три пъти последователно и от водосамолет N 534 с екипаж мичман I ранг Ринсберг – пилот, и старши подофицер Витман – наблюдател. Те  хвърлят 9 бомби. Отново един е улучен в юта. Точното бомбопускане предизвиква пожар на бака на друг от тях. Според други наши архивни източници авиационните бомбардировки причиняват пожари на два руски бойни кораба. Два ескадрени миноносеца на противника са толкова повредени, че след като достигат до Одеса, се налага да бъдат откарани на буксир чак до Николаев за ремонт. По идеологически причини тези атаки на германските хидроплани срещу руската ескадра ще останат скрити цели десетилетия.
Почти век дълбините на Черно море ще скрият и следите от най-големият български военноморски троумф. Чак през 2010г. потопеният през 1916г. в български териториални води руски боен кораб ,,Лейтенант Пушчин” е изваден заедно с неговото оръдие.  То е 75-мм. от френската фирма „Кане”, произведено в Обуховския стоманолеярен завод, специално за нуждите на руския военноморски флот. Теглото на оръдието, заедно с щита с дебелина 19 мм. е 2555 кг. Стреляло е с бронебойни снаряди с тегло 4, 9 кг.,чиято далекобойност достига до 6405 метра, но също и с фугасни снаряди (7869 метра далекобойност). Най-голяма дистанция на стрелбата се получава при употребата на зенитен снаряд – 8967 метра.

5

75-мм. оръдие „Кане” на ‘’Лейтенанат Пущчин’’

6

Заводската табела с производствен № 21 на изваденото 75-мм оръдие

През 1916г., за да се защити от руските атаки България се сдобива с подводен флот.
Руската военноморска заплаха ускорява създаването му. След руската бомбардировка командването на българския военен флот, начело с артилерийския инженер подполковник Константин Кирков, започва сформирането на екипаж за подводница Екипажите на немските подводници започва обучението на български моряци. На 25.05.1916г. в тържествена обстановка немската подводница  UB 8 е включена в състава на българския военен флот.Тя получава тактически №18. Така се появява българският „Подводник УБ-18”.

Според официалния германски военноморски справочник за 1916 г. по това време
в света има само 11 държави, чиито  военноморските сили притежават подводници. България се нарежда до такива сили като Великобритания, САЩ, Франция, Италия, Германия, Япония, Русия, Гърция, Турция и Румъния.

7

Първата българска подводница ,,Подводник 18″

,,Подводник 18″ принадлежи към класа на най-малките германски подводници със 128 т. надводно и 142 т. подводно водоиз местване. Над вода максималната й скорост е 6 възла, а под вода – 5,3 възла. Ниската й скорост обаче е причината тя да бъде използвана предимно за нуждите на бреговата охрана или да носи дозор на определена позиция. Въоръжението й се състои от два 450 мм. торпедни апара та и четири торпеда (две в апаратите и две запасни), 47-мм. оръдие (според някои източ ници оръдието е 37 мм.) и една картечница „Максим” (обр. 1908 г.). Със заповед по Флота № 66 от 25.05.1916г. за първи командир на българската подводница е назначен морският офицер лейтенант (дн. капитан-лейтенант) Никола Тодоров, родом от Шумен. Тази длъжност той изпълнява до 9.05.1917 г.

8

Първите си бойни задачи ,,Подводник 18″  изпълнява на 4 и 5.07.1916 г. между нос Шабла и Мангалия, след което се редуват системно действия в западната част на Черно море – от нос Инеада до пристанището на Кюстенджа. За охрана на добруджанското крайбрежие подводницата крайцерува от 2 до 6.09.1916г.
На 7.09.1916г. Балчик и Каварна са обстреляни от руските контраминоносци „Быстрый” и „Громкий” . Става ясно, че само с една подводница брегова охрана не може да има. Тогава българското правителство прави постъпки и за закупуването на базиращата се в Евксиноград UВ-7. За съжаление на 26.09.1916г. тя се натъква на мина в открито море и потъва с целия си екипаж. Тогава българското подводно плаване дава първата си жертва – командированият на германската подводница младши подофицер Стоян Георгиев Пешев от с. Арчар, Видинско.

По време на своето крайцеруване от 8 до 11.10.1916г. между Кюстенджа и Мангалия екипажът на ,,Подводник 18’’ извършва и първата бойна торпедна стрелба (в подводно положение) в българската история. Позицията за атака на руски контраминоносец е неудобна, но лейтенант Н.Тодоров решава да рискува. От контраминоносеца своевременно откриват торпедото и успяват да се отклонят от него. Следва масирана бомбардировка срещу № 18, при това само на 14 метра дълбочина, но подводничарите ни оцеляват и записват своето бойно кръщение. Най-разпространената версия за неуспеха на атаката е тази, че:

„…в същия момент, когато се даде торпедни ят изстрел, предпазителите на морегледа [перископа – б.а.] прегоряха, самият мореглед остана да стърчи над водата и това стана причина да се издаде присъствието на подводника. Едва сега противникът забеляза насочения му удар и успя да се отклони”.

Най-подробно описание на бойната дейност на подводник N 18 под български флаг е направено от Вълкан Вълканов, според когото от септември 1916 до септември 1917 г. екипажът е извършил 7 бойни похода в северна посока, в това число и в румънски води, и два в южна посока – пред Бургас и Созопол, във връзка с очаквани руски нападения. Първите български подводничари щурмуват минни полета, извършват разузнаване под носа на противника край Кюстенджа, преследват неприятелски кораби от различни класове. В.Вълканов твърди, че последният за 1916 г. поход, този на 13 декември към Балчик, осуетява поредната бомбардировка от руски кораби на този наш град.

Според руско-румънското споразумение флотът на Русия има за задача да охранява добруджанското крайбрежие, да атакува отделни брегови обекти, да защитава морските комуникации и да оказва артилерийска подръжка на сухопътните сили. Като база на руския флот е избрано пристанището на Кюстенджа, където в началото на август 1916г. под командването на контраадмирал Патон акостира руски отряд кораби в състав: 1 линеен кораб, 6 торпедоносеца, 2 подводници, 8 миночистача, няколко стражеви катера и отряд морска авиация.

Руският флот успява да постигне надмощие над българо-германските сили по море. За тази оценка говори факта, че за защитата на Балчик и Каварна 3-та Българска армия  разчита предимно на полева артилерия. Действията на нашия флот са затруднени и поради минирането на акваторията между Варна и Балчик. При натъкване на подводни мини в Батовския залив е потопен миноносеца „Шумни”, а „Строги” и влекачът „Варна” са повредени. По-късно в същия залив е потопена и една миночистачна лодка, а лейтенант Кирил Минков загива. Една от германските подводници също е взривена от мина при Аладжа манастир.

Бързото отстъпление на сухопътните войски допълнително затруднява действията на руския флот, а след напускането на Кюстенджа левият румънски фланг окончателно загубва връзка с руския флот.
Така през Първата световна война руският флот в Черно море успява да вземе предимство над българския, поне до изоставянето на Кюстенджа от руско-румънските войски. България противодейства на руските атаки най-вече чрез огъня на бреговата артилерия и с действията на българо-германската авиация. Успехите на бреговата артилерия и хидросамолетите са най-големи при отблъскване на бомбардировките над Балчик и Каварна.

Балчик е един от главните обекти на руските военноморски атаки срещу България.  Атакуван е цели три пъти – на 7. IX., 9.IX. и 13. XII.1916г.  Балчик е освободен без бой на 5.09.1916 г. чрез стоварване на морски десант от миноносците, командвани от началника на отряда капитан-лейтенант Рашко Серафимов.  Отчитайки важността на Балчик за продоволственото снабдяване и изхранване на 3-та армия (тук се намира една от най- големите и модерни мелници на Балканите), руското морско командване решава незабавно да го атакува.

Но на 7.09.1916 г. рано сутринта градът е бомбардиран от два руски ескадрени миноносеца
„Быстрый” и „Громкий” от втори дивизион на минната бригада. Разрушени са корабните съоръжения, голямата мелница, пристанищните постройки са обхванати от пламъци.
На 9.09.1916 г. бомбардировката отново се повтаря. Тези удари са твърде чувствителни за Балчик – потопени и повредени са плавателни съдове, разрушени са пристанищни съоръжения, прекъснати са важни съобщителни връзки.

Най- жестоката руска бомбардировка над Балчик е предприета на 13.12.1916г.
Войната в Добруджа вече е изгубена за Русия, но тя пак тръгва чрез флота си да наказва България и да си отмъщава. Прави го ден след като Централните сили отправят своето предложение за мир. Руският отговор е внушелната морска атака срещу българския град Балчик.

Сутринта на 13.12. 1916 г. отряд  бойни кораби в състав крайцерът “Память Меркурия” и ескадрените миноносци “Громкий” и “Счастливый” приближават Балчик. Флагманският кораб “Память Меркурия” се намира между двата ескадрени миноносеца. Той има водоизместване 7428 т. Теглото на бронята му е 765 т. (11,4% от водоизместването). Въоръжен е с 30 оръдия, от които главен калибър – 16-152 мм. Разположението им е такова, че позволява 10 от тях да водят огън едновременно по една цел.

Негов командир е капитан I ранг Александър Гад, доказал в редица бойни походи на дело, че е сред най-добрите и най-решителните морски офицери от руския черноморски флот.

9

Страшилището “Память Меркурия”

Двата бойни кораба, съпровождащи руския крайцер, са ескадрените миноносци “Громкий” и “Счастливый”. Артилерийското им въоръжение се състои от 3-102 мм. (главен калибър) и 2-47 мм. зенитни оръдия (от 1916 г.). На борда им са монтирани пет двутръбни торпедни апарата. Te са сред най-силните в света кораби от своя клас. Трите неприятелски бойни кораба имат ценно предимство. Това са точните оптически прицели за корабните оръдия от всички калибри.

Бреговата батарея, защитаваща Балчик, е известна в изворовия материал и като “Света Троица”. Така се нарича съществуващият тогава манастирски параклис край с. Галата, където тя е разположена преди преместването си в Балчик. Състои се от две 100 мм Д-50 морски оръдия, производство на френската фирма “Шнайдер”. Далекобойността им е 8 км. В това отношение оръдията от главния калибър на неприятелския крайцер и съпровождащите го есминци ги превъзхождат. Теглото на един снаряд от оръдията на батареята е 22 кг., а техническата скорострелност е един изстрел в минута. Личният състав на батареята включва 37 души.
Силите са неравни. Руското превъзходство е смазващо, особено в огнева мощ. Само флагманският кораб “Память Меркурия” е в състояние за минута да изстреля снаряди, с общо тегло, надвишаващо 70 пъти, това, с което българската бреговата артилерия може да му отвърне. Общата огнева мощ на трите руски кораба превъзхожда тази на българската артилерия 100 пъти!

В 8 .23ч. “Память Меркурия”,който е на 6 км от брега, открива залпов огън по Балчик. В 8.25ч., когато неприятелските кораби преустановяват приближаването си и градът е обект на ожесточена бомбардировка, 100 мм. батарея открива огън  по челния ескадрен миноносец от дистанция 5200 м. Той започва да се отдалечава с пълен ход, докато излиза от нейния обсег и повече не се приближава на изстрелно разстояние. Батареята пренася огъня си по крайцера и с прекъсване води артилерийски двубой с него до 10.50ч., когато противникът се отдалечава към нос Калиакра.

10 Бойците от личния състав не са участвали в морски бой. Нейният командир капитан Георги Радков е едва на 27 години, но има богат боен опит, натрупан в три поредни войни. Макар и да е служил в продължение на една година (1914 г.) в бреговата артилерия, той също като своите подчинени няма практически опит във воденето на морски бой.

Въпреки това при отразяване на руското нападение българските артилеристи демонстрират много добра бойна подготовка. Чрез максимално напрежение на силите те се опитват да компенсират, доколкото е възможно, малката скорострелност на оръдията.
Благодарение на бързите си действия бреговите артилеристи успяват при техническа скорострелност 1 изстрел в минута да постигнат бойна скорострелност 40 секунди за изстрел. По време на боя батареята изстрелва по противника 186 снаряда (обикновени гранати – 130, бронебойни гранати – 44, и шрапнели – 12). В бойния  дневник е отбелязано, че руският крайцер е улучен от 4-5 снаряда. В интервала 9 ч. 10 мин. – 9 ч. 16 мин. той е поразен от 2-3 снаряда, а между 9 ч. 40 мин. и 9 ч. 50 мин. в него попадат още два.

Противникът признава високите качества на българските артилеристи. В редица руски публикации се отбелязва, че 100 мм. брегова батарея стреля добре. При много трудни условия – руските снаряди избухват на метри от батареята, артилеристите ни проявяват нечувано мъжество  – успяват да произвеждат по 1 изстрел на всеки 40 секунди. В 9 ч. и 42 мин. три български снаряда улучват руския крайцера. С точната си стрелба бреговата батарея привлича огъня на противника върху себе си. Водейки артилерийски двубой с руския флагмански крайцер, тя го отвлича от изпълнение на основната му огнева задача – да нанесе максимални поражения по сградите на Балчик.

11Точните попадения на бреговата батарея предизвикват взрив на кърмата на крайцера, което кара руската флотилия да се оттегли. Флагманският кораб “Память Меркурия”  е атакуван и бомбардиран успешно и от морската авиация (от германски и български летци), след което противникът е принуден да се оттегли. В отблъскването му участва и единствената ни подводница UB-18.
В крайна сметка обаче решаваща се оказва ролята на бреговата артилерия. Проявявайки героизъм и с риск на живота си артилеристите на капитан Г.Радков предпазват Балчик  от пълно разрушение. В това се изразява и подвигът на артилеристите на кап. Г.Радков, чието име остава също десетилетия наред забравено в българската история. Причината – убит след 9.09.1944г. от комунистическия ‘’Народен съд’’. През 2007г. доблестният български офицер е посмъртно амнистиран, а днес централният площад в Балчик, носи името “Капитан Георги Радков”.

Паметникът, в чийто център е монтирано 100 мм Д-50 оръдие система „Шнайдер’’ напомня за подвига на героите артилеристи от 1916г.

12

Площад кап.Г.Радков  с Паметника на българската брегова артилерия

Действията на защитниците на Балчик в края на 1916г. само ограничават ефектът от тежката руската бомбардировка.

При третото му обстрелване на 13.12.1916г. Балчик е почти изравнен със земята, убити са доста негови жители. Разрушенията са големи, защото той е амфитеатрално разположен и при това гъсто застроен. Поради това всеки изстрелян руски снаряд носи смърт и разруха.
Двама известни български писатели оставят покъртителни свидетелства за Балчик след руската му бомбардировка.

Поетесата Доре Габе посещава града няколко месеца след руската атака. Впечатлението й от видяното е тягостно. Сравнява града с гробище и потресена възкликва: „Мъртвият Балчик”.

Ето и нейното свидетелство:

„Вечер. Нито един фенер. Из улиците няма жива душа. Слаба бледнина от хоризонта показва пътя. Висока порта, а над портата – къща… Ето ни горе, в стаи, които не гледат към морето. Само в тях се пали свещ и само в тях се живее вечер в Балчик. Разправяха ни как неотдавна ги изненадало морето, как са бягали като стадо към гробищата, зад баира – сипели се гранати връз града, сякаш самото море ги изригало. Писък на малки деца, премръзнали ръчици, полумъртви от ужас майки, бащи, безпомощни пред своята разпиляна сред опасности челяд. Когато настане вечер, от черната паст на морето сякаш гледат тайнствени топовни гърла. То ги дебне. То е техният черен враг, техният изневерил приятел –  и те се крият от него, боят се него. Още е в кошмарен сън Балчик.”

Писателят Стилиян Чилингиров споделя следното:

„…Човек би помислил, че влиза в мъртвия град, макар никога невидян, но много познат нам от приказките. А по всичко личи, че тук някога е кипял живот, който е бил с пулса на едно достойно за завиждане охолство. Къщите, някои от които поглеждаха страшно през своите изпочупени прозорци или болезнено показваха голите стени, полуразрушени от неприятелски гранати, най-ясно свидетелстваха за това. Балчик е бил малък, но заможен град…

Но не ще и съмнение, в мирно време градът е бил по-угледен и по-приятен. Тогава много къщи, сега запустели и празни, са били обитавани от работливи стопани, в много от тях е кънтял непрестанно писклив хор от детска глъч, в много от тях се е живяло и мечтало.
А днес: разкъртени стени, пробити покриви, разрушени комини и ужасът на едно запустение. Животът е спрял, за да живее войната.”

Последиците от руските бомбардировки на Балчик са дълготрайно отрицателни. Според изследователите на миналото на Балчик разрушаването на града от руския флот спира неговия стопански възход и обуславя в определена степен последвалото икономическо западане на града.
Каварна също не е пощадена. Градът е атакуван  от руския боен флот на 7.09.1916г. веднага след бомбардировката на Балчик. От 6 ч. и 8 мин. до 6 ч. и 30 мин. са бомбардирани градът и житните магазии, разположени на брега. Повредени са 4 мауни (големи лодки) и една магазия. В сравнение с Балчик Каварна има късмет. По-слабо е ударена от неприятеля. Пораженията и щетите са доста по-малки. По наблюдение, проведено от ескадрените миноносци, е разрушено пристанището и са унищожени два пристанищни крана

Но и това не е всичко в морската война на Русия против България. През 1916-1917г. са регистрирани и много други руски военни набези, съпроводени с опити за обстрелване на обекти по добруджанското крайбрежие, които обаче са парирани от българската брегова охрана.
Варна става първият български град, подложен на нощна бомбардировка

В края на февруари и на август 1916 г. руският черноморски флот предприема опити за нападение срещу Варна, използвайки корабната си авиация. Те са отбити от германските хидроплани, намиращи се във Водосамолетна станция „България“,  при което неприятелят търпи доста загуби в жива сила и бойна техника. По това време морската авиация на руския флот, действащ в Черно море, включва 45 водосамолета. Корабната авиация е на борда на авиотранспортите „Император Александър I”, „Император Николай I” и „Алмаз”, включени в състава на крайцерската бригада, базирана в Севастопол. Те са първите авионосци в Черно море.

През септември 1916г. бреговия авиационен отряд на старши лейтенант Виктор Утгоф получава заповед да атакува Варна.

В състава му са включени 8 водосамолета, базирани на брега на ез. Сингол, на 8 км. северно от Кюстенджа. На 11.09.1916г. излитайки от ез. Сингол и зареждайки с гориво и бомби в Мангалия, 6 от 7-те излетели водосамолета с настъпването на нощта достигат до града и хвърлят 54 бомби. Според руски изследвания голяма част от тях се взривяват в района на хангарите на хидроаеродрума. Други бомби са хвърлени над Евксиноградския пристан и над Варна. Подводницата U-33 не е улучена. При въздушната бомбардировка нейният екипаж отразява атаката на водосамолетите с картечен огън. Според руски публикации шестте хидроплана без загуби се завръщат в базата си. Седмият поради неизправност на двигателя се пада в района на нос Калиакра. Тук е взет на буксир от ескадрения миноносец „Звонкий”, но после потъва.

Руската бомбардировка на Варна е извършена през нощта, от 21,15 ч. до 21,50 ч.  с цел париране на възможностите за ответно противодействие. Въпреки това руските водосамолети, осветени от прожектори  са посрещнати от българската отбрана със шрапнелен, картечен и пушечен огън. Архивните ни документи свидетелстват, че два от тях са повредени от стрелбата, като единият пада  край Калиакра, а другият достига до Мангалия. Първият е изхвърлен на брега край носа и части от него са пренесени във Варна. Вторият каца край Мангалия и според разказа на местни жители е пренесен по суша до руската водосамолетна станция Текир гьол (на брега на ез. Тузла). Тези факти доказват, че при отразяването на руския авиационен удар противосамолетните български батареи са  били доста ефикасни. Подводниците и хидропланите – цел на неприятелския въздушен удар, остават невредими.

Победоносното българско настъпление и превземането на Мангалия в средата на септември 1916 г. осуетяват подобни полети. Има още една любопитна подробност за руските военни бомбардировки. Варна е бомбардирана на Петковден , а Балчик на Андреевден (13 декември). За руските военни моряци този ден има символично значение, защото на Андреевден е патронният празник на руския флот (с патрон Св. Андрей Первозванный).

Това е уникален факт. ,,Братска Русия’’ вместо да празнува тръгва да воюва по море на православни празници против България! Подобно съвпадение доказва, че неприятелят грубо потъпква християнските норми и порядки и пренебрегва общоприети традиционни духовни ценности. Парадоксално е, че тези действия са извършени от военноморския флот на страна, възприемана навсякъде като исторически стожер на Източноправославната религия.

Отгоре на всичко с морските си атаки срещу незащитени български градове Русия нарушава и принципите на международното право. Съгласно IX-та Хагска конвенция относно бомбардировките от морски сили във време на война от 1907 г. бомбардирането на неотбранявани пристанища, градове, села, жилища или сгради е забранено. Международното право забранява и безсмисленото разрушаване на градове или други населени места и унищожаването на неприятелска собственост, ако това не е предизвикано от военна необходимост”.

Решаващи за изхода на войната в Добруджа обаче са действията на сухопътния фронт.
Нека видим как Русия и Румъния се съюзяват против България.

В началото на 1916 г. в плановете на Антантата Балканският фронт постепенно се превръща в първостепенен, защото става ясно, че на основните фронтове съюзниците от Централните сили трудно могат да пробият. При евентуален успех на Балканския фронт съглашенските войски целят да прекъснат пътя на Германия на Изток. Така и въпроса за привличането на Гърция и Румъния отново придобива стратегическо значение.

След неуспешната англо-френска офанзива на Западния фронт, по р. Сома (юли 1916 г.), по всички фронтове се преминава към позиционни  бойни действия. При това положение съглашенското командване възприема идеята за настъпление на Балканския фронт.
То трябва да се осъществи, чрез съвместни действия на силите на ген. М. Сарай от юг в Македония и на руската армия от север. За да се изпълни обаче този план, е необходимо Румъния на всяка цена да се привлече на страната на Антанта. Още през септември 1914 г. Румъния започва преговори и с двете коалиции. Тя обаче не бърза да влезе във войната. ,,Брусиловият пробив’’ на руската армия на Източния фронт през лятото на 1916г. натежава в избора на румънските управници. На 17.08.1916 г. в Букурещ се подписва Конвенция между Румъния и Антантата. Конвенцията задължава Румъния да нападне Австро-Унгария и да прекрати всякакви отношения с враговете на Антантата срещу бъдещи териториални придобивки и военна помощ.

От развитието на тези събития става ясно, че конфликтът между България и Румъния към лятото на 1916 г. е бил просто неизбежен. Договорите и споразуменията между България и Централните сили и по-късно, тези между Румъния и Антантата въвличат двете съседки във война.
С войната между България и Румъния на Източния фронт се разкрива нов подтеатър на военни действия – Добруджанският. За Българската армия това ще бъде нейният втори фронт след Солунския в Македония. На 27.08.1916г. Румъния обявява война на Австро-Унгария. На следващия ден Германия, а на 30.08.1916г. и Турция, обявяват война на Румъния. Последна прави това България.

На 1.09.1916г. България включва в антирумънската война с цел „ да срази коварния съсед, да осигури постигнатото с толкова жертви обединение на българския народ и да освободи от робство нашите братя в Добруджа” – четем в Манифеста на цар Фердинанд.
Целта е една – освобождение на Добруджа от румънска власт и обединението й с България. Така българското участие във войната против Румъния се явява продължение на усилията на Българската армия за реализация на идеята за Целокупна България. В края на 1915г. след блестяща кампания Сърбия е сразена и Македония е освободена. През 1916г. идва редът и на освобождението на Добруджа.

Добруджанската кампания на Българската армия започва на 1.09.1916г.

Военните действия между силите на двете противникови коалиции се развиват на Добруджанския военен театър, а Добруджанската операция (1.09. 1916 – 5.01 1917) е част от стратегическата операция на групата армии “Макензен” за изваждане на Румъния от войната.
На 31.08.1916г. по границата с Румъния в Добруджа е заела позиции, готова за настъпление 3- та Българска армия на ген. Стефан Тошев. В нейния състав са 1-ва пехотна Софийска дивизия, 4-та пехотна Преславска дивизия бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия (35-ти и 36-ти пехотен полк) и Конната дивизия.  Ядрото на армията на ген. Ст. Тошев са шопи и добруджанци в своите дивизии, формирани по териториален признак. Това е много сполучливо решение, защото и шопи , и добруджанци са жадни реванш срещу Румъния, нахълтала вероломно в родните им селища при нейния ,,разбойнически’’ поход през лятото на 1913г.

Според плана за настъплението главният удар е насочен към силната румънска крепост Тутракан. В състава на 3-та армия е и 1-ва Конна дивизия, командвана от генерал Иван Колев (1863-1917). Роденият в бесарабското село Бановка, потомък на преселници от Тракия, възпитаник на Военната академия в Торино, Италия ще се окаже ключова фигура във войната в Добруджа. До 1916г. военният дълг вместо на бойното поле изпраща ген. Иван Колев в тила. През Балканските войни (1912-1913) е началник- щаб на Ямболския укрепен пункт, а след това заема същата длъжност в щаба на 3-та и 5-та Български армии.

Едва в 1916-1917г. в Добруджа като командир на 1-ва Конна дивизия ген. Иван Колев получава шанс за изява като военачалник, от който той блестящо ще се възползва. И ще разгърне своя огромен потенциал, организаторски способности и пълководчески дарби и талант като кавалерийски началник. Със своите действия той и неговите кавалеристи ще запишат едни от най-славните страници в българската военна история и ще имат сериозен принос не само за разгрома на противника, но и за освобождението на цяла Добруджа.

14

Противници на 3-та Българска армия са румънските войски и Руският корпус на ген. Андрей Зайончковски.

Корпусът пристига в Добруджа в съответствие с руско-румънската военна конвенция, предвиждаща в помощ на румънската армия да бъдат изпратени 1 кавалерийска и 2 пехотни руски дивизии. Вместо планираните две пехотни дивизии пристигат една пехотна и една доброволческа дивизия от сръбски и хърватски войници, дизертирали от австро-унгарската армия на Източния фронт. Тя е сформирана в началото на феврури 1916г. в Одеския военен окръг. Предвидена е да действа в Македония, но събитията я изпращат в Добруджа. Командва се от полковника от сръбския ГЩ Стеван Хаджич, кадрови офицер в сербската армия.

В корпуса на ген.А. Зайончковски влизат 61-ва и 115-та пехотни дивизии и Кавалерийска дивизия, с численност 40 000 души.  По-късно 19-та румънска дивизия, разположена в Добрич  преминава под командването на руския генерал и така се образува т. нар. Източен корпус – сериозен противник на българската 3-та армия.

15

От август 1916г. руският корпус е командван от един от най-добрите руски и съветски военни историци ген. Андрей Зайончковски (1862-1926). Той е автор на тритомна история на Първата световна война, която има цели три издания и то в съветския период. В дългата му военна кариера действията на корпуса му в Добруджа ще остане черно петно. Тук пълководчески ‘’гений’’ на ген. А. Зайончковски просто рухва.

В изпълнение на съюзническия коалиционен план от Плес за успешно настъпление в Добруджа главният български удар в началото на войната е срещу румънската крепост в Тутракан. В същото време от българска страна се предвиждат приоритетно удари и по посока на Добрич и Силистра, за да се попречи на изпращането на подкрепления към Тутракан и да се отрежат връзките между румънските и руските сили.

Групировката, която атакува Тутракан включва 4-та Преславска, 1-ва Софийска дивизия и смесеният отряд на майор Хамерщайн от 5 български и 1 германска дружина. Тя е под командването на ген. Пантелей Киселов. ,,Румънският Вердюн’’ пада след яростна българска атака ,,на нож’’ на 6 септември 1916г. От целия гарнизон (около 39 000 души), включително и подкрепленията, едва около 3500 са успели да се измъкнат с бягство през Дунав. Пленени са  28 000 румънски войници и 480 офицери и огромно количество бойни трофеи, между които 2 знамена и 154 оръдия.
Другата част от 3-та армия  в състав 6-та Бдинска дивизия и силите на Варненския укрепен пункт действа в десния участък от фронта за настъпление на армията срещу Добрич. Между тях Конната дивизия на ген. Иван Колев покрива междина от 90-100 км., служейки за връзка между пехотните групировки и за посрещане, възпрепятстване или борба с подхождащи свежи сили на противника.
Конната дивизия е в състав 16 ескадрона, усилени с пехотни части, артилерия, колоездачи и много конни и пеши картечни ескадрони. Тя  охранява десния фланг на армията, действаща между Тутракан и Силистра и подготвя на атаката на Добрич, където дислоцирана румънската 19-а дивизия начело с генерал Аргиреску.

На 2.09.1916г. Конната дивизия завзема Куртбунар (дн. Тервел), където е дислоцирана само една румънска пехотна дружина, усилена с картечници. След 2-часов бой дружината е изсечена и 165 румънци имат щастието да попаднат в плен. Сам ген. Иван Колев тук пленява начело на един разезд 40 румънци с един офицер.

На следващия ден  Конната дивизия завзема с бой и с. Кочмар, като по този начин връзките между румънските войски в Силистра и Добрич са прекъснати.  На бойното поле румънците оставят над 600 души убити и изклани, сред които и 4 офицери, а повече от 700 войници и 9 офицери, в това число един щабен с чин майор попадат в плен. Успех имат и другите части на ген. Иван Колев при Карапелит, където са разгромени главните румънски сили и са пленени 1 оръдиеи 2 пълни със заряди ракли.

Победата на българската конница и овладяването на с. Баладжа предизвикват паника сред дислоцираната в Добрич 19-а румънска пехотна дивизия, начело с генерал Аргиреску, която без бой още привечер на 3.09.1916г. напуска града. Безсилни да се противопоставят на българските войски, румънците изливат своя гняв върху цивилното население. В района на жп гарата в Добрич зверски са избити 53-ма души, а повече от стотина видни добрички граждани са отвлечени като заложници.
Бдинци атакуват града от района на селата Екисче – Владимирово, а варненските войски (,,подвижния резерв’’ на войските на Варненския укрепен пункт) настъпат от с. Баладжа по шосето Варна – Добрич.

Добрич е освободен на 4 .09.1916г. от ,,Варненските войски’’ на ген. Тодор Кантарджиев. В 17 ч. следобед те влизат в опразнения от румънците град. Добричките българи посрещат възторжени своите освободители и показват следите от зверствата на румънските войски, изоставили града предния ден.

Първият сблъсък с войските на ‘’Освободителката’’ е край Добрич.

Там на 5,6 и 7.09.1916г. се водят жестоки кръвопролитни боеве, влезли в нашата история под името ‘’Добричката епопея’’  .

Корпусът на ген. А.Зайончковски се придвижва твърде бавно и влиза в бойните действия едва на 5.09.1916г. при боевете за Добрич. Това е използвано от умело от българите, които успяват да блокират румънските дивизии и да ги и бият по части. Докато българите щурмуват Тутракан, руснаците решават да нанесат контраудар към Добрич.

На 4.09.1916г. руски кавалерийски разезди се появяват пред фронта на Конната дивизия. Сред тях са и легендарните и считани за непобедими донски казаци, въоръжени с дългите си пики. Българските кавалеристи обаче намират противодействие срещу тях. В употреба влизат карабините, които носят. Кавалеристите ни, които отстъпват по численост на разездите на противника,  изчакват приближаването на казашките разезди и ги обстрелват с тях.

Участникът в тези схватки майор Пеев ги описва така:

“И когато разездите от двете страни се приближиха едни към други, нашите не виждаха пред себе си нищо друго освен враг, който идваше да се нахвърли върху тях. Тогава нашите конници бързо сваляха карабините си и, както са на конете, насочваха ги към врага, спокойно се премерваха в него и бърже го обстрелваха, също както бяха обучавани. Казаците най-малко очакваха такъв отговор. Изненадани от това, те бързо обръщаха назад и с бягство търсеха спасение, след като оставяха по няколко убити и ранени свои другари.”

За изхода от сблъсъците с казашките разезди говори донесението на ген. Иван Колев, изпратено след победата при Добрич  на 9.09.1916г. до щаба на 3-та армия:

,,…Настойчивото настъпление не само от дивизията, но и от разездите, е създало известна боязън у руските кавалеристи, която се изразява в това, че руските разезди, почти всякога по-силни от нашите, отстъпват при най-малкия натиск, а тъй също и от факта, че досега руската конна дивизия не ни търси,а  като че ли ни избягва. Характерни са думите, които техни казаци казвали пред селяни българи: “ние мислехме че българите няма да стрелят по нас. Между това, обаче те се хвърлят като кучета, и проклятие: десет човека атакуват четиридесет”.

От разузнавателните разезди и от първите заловени руски пленници става ясно, , че към Курт Бунар и Бей Бунар се предвижва цяла руска дивизия в състав от 5 полка от по 6 ескадрона всеки, представляваща почти два пъти повече от нашата Конна дивизия.

Рано сутринта на 5.09.1916 г. командващият 47-и корпус ген. А. Зайончковски започва операция по повторното овладяване на Добрич. Той много разчита на численото руско-румънско превъзходство, осигурено чрез включване в състава на войските му на румънската 19-та пехотна дивизия на ген. Аргиреску, която минава под негово подчинение. В руските войски е цялата Конна дивизия на ген.- лейтенант Леонтович. Тя включва следните части : 3-ти драгунски, 3-ти улански, 3-ти хусарски , 3-ти казашки и новосъздадения Черноморски драгунски полк – всичко 30 ескадрона, (по 150 души в ескадрон) , 4 пеши ескадрона от по 200 души, 12 оръдия (по 6 на брой в двете конни батареи) и 18 картечници.

Военният сблъсък с руснаците е очакван с тревога в Щаба на армията, поради опасенията на офицерите ,че някои български войници няма да се осмелят да вдигнат оръжие срещу бившите освободители. Страховете се оказват напразни.
Българските войски са гледали на Добруджа като на своя земя, а на русите и на румънците – като на агресори. Това определя високия боен дух на българите, готови да опазят с живота си родните огнища. Тъкмо кавалеристите на ген. Иван Колев са първите, които разсейват опасенията на началниците.

За да парира русофилски прояви в кавалерията , ген. Иван Колев допълнително мотивира войските си с психологическа подготовка,в която набляга на патриотизма и дълга към Родината.
,,Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България! ”

Ген. А. Зайончковски насочва към Добрич 61-ва руска дивизия, Сърбо-хърватската доброволческа дивизия, една румънска дивизия и един руски конен полк. На 5.09.1916г. при Добрич започват кръвопролитни боеве. Първи удара на противника поемат варненските войски, разположени на 3-4 км. северно от града, без обаче да имат възможността предварително да подготвят своите позиции, което усложнява задачата им. Въпреки това до обяд на 5.09.1916г. малочислените защитници на Добрич отблъскват успешно няколко масирани атаки на руската кавалерия и румънската пехота.  Ген. А. Зайончковски прави опит да обходи приморци по фланговете им, но поради добрата координация между варненските войски и бдинци, тези намерения са осуетени.

В нощта срещу 6.09.1916 г. по жп линията Девня – Добрич пристигат първите български подкрепления. Следобед боевете са подновени с нова сила. От района на с. Каралез (дн с. Царевец) настъпват частите на 61-ва руска пехотна дивизия под командването на тен. мански, както и 19-а румънска дивизия.

Въпреки яростната съпротива на варненските войски, превъзхождащият ги противник достига само на 150-200 м. от позициите им. Варненци незабавно предприемат мощна контраатака „на нож”, в резултат на която руските вериги са отблъснати назад с големи загуби. По същото време войските от десния участък на позицията водят бой при с. Гелинджик (дн. с. Победа) със 6 руско-румънски пехотни дружини. Командирът на 35-и пехотен Врачански полк полковник Васил Таслаков, без да чака заповед, решава да атакува противника. Той насочва основните си сили към с. Ези бей (дн. с. Паскалево), откъдето да удари във фланг настъпващите към Добрич руско-румънски войски. По този начин врачанци разширяват полесражението на запад и поемат част от вражеския удар. Това отслабва натиска на противника към Добрич.

Ген. Т. Кантарджиев издава заповед селото незабавно да бъде отнето от противника. През нощта атаката е от три страни и противникът е отблъснат.

На 6.09.1916 г. започнала контраатаката на руско-румънските войски за „връщане” на Добрич.

Същият ден обаче в български ръце пада Тутракан, което рефлектира върху хода на боя при Добрич.  След загубата на крепостта румънското командване издава нареждане корпусът на А. Зайончковски да прекрати боя и да се оттегли на север. После руският генерал получава втора заповед, отменяща първата. При това положение генералът решава да атакува Добрич на 7.09.1916г. сутринта само с 61-а руска дивизия и Сръбско-хърватската доброволческа дивизия.
Така на 7.09.1916г. се стига до най-критичните боеве за Добрич. Тогава всъщност
е кулминацията на Добричката епопея.

Рано сутринта, след силен артилерийски огън, с превъзхождащи сили неприятелят атакува по цялата дължина на фронта. Първоначално руската атака се насочва срещу врачанци, останали само с две дружини и две батареи. За кратко време те претърпяват големи загуби.
За да облекчи положението на 35-ти пехотен полк, командирът на 6-та Бдинска дивизия заповядва на козлодуйци да ударят във фланг настъпващия срещу врачанци противник. Изненадващо обаче във фланга на 36-ти Козлодуйски полк се врязва цялата Сръбско-хърватска дивизия, в резултат на което полкът отстъпва назад, губейки близо 30 % от личния си състав. Ранен е и командирът на полка – полковник Константин Гладичев.

След отстъплението на козлодуйци положението на врачанци сериозно се влошава, но въпреки това те не отстъпват от позицията. Продължват боя. За да защити застрашеното си ляво крило, полковник В. Таслаков хвърля последния си резерв – две зле въоръжени роти от 6-а пионерна дружина. Под напора на руснаците, давайки много жертви, те отстъпват към с. Чакърча.
Решаваща за изхода на битката се оказва намесата на  Конната дивизия,
която се намира доста далеч от мястото на полесражението – на около 50 км.
След като узнава за критичното положение на барнителите на Добрич, отново без да дочака заповед от Щаба на армията, ген. Иван Колев взема решение да насочи своята дивизия към града.
Талантливият военачалник правилно преценява, че загубата на Добрич би открила път на противника към Варна, а това би имало фатални последици за изхода на боевете от Добруджанския фронт. Той оставя слаб заслон срещу руската конница и с пехотните си части предприема смелия марш към бойното поле около Добрич. Действа на своя глава, без да има заповед за това. Оправдан риск, за който впоследствие командването си замълчава, поставено пред свършения факт на победата.

В късния следобед на 7.09.1916г. Конната дивизия стоварва изненадващ и мощен флангови удар върху Сърбо-хърватската дивизия при с. Голямо Чамурлий (дн. с. Смолница), която се огъва и започва да отстъпва. Паниката и безредието обхващат противниковите сили и пред фронта на Варненските войски. Претърпели сериозни загуби, те се оттеглят в пълен безпорядък далеч на север.
Така Добрич е спасен. Победата е изтръгната от ръцете на противника в последния момент. Това е рядък случай на обрат в един почти изгубен бой, демонстриран на бойното поле само от великия френски пълководец и император Наполеон Бонапарт.
С успешното приключване на боевете от Добричката епопея е провален планът на румънското командване за пренасяне на бойните действия на българска територия и настъпление към Варна. Същевременно сраженията край Добрич ангажират многократно превъзхождащ по численост противник – обстоятелство, което безспорно облекчава действията на българските войски при Тутракан.

Успехът при Добрич и овладяването на силно укрепената Тутраканска крепост позволяват на частите на 3-та армия без бой да превземат Силистра на 9.09.1916 г. За малко повече от седмица е освободена цяла Добруджа. Независимо от опитите в близкото минало сраженията край Добрич да бъдат заличени от нашата национална памет, остават в историята като една от многото победи, които българският войник постига във войните за национално обединение. Тази величава битка е наречена още от съвременниците „епопея” , защото защитниците на Добрич показват безпримерна храброст, висок боен дух и жертвоготовност в името на Родината.

Победата при Добрич, както и тези при Кочмар – Карапелит, има не само огромно психологическо въздействие върху хода на бойните действия, но и оперативно- стратегическо значение. Разбит при Тутракан и претърпял крах в опита си да овладее Добрич и настъпи към Варна, противникът се оттегля по целия фронт в Добруджа. Според донесението на ген. Иван Колев до щаба на 3-та армия от 9.09.1916г.

,,… след боя на 7 при Добрич сърбите отстъпвали цялата нощ в безпорядък към с. Аптаат, Девенджикой, убити духом и с униние, което се виждало във войниците и офицерите.’’

Цената на удържането на Добрич е висока. Българските жертви са 1053 души.

Това са не само загиналите на първа бойна линия, но и починалите от раните си в лазарети и полеви болници. За 3 дни в боевете за Добрич българската армия дава повече жертви, отколкото са в цялата Сръбско-българска война от 1885 г.  Загиналите са предимно от Варненско, Врачанско, Монтанско, Видинско, Ловешко и Кюстендилско. Има и от почти всички краища на България. Сред загиналите при Добрич има българи от Западните покрайнини, от Македония, Турция. Погребани в единични гробове са 60 български офицери и 194 войници и подофицери. Тук почиват тленните останки на висши български офицери, сред които са и полковник А. Дяков, полковник Й. Иванов, полковник Н. Свещаров, поручик Н. Чунчев и др.,дали живота си за свободата на Добруджа. Гробището е многонационално. В него почиват над 3500  войници и офицери от 7 националности и 5 вероизповедания.

Военното гробище в Добрич

Поради влизането на българите в Силистра, силите на Антантата са принудени да се изтеглят на линия, съответстваща на старата добруджанска граница. Войските се прегрупират, реорганизират, попълват и започват да се подготвят за нови сблъсъци.

С телеграма от 11.09.1916 г. главнокомандващият на френската армия генерал Ж. Жофр уведомява румънците, че войските в Добруджа трябва да се усилят, като ги уверява, че ген. Морис Сарай от Солун ще предприеме офанзива на Македонския фронт, че лично той ще поиска от ген. М. Алексеев (началник на Щаба в Руската главна квартира)  да изпрати още подкрепления в Добруджа.

За да подкрепи Румъния, от 12.09.1916г. Антантата предприема атака срещу българските позиции на Македонския фронт, като ген. М. Сарай дори успява след тежки кръвопролитни боеве през ноември 1916г. да завладее град Битоля, но съглашенската офанзива е спряна на височините северно от този македонски град. Така възможността за изтегляне на български сили от Добруджанският фронт пропада. Ген. М. Алексеев изпраща подкрепления, но вместо исканите 200 000 души в Добруджа пристига само една (115-та) дивизия, при това твърде късно за да промени хода на кампанията. 3-та Румънска армия е преименувана в Група „Южни армии”, състояща се от румъно-руските войски в Добруджа, начело с ген. А.М. Зайончковски.

На 10-11.09.1916г. българската Конна дивизия изнесла се пред фронта на 3-та армия с цел разузнаване отново среща руски кавалерийски части, подсилени с артилерия и пехота около Кадиево, Краново, Кютюкли. И въпреки своята малочисленост ген. Ив. Колев отново постига успехи срещу по-многобройния противник.

От 12.09.1916г. частите на 3-та армия се впускат в преследване на противника. Вечерта на 15.09.1916г. българските войски са на 20 км. от Кубадинската укрепена позиция. Ген. Ст. Тошев, разчитайки на сведенията от разузнаването, смята че противникът няма да се спре на укрепената позиция и затова заповядва преследването
да не спира.

Започват боевете на линията Расово – Кубадин – Тузла, по-известна като Кубадинска позиция.
Това е укрепена линия, простираща се от Расово на Дунав, през селата Арабаджи, Мулчова, Ениджа, Кокарджа, Кубадин, Топрахисар, Тузла до брега на Черно море. Кубадинската отбранителна линия днес е изцяло в пределите на Румъния. На позицията на Кубадин се укрепяват 4 румънски пехотни дивизии (2-ра, 5-та, 9-та, 12-та и 19-та) и една румънска пехотна бригада , 3 руски пехотни (61-ва и 115-та пехотна и 3-та стрелкова) дивизии и Сърбо-хърватската дивизия. Във втора линия се съсредоточава и 3-та руска конна дивизия, разполагаща с 32 ескадрона заедно с Черноморския полк.

Боевете при Кубадин продължават близо месец – от 18.09 до 21.10.1916г.

За мащабите на тези боеве говорят числеността на войските на двете страни.
В края на септември 1916г. тук са се окопали 105 000 души ( 65 000 румънци, 28 000 руснаци, 12 000 сърби и хървати). Срещу тях по същото време са изправени
71 000 души, с 220 оръдия, подкрепени в октомври 1916г. от германската 217-та пехотна дивизия и тежка артилерия.

Първата атака на българо-германските войски на 18 и 19.09.1916г. се проваля.
На 18.09.1916г. частите от 1-ва, 4-та и 6-та и Конната дивизия щурмуват позициите на противника и превземат укрепленията край Кокарджа, чифлика Али Сусус бей и част от височините пред Кубадин Изразходват обаче почти всичките си снаряди, без да разрушат съглашенските укрепления.
След неуспеха на атаките ген. Ст. Тошев заповядва ударите да бъдат подновени на следващият ден. Най-силните атаки на 19.09.1916г. са насочени срещу 5-та и 19-та пехотна дивизии, командвани от генерал Хертел – източно от Кубадин.

Поради срещната силна съпротива от страна на противника пред фронта на 6-та дивизия и Добричките войски и стремителните контраатаки на превъзходен противник срещу 4-та и 1-ва дивизии, атаката на Кубадинската позиция не успява и дивизиите през нощта на 19 срещу 20.09.1916г. се оттеглят на старите си позиции, от които са започнали атаката на 18.09.1916г.
От 20.09.1916г. на фронта при Кубадин настъпва временно затишие. После двете армии започват да струпват нови сили. В подкрепа на 3-та Българска армия пристига турският 6-ти турски корпус в състав от 15-та и 25-та дивизия с обща численост първоначално от близо 20 000 души. Те се съсредоточават поетапно и предните низамски полкове се включват в първата атака на Кубадин в състава на Добричките войски.

Българското Главно командване е било против това в Добруджа да се пращат османски вместо германски войски, не защото е било с лошо мнение за бойните качества на Османската армия (напротив!), а защото е считало, че султанското правителство впоследствие може да използва това като повод да иска териториални компенсации (главно в Тракия). Така и става през 1918г.
Присъствието на турските войски в Добруджа е проблем, защото те са негодни за настъпателни действия. Това се признава от фелдмаршал А. фон Макензен, който в специална телеграма предупреждава ген. Ст. Тошев: ,,Турските войски са добри, но те са годни главно за отбрана. На тях трябва да се гледа като на българските войски от втора линия (опълченски и маршеви полкове). Затова за препоръчване е, щото българските войски от втора линия и турските войски да бъдат употребявани за отбрана и пр.’’С боя на линията Расово – Кубадин – Тузла се приключва първият етап от борбата за Добруджа.

От 21.09.1916г. натискът на противникът се пренася основно по десния български фланг, покрай морето.

Българската отбрана в този участък все още не е добре организирана и е защитавана от слаби части . Тук в течение на 17 дни руско-румънските войски провеждат атаки и правят опити за пробив. Противникът атакува, разчитайки и на подкрепата на мощната корабна артилерия на руски черноморски флот. С пробив от тук руско-румънските войски замислят да излязат в тила на 3-та армия, което би довело до отстъплението й на юг. Така позицията на десния фланг се оказва възлова и важна, както за руско-румънските войски, така и за българската 3-та армия.
За осуетяване на замислите на противника много важна роля има победата на Конната дивизия при Мустафа Ачи и Азаплар. В знаменития си бой при тези села  тя разгромява две румънски бригади (пехотна и кавалерийска).

При с. Азаплар притиснатите от противника български пехотинци са спасени от вихрена атака на 1-ви конен полк, който отхвърля румънците и спасява позицията.
При с. Мустафа Ачи румънците предприемат устремна атака, временно спряна със силен артилерийски огън. Боят обаче става жесток в късния следобед. Мощната артилерийска стрелба на противника унищожава набързо приготвените от българите окопи. Срещу румънските батареи се противопоставя само една българска – тази на капитан Георги Векилски, който ще запише ще запише с големи златни букви името си в родната ни военна история.

Тук капитан Г. Векилски успява не само да спаси от пленяване оръдията на славната си батарея, но и така да организира отбраната на поверената му позиция, че да я превърне в непревзимаема крепост. Събирайки разпръснати групи пехотинци и кавалеристи, командирът Г. Векилски, въпреки зле оборудваните (поради недостиг на време) окопи и нищожното количество боеприпаси, успява да изгради шест карета жива сила около 6-те български оръдия.

17

Положението обаче е критично, защото румънските вериги заплашват фланга, а защитниците не разполагат с ръчни гранати, няма и защитни телени ограждения. Колоездачната рота и съседният картечен ескадрон остават без патрони и очакват подготвени противника за атака “на нож”.
Ген. Иван Колев умело изчаква решителният момент за намеса. Към 17.30ч., когато противникът е на десетки крачки от българската позиция, ген. Иван Колев хвърля в  яростна атака основното ядро на конната дивизия.
Вече в здрач два конни полка – Лейбгвардейския и 3-ти конен полк атакуват противника, а 4-ти конен полк остава на по-задна позиция. Неочакваната устремна кавалерийска атака от затихналата българска позиция обръща в бягство румънците и само настъпващата тъмнина спасява бягащите им части в с. Каракьой. На другата сутрин ген. Иван Колев атакува селото и прогонва румънските войски от там, като ги преследва на север от с. Амузача.

За тези боеве ген. Иван Колев отбелязва в донесението си следното:

,,Ударът на конницата бе стремителен и напорът й неудържим. Противникът в пълно бягство; захвърляйки оръжие и раници, преследван от нашите ескадрони, отстъпи към Топрахисар.’’

На това сражение военния кореспондент Йордан Йовков посвещава разказът “Мустафа ачи”. Победата го вдъхновява да я опише чрез своето талантливо перо. По-важното е, че благодарение на този успех 3-та армия е спасена от замисления обхват на противника. Пречупен е опитът на противника да вземе инициативата и да обърне хода на военните действия. 3-та армия стабилно установява позициите си на достигнатите рубежи пред силно укрепяваната от противника отбранителна линия между Черно море и Дунав.

На 23-24.09.1916г. ген. Иван Колев започва контраудар срещу конницата на противника. Руските войски са принудени да отстъпят на север и да очистят селата Гелинджик и Первели, като изоставят и укрепената кота 50. Авангардът на Конната дивизия заема позиция в с. Первели, а ядрото й̀ се разполага в с. Геленджик. Пречупен е и този опит на противника да вземе инициативата и да обърне хода на военните действия в своя полза.

На 30.09.1916г. германският фелдмаршал посещава щаба на Конната дивизия в с. Гелинджик, където лично поздравява командира й  ген. Иван Колев за успешните му  действия. Като стар кавалерист фелдмаршал А. фон Макензен  е възхитен от действията на българската конница в Добруджа и признава, че изпитва завист от подвизите на талантливия български генерал. Ген. Иван Колев е награден с германския орден „Железен кръст II степен”.”

След неуспешните опити за пробив в българските позиции при Мустафа Ачи и Азаплар в десния (приморски) фланг на 3-та армия от 25.09 до 1.10.1916г.настъпва затишие на по фронта.
От 25.09 до 1.10. 1916г. пред фронта на 3-та армия настъпва сравнително затишие. Това се използува, за да се подготви армията за новата настъпателна акция. Противникът обаче изпреварва началото й.

От 1 до 6.10. 1916г. българската 3-та армия води тежки отбранителни боеве.

Румънският план предвижда паралелно с десанта при Ряхово и предприемане на офанзива в Добруджа. Румънската офанзива трябвало да се развие по следния начин: на десния румънски фланг, групата Радиан, съставена от 2-ра, 15-та и 18-та дивизия и руската група Фреймън, имат за цел да ангажират лявото крило на българската армия и да не допускат подразделения от това българско крило да се предислоцират на другите фронтове, т. е. да сковат българо-германските сили.
Главният удар е предоставен на силите разположени от Кубадин до морето. В Кубадин е разположена ‘’групата Симански’’, състояща се от: 61-ва руска дивизия, двете румънски дивизии (9-та и 5-та), разположени в Топрахисар. На крайното ляво крило около Тузла се намира един руски конен полк. Останалата част от конницата остава в резерв и има за цел при евентуален пробив да преследва противника. Руският черноморски флот получава задача да обстрелва района  Мангалия – Первели. В общ резерв са оставени 9-та дивизия и Сръбско-хърватската дивизия.
На 1.10.1916г. сутринта неприятелят настъпва срещу центъра и десния фланг на 3-армия, където са Конната, 25-та турска дивизия, Добричките войски и 6-та Бдинска дивизия. Стремителната атака обаче е спряна и на места отбита.

Този ден при село Первелия (кота 90) Конната дивизия води нов паметен в бойната й летопис бой. Тук тя  се изправя срещу бесните атаки на 5-та румънска пехотна дивизия, усилена с една румънска конна бригада и цялата руска конница. Изпъква подвигът на 1-ви конене полк, който в разгара на боя , когато патроните на бойците ни са привършили контраатакува и отблъсква противника. Боевете при Первели продължават 10 денонощия. Тук кавалерията ни с цената на скъпи жертви 118 конници и 18 офицери излиза краен победител.

Атаките на противника продължават цели 7 дни. Обстановката е критична, защото силите на двете страни са неравностойни. Българите има почти неукрепена отбранителна линия, защитавана главно от Конната дивизия, чиито части нямат опит в пешия бой, а и разполагат с твърде малко артилерия. От друга страна, руснаци и румънци имат числено превъзходство и силно надмощие в артилерията.
Главната тежест на противниковия удар поема Конната дивизия и съседната й
25-та турска пехотна дивизия. Ген. Иван Колев приема предизвикателството и без да изтегля на по-удобни позиции частите си нарежда те да се защитават твърдо.

В набързо подготвените за отбрана окопи влизат дори спешилите се български конни полкове.
В хода на тези боеве, на моменти положението е критично, особено в участъка на 25-та турската дивизия, която се огъва под силния руски натиск. Български войски от резерва трябва да запушват пробиви в турската отбрана като този при село Амузача на 4.10.1916г. В крайна сметка самоотвержените отбранителни действия на спешената ни конница и на придадените към нея пехотни части проваля всички атаки на превъзхождащите руско- румънски части. 7-дневната руско-румънска контраофанзива завършва с пълен неуспех. Ген. Ст. Тошев пише за тези боеве следното:

,, Действително в тия боеве силно оредя състава на конните ни полкове. Обаче те изпълниха достойно дълга си, благодарение на решителността на юнаците войници и офицери, и особено на непоколебимата твърдост на достойни и доблестен началник (ген . Иван Колев- б.а.), който умееше да рискува във важните моменти и да печели победи там,
дето други биха имали поражение.’’

На 9.10.1916г. в щаба на Конната дивизия в Гелинджик ген. Иван Колев получава поредното признание и благодарности за своите бойни подвизи, този път лично предадени от престолонаследника Н.Ц.В. княз Борис и ген. Ст.Тошев.

След неуспеха си руско-румънските войски се отказват от по-нататъшни активни действия и отново при Кубадин настъпва ново затишие. Румънските 12-та и 15-та дивизии са изпратени в Трансилвания, за да спират германското настъпление. На тяхно място пристигат две нови руски дивизии: 115-та и по-късно 3-та Сибирска дивизия. Руските войски, заели позиции напречно на линията Меджидие – Кубадин – Добрич поемат фактически център на съглашенските войски в Добруджа.  Лявото крило, съставено от 9-а и 19-та дивизии, начело с ген. Рашку, има за цел да прикрива Кюстенджа. Между руските сили и дясното крило е разположена сръбската дивизия. Начело на руско-румънските войски продължава да бъде ген. А. Зайончковски, а щабът е в гр. Меджидие.

След неуспешната контраофанзива на Добруджанския фронт следва затишие, продължило около две седмици. От 7 до 19.10.1916г. – деня, в който започва втората атака за овладяване на Кубадинската позиция, пред фронта на 3-та армия големи действия не се развиват. Водят се разузнавания, патрулни схватки, артилерийска и пушечна стрелба между охранителните части.

Планът за подновяването атаката на Кубадинската позиция предизвиква нов разрив в отношенията между фелдмаршал А. фон Макензен и ген. Ст. Тошев. Той настоява главният удар да се съсредоточи в центъра на румънските позиции, около Кубадин. Преценявайки съотношението в жива сила, българският генерал изтъква нуждата атаката да се проведе след пристигането на германската тежка артилерия и очакваната германска дивизия. А. фон Макензен се съгласява атаката да се проведе с участието на германските подкрепления, но заповядва главния удар да се нанесе срещу левия румънски фланг, в направление към село Топра Хисар.

В крайна сметка Щаба на ,,армейската група Макензен’’ налага своя план за атака на румънските позиции. Фелдмаршал А. фон Макензен поема командването на 3-та армия и разделя силите й на две групи: Източна и Западна. Източната група, под командването на ген. Т. Кантарджиев, заема позиции от морския бряг до жп линията Кара Омер – Меджидие. Тази  група включва усилената Конната дивизия, германската бригада Боде, 217-а немска дивизия с тежката си артилерия и Сборната дивизия на ген. Т. Кантарджиев. Западната група, начело с ген. Ст. Тошев, е разположена от по-горната жп линия до брега на Дунав и е в следния състав: 4-та Преславска дивизия, 6-ти турски корпус и най-западно 1-ва Софийска дивизия. Главните сили на Източната и Западната група трябва да се съсредоточат съответно на десния и на левият си фланг, като по този начин се цели обхождане на противника във фланговете му. Задачите на двете групи са различни. Докато Източната група провежда основната настъпателна операция, Западната – с настъпление на широк фронт, ще увлича румънците и ще им пречи да се изтеглят.

Главната сила при Кубадин при втората атака е Румънският корпус в състав- 2-ра, 5-та, 9-та, 12-та, 19-та дивизии, с обща численост – 71 дружини. Той е подкрепен от кавалерия – Каларашка бригада от 8 ескадрона. Руските войски при Кубадин отстъпват на румънските си съюзници в пехота (48 дружини от корпуса, обединил 61-ва, 115-та и 3-та стрелкова дивизия), но ги превишават в кавалерия, която включва 32 ескадрона. Освен руско-румънски войски при Кубадин е и Сборната сръбско-хърватска дивизия с обща численост 13 дружини.

Втората атака на Кубадин започва на 19.10.1916г.

В 6.30 ч. българо-германските войски предприемат офанзива по целия 70- километров фронт. Първо има артилерийски обстрел, а след утихването му пехотата се вдига в атака. Главният удар е насочен към румънското ляво крило и по-точно към Топра Хисар. Тук се намира 217-ма германска дивизия, по-голямата част от тежката артилерия, а фелдмаршал А. фон Макензен лично води атаката.
Българската артилерия, чийто огън се коригира от аероплани смазва съпротивата на румънците. Гаубичните руски батареи прекратяват борбата още на първия ден, а румънската артилерия е неспособна да се противопостави на българската. Скоро румънската 9-та дивизия започва бързо да отстъпва. През провлака между морето и езерото българската конница, заедно с придаденият им 11-и маршеви полк, си проправят път и овладяват селата Текир гьол и Аджиджа.

Западната група предприема демонстративни действия, за да се поддържа страха у румънците за десант на Дунав при Силистра. Фелдмаршал А. фон Макензен заповядва да се открие артилерийски огън по румънския дунавски бряг. Това дава резултат, тъй като командването на Дунавската армия предприема прехвърляне на руския конен корпус към Калъраш.

На 20.10.1916г. главните успехи постигат българските войски. 1-ва Софийска дивизия заема главната отбранителна позиция по линията Дунав-Сапата Баца и възвишенията западно от с. Кокарджа. Жестоки боеве този ден водят преславци.  4-та Преславска дивизия без да дочака пристигането на 31-ви Варненски полк и настъпването на 36-ти Козлодуйски полк, преминава в решително настъпление в 15 часа. В някои участъци с атаки на нож противникът е изтласкан. Така преславци застават във фланг и в тил на силите на противника. Това налага през нощта противниковите позиции в селата Османча и Едилкьой да бъдат напуснати.

На 20.10.1916г. Конната дивизия с пехотата атакува мощно и в 9.30 ч. са превзети селата Тузла, Чатмалар и Карлъ. Противникът прави неуспешен опит с прегрупиране на разбитите части и ураганен огън да намали темповете на атаката. Въпреки това Ловчанският полк и Конната дивизия напредват и заплашват фланга на неприятелската група при Топра Хисар, застрашена и притисната от север от 4-та Преславска дивизия, напредваща към с. Кубадин.

Решителният удар е насрочен за 21.10.1916г. и остава скрит за румънското командване.

Източната група продължава напредването си с Конната дивизия, а 4-та пехотна дивизия начело с ген. П. Киселов извършва пробива при Кубадин.
Под  ураганния артилерийски и пушечен огън, преславци намиращи се близо до село Кубадин в упорит бой от 10 часа успяват да изтласкат противника едва към 17 часа. Окопите на противника са завзети от преславци след яростна атака ,,на нож’’.

В 17.00 ч. ген. П. Киселов изпраща донесение до командващия армията, че укрепената позиция и селото са в български ръце.  Пленени са 24 руски офицери и 2800 руски войници.
На 21.10.1916г. към 13.30ч. позицията при Топра Хисар също пада в български ръце. Успехът се дължи главно на кавалерията на ген. Иван Колев, който обхваща фланга на противника и със завземането на селата Тузла и Урлукьой застрашава тила му.

Успехът на българите войски при Кубадин е пълен.

Триумфът е голям, защото е осъществен въпреки обстрела по море от корабите на руската артилерия от Кюстенджа.

За периода от 20.09 до 15.10.1916 г. обстрелването на българските позиции, разположени южно от с. Тузла има систематичен характер. На 19, 27, 28.09 и от 1 до 8 и 12.10.1916г. са нанасяни артилерийски удари от ескадрените миноносци „Капитан-лейтенант Баранов“, „Лейтенант Шестаков“, „Завидньіи“, тралчиците № 290, № 294, № 295. Обстрелите са организирани с устойчива връзка между корабите и крайбрежни армейски части за коригиране на стрелбата. Извършва се и т. нар. „безпокояща стрелба“ по обекти върху позициите ни с цел морално въздействие и изтощаване на българската войска.

Огневата подкрепа от руските кораби съществено затруднява българските атаки. Когато
3-та армия преследва разбитите противникови части на 21 и 22.10.1916г., руският линеен кораб „Ростислав“ с мощната си артилерия (четири 254 мм. и осем 152 мм. оръдия), участва в защитата на укрепената линия на левия фланг на руско-румънската армия и противодейства завладяването на крайбрежния район и гр. Кюстенджа.

След разгрома при Кубадин Щабът на Добруджанската армия се изтегля към Расово, а на 23.10.1916г. към Браила. Ген. А. Зайончковски е сменен от ген. Владимир Сахаров (1853-1920), който става главнокомандващ на руско- румънските войски в Добруджа.

18

Отстъпващите сили от десния румънски фланг (2-ра и 12-та дивизия) се насочват към укрепената позиция при Черна вода. Руските войски от централната група също отстъпват на север, а румънските 9-а и 19-а дивизия се насочват чак към Кара Мурад. Същевременно отстъпващите към Бабадаг формирования войски, увличат със себе си и 3-та Сибирска дивизия, която тъкмо е пристигнала на бойното поле. Отстъплението на руската бригада Медер към Меджидие оставя левия фланг незащитен и това принуждава румънците да отстъпят зад ж.п. линията Меджидие – Кюстенджа. След загубата на Кюстенджа руският флот се изтегля към Сулина и
от там окончателно напуска добруджанското крайбрежие.

След завладяването на  укрепената позиция при Кубадин  на 22.10.1916г. 3-та армия започва преследване на отстъпващия противник, продължило до 26.10.1916г.

Усилената Конна дивизия напредва на десния фланг, покрай Черно море в посока към Кюстенджа. Вляво и зад нея настъпват Сборната и 217-та германска дивизия. 4-та Преславската дивизия напредва към Меджидие, а 1-ва Софийската заедно със 6-ти турски корпус – към Черноводската предмостна крепост. От всички български дивизии главният удар срещу руснаците нанася 4-та дивизия, която преследва на широк фронт 61-ва и част от 115-та руски дивизии.
На 22.10.1916г. 4-та дивизия влиза в бой с техните руски ариергардни части и новодошлите подкрепления (4-ти сибирски корпус и 3-та стрелкова руска дивизия). Съшият ден българите влизат във важното пристанище Кюстенджа.

При Междидие, овладян на 23.10.1916г. след кратък бой преславци посрещат и обръщат в бягство частите на сибирския корпус. Руските загуби при Меджидие са големи. След боя окопите и полето около този град остават осеяни с трупове на убитите руски войници. 4-та дивизия залавя  пленници – 10 офицери и около 900 войници и взема следните трофеи : 10 картечници, 3 бомбохвъргачки, 3 оръдия, 2 локомотива, 200 вагона. По-бавно поради силната руска съпротива настъпват ‘’шопите’’. На 25.10.1916г. частите на 1-ва Софийска дивизия влизат в Черна вода, а на следващия ден пада и Хърсово. С овладяването на Черна вода жп линията с Румъния е прекъсната. Градът се оказва опразнен от жителите му, избягали в Румъния, а неговата чаршия е ограбена и подпалена от отстъпващите руски войски.

Противникът отстъпва дезорганизиран във всички участъци.

При бягството си от Кюстенджа щабът на руския кавалерийски корпус изоставя, разхвърлена по пътищата цялата си архива.

Особено важна роля в действията по преследване след падането на Кубадин има Конната дивизия. Тя постига нов голям успех. На 23.10.1916г. при село Кара Мурад, северно от Кюстенджа, частите на дивизията Атакуват руско-румънски войски – т. нар. бригада Фримо и руската 265-та Оренбургска дружина. Противникът е изцяло разгромен. Ген. Иван Колев записва нова бляскава победа. Чрез изкусна маневра българските кавалеристи обкръжават и пленяват руската 265-та Оренбургска дружина, заедно с командира и едно руско бойно й знаме. Това е бойното знаме на 1-ви батальон от 265-и опълченски Оренбургски полк. На него е изобразен православен кръст и вензела на руския император Николай ІІ. Освен тях и девиз: „За вярата, царя и Отечеството”.

Знамето, пленено в боя при Кара Мурад е боен трофей на 2-ри конен полк. При пленяването му са се отличили: майор Добрилов, поручик Янакиев, вахмистър Митев и старши подофицер  Христов.
В Бюлетин на щаба на армейската група „Макензен” от 24.10.1916 г. пише:

„Преди пладне тя (Конната дивизия – бел. авт.) разпръсна при Карамурад руския 265-и опълченски батальон и плени неговия командир”. В Бюлетина е написано: „Конната дивизия срещна съпротива, отхвърли една румънска бригада, взе знамето на 265-а опълченска дружина и плени 800 войници.”

Знамето е получено в НВИМ от Кавалерийската инспекция към Министерството на войната.

19

Всъщност броят на пленниците в боя при Кара Мурад е по-голям. Те са уточнени в донесението на ген. Иван Колев N 601 от 24.10.1916г., което ще цитираме по-долу изцяло:
Кота 103 (Карамурад тепе), 24 октомври 1916г. 9ч. 20 м. пр.пл.

,,Всичко заловени пленници през вчерашния ден от 1 конна дивизия – около 1300 души долни чинове, от които 520 руси. Вън от това, заловен е командирът на бригадата от 9 дивизия, полковник Фримо, един руски подполковник и 12 души офицери.’’

Началник на 1 конна дивизия, ( п) Генерал- майор Колев

Българският триумф в боя при Кара Мурад вдъхновява художника на Конната дивизия
Н. Кожухаров да създаде картината ‘’Кара Мурад’’

20

Боят при Кара Мурад на 23 октомври 1916г. от художника Н. Кожухаров

Успехите на кавалерията продължават и след победата при Кара Мурад.

Само за два дни (25-26.10.1916г.) конницата на ген. Иван Колев завладява Хърсово и участъка между Остров на Дунав и Хамамджи близо до Черно море.

Остатъците от отстъпващия противник са разпръснати и са пленени близо 1000 души, заедно с няколко батареи и обози. Заради тези свои успехи цар Фердинанд награждава ген. Иван Колев с нов орден ,,За храброст’’, а германския кайзер Вилхелм II с ,,Железен кръст’’, I степен.
Операциите в Добруджа не са приключени по вина на германското главно командване, което налага на 3-та армия своя план за война. Завземането на Черна вода и Кюстенджа е възприето от него за края на войната в Добруджа.

За окончателния разгром на Румъния е възприет и наложен на българите нов план. Той предвижда настъпление във Влашко чрез форсиране на Дунав от района на Свищов.  За целта е създадена т. нар. Дунавска армия под немско командване. Тя се сформира чрез отнемане на части от 3-та Българска армия. Цялата българска 1-ва Софийска дивизия, без 16-ти пехотен Ловчански полк, 6-ти турски корпус и немските войски в Добруджа са включени в Дунавската армия.

Изваждането на 1-ва Софийска дивизия от 3-та армия става повод за изостряне на конфликта на ген. Ст. Тошев с фелдмаршал А. Макензен. Този конфликт е решен чрез оставката на бележития българския генерал на 23.11.1916г. Командването на 3-та армия се поема от ген. Стефан Нерезов.
В 3-та Българска армия остават две пълни пехотни дивизии (4-та Преславска и Сборната , общо 43 дружини), Конната дивизия и тежката артилерия. Тези войски получават задача да се отбраняват на линията Бонасчик – Ташавлу – в най-тясната част на Добруджа, между Дунава и морето.
Така войната в Добруджа навлиза в нова фаза. От 4.11 до 15.12.1916г. е периодът на упоритите отбранителни действия на 3-та армия на ген. Стефан Нерезов.

След съкрушителните удари на Българската армия разнебитените румънски части постепенно се изтеглят и противникът все повече се засилва с руски дивизии. В този период ноември – декември 1916г. в Добруджа остават да действат да действат изключително руски корпуси (47-и армейски корпус, 4-ти Сибирски корпус, 3-та стрелкова дивизия, 30-та пехотна дивизия, Опълченска дивизия. 3-та Конна дивизия и само 5-та каларашка румънска бригада. Така руските императорски войски се оказват по стечение на обстоятелствата последна опора на румънската власт над българска Добруджа.

По-сериозни боеве се водят  в периода до 11.11.1916г., когато руският Сибирски корпус неуспешно се опитва в отделни участъци да пробие авангардните български позиции.
На 23.11.1916г. противникът настъпва с още по-големи сили, главно срещу Сборната дивизия, като с веригите си достига на някои места на 400-500 крачки от телените мрежи. Частите на 30-та руска дивизия дори се опитват да атакува българските окопи. Обстреляни от силен огън, руските войски са отблъснати. На отделни места врачанският полк се хвърля в атаки ,,на нож’’ и отхвърля руската пехота.

На 30.11.1916г. руските войски започват своите стремителни атаки срещу 4-та Преславска дивизия, които продължават с характерния за тях устрем и на 1 и 2.12.1916г. В тези дни българските окопи са сривани от руските тежки фугасни снаряди. Руснаците атакуват дори с бронирани автомобили (танкове), въоръжени с картечници зад които се движи гъста маса руска пехота. Посрещната си са със силен пехотен и артилерийски огън от наша страна. Малки групи руски войници успяват да минат огнената завеса и да се промъкнат през телените мрежи, за да бъдат унищожени с огън и нож до крак.

4-та Преславска дивизия само на 1.12.1916г. отблъсква 5 последователни руски атаки. Картината се повтаря и на следващия ден, когато руските войски пак атакуват ожесточено. Позициите на преславските полкове обаче се оказват непробиваеми независимо, че са отслабени с отнемането на 8-и Приморски полк, изпратен в Македония и са атакувани от цялата 10-та Сибирска дивизия.
За тези победоносни боеве ген. Ст. Тошев пише в спомените си следното:

,,Славните преславци показаха, че както умеят  да вървят стремително в атака, тъй също знаят и да остават непоколебимо на пунктовете, издадени и изложени под най-силен накръстен (кръстосан – б.а.) артилерийски огън, и срещу ужасния устрем на руските войски.’’

22

“Руски брониран автомобил Остин 2-ра серия с име “Скобелев”, пленен в бой
на 17.XI.1916г., с руски офицер от екипажа му (вероятно командирът на бронеавтомобила) и български офицер-техник

След неуспешните си атаки в Добруджа противникът се оттегля, като от 4.12.1916г. преминава към отбрана. Това положение на затишие, което се нарушава периодически само с взаимна артилерийска и пехотна престрелка, продължава до 14.12.1916г.

През нощта срещу 15.12.1916г. руските войски отстъпват и 3-та армия сутринта на същия ден преминава в решително настъпление. Целта е окончателно очистване на Добруджа от неприятелските войски. В новата настъпателна операция участват Конната дивизия, 4-та преславска дивизия, Сборната дивизия и 6-ти турски корпус.

Настъплението е бавно поради дъжда, мъглата, калта и студа. А се усеща и вече натрупана умора от непрекъснатите 4-месечни боеве. Артилерията поради мъглата не може да подкрепи българската пехота, която сама с огън трябва да си пробива път напред.
При преследването на противника полковете и дивизиите влизат в боеве с руските ариергардни части.

На 19.12.1916г. се води още един знаменит бой на частите на Конната дивизия при Сатул Ноу. Тук срещу българите се изправя т. нар. ,,дива ‘’ дивизия, която дотогава е считана за непобедима. Тя използва атака , наречена ,,казашка лава’’. При нея ескадроните като същинска лава светкавично се нахвърлят с нечовешка ярост против българските позиции. В  откритото поле малобройните български части , без да трепнат , ги громят с пушечен, картечен и артилерийски обстрел. Шепата българи устояват на руската ‘’лава’’.

Руснаците оставят по бойното поле край Сатул Ноу стотици убити хора и коне.
Българите помагат на ранените руски войници, които обясняват, че са атакували, за да поднесат подарък за именния ден на руския император Николай II. Конните полкове от 10-та Донска казашка бригада са искали след толкова поражения на руската кавалерия в Добруджа да си отмъстят и да спечелят  поне една победа. Но ги застига още едно поражение, още един позор и нова слава за българската армия. Пехотата също има успехи и съдейства за победоносния ход на кампанията на 3-та армия. На 20.12.1916г. 4-та Преславска дивизия пробива руската позиция и успява да настъпи цели 5 км. В този ден в боя при село Балабанча 31-ви Варненски полк от 4-та дивизия пленява две руски дружини с около 1000 войници.

На 21.12.1916г. руските войски провеждат четири последователни контраатаки, съсредоточени срещу нашата Конна дивизия, но не постига успех и започват да се изтеглят в посока към гр. Мачин, където имат изградена предмостова позиция.

На 22.12.1916г. Сборната дивизия завладява  гр. Тулча, а на 24.12.1916г. частите на
4-та пехотна дивизия и на Сборната дивизия – и гр. Исакча. Руските части се изтеглят по двата моста над Дунав при Исакча, след което ги разрушават.

Руските войски решават да защитават упорито посоката за гр. Мачин – Браила, защото оттук се застрашава левият фланг на армията им във Влашко. За това им способства силно пресечната и труднодостъпна местност и приготвените предварително ред укрепени позиции. Завладяването на тези позиции, които съставляват Мачинския п-в, и изтикването окончателно противника от Добруджа се възлага на усилената Конна дивизия, 4-та Преславска и Сборната дивизии.
В края на декември 1916г. частите на 3-та армия се намират вече пред силно укрепената Мачинска позиция – последното късче добруджанска земя в ръцете на противника.

В началото на януари 1917г. започват решителните боеве за Мачинската позиция.

След атаки на ,,на нож’’, през телените заграждения тя е завзета. На 3.01.1917г. са разгромени последните руски ариергардни дружини в района на Мачин. На 4.01.1917 г. български войски влизат в Мачин, а на следващия ден русите се изтеглят окончателно от Добруджа през Въкърени.
На 5.01.1917г. с овладяването на Браила от българските войски окончателно е освободена цяла Добруджа до делтата на Дунав. Това е финалът на Добруджанската кампания на 3-та армия и съюзните й германски и турски войски.

Войната на България с Русия в Добруджа е пълен триумф за страната ни в чисто военен аспект. Българската армия бие наред в жестоки сражения руските войски по суша, въздух и вода. България успешно защитава свободата си и своя суверенитет. И вместо унищожение на България Русия постига собствената си гибел.

Пораженията и неуспехите на руските войски на Балканите допълнително задълбочават кризата в империята, довела до революциите през 1917г., свалили от власт самодържавието.
Погребан е унизителния за България Букурещки договор от 1913г. и е поправена несправедливостта от 1913г. Цяла Добруджа до делтата на Дунав е освободена.

Натрапеното и крепено с лъжи и измама за сметка на България русофилство понася тежък удар. Веднъж разклатено през 1913г. , то окончателно банкрутира в 1916-1917г.

Не случайно дори и закоровели русофили, които са настоявали България да подкрепи Русия в световната война, осъзнават, че това е невъзможно. И е така не толкова поради прогерманската политика на правителството на Васил Радославов и цар Фердинанд, а поради антибългарската политика на Русия.  Редица русофили като народния поет Иван Вазов захвърлят своето русофилство и дават израз на чувствата си в стихове.

През 1916г. Иван Вазов  възкликва пред ,,настървените руски войни’’ в Добруджа:

,, О, руси, о братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?

Първата му публикация е в “Мир” (XXV, бр. 5005) от 11.11.1916 г. под заглавието “Написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румъните”. Стихотворението носи дата 7.09.1916 г.

Така успешната война на България против Русия през 1916-1917г. придобива и други още по-важни измерения, които имат значение за българите въобще.
Става дума за отхвърляне на българския комплекс на малоценност пред Русия.
Не случайно пред своя приятел проф. Шишманов Иван Вазов заявява:

“Аз съм преди всичко българин.”

С кръв и жертви на бойното поле българският народ доказва, че обича свободата
си и в името на осъществяването на националния идеал за създаване на Целокупна България от Добруджа до Македония и от Моравско до Бяло море е готова да се опълчи и против Русия.
Военните успехи на България над руските императорски войски са закрепени юридически от българската дипломация.

Успешната война против Русия завършва дипломатически с подписването на мирния договор в Брест – Литовск на 3.03.1918г. От руска страна той е подписан от болшевишкото правителство на Ленин. Като правоприемник на Царска Русия то се съгласява да признае разгрома на руските императорски войски на фронтовете в Добруджа и Румъния.

Според клаузите му Русия се признава за победена и капитулира пред Централните сили.
40 години след края на Руско – турската война и договора от Сан Стефано победена Русия признава правото на България да живее самостоятелно и национално обединена.

Така България се сдобива с нова историческа дата 3.03.1918г. Дата, на която завършват нейните усилия за истинско освобождение от ,,освободителите’’ и то в нейните етнически граници.

Янко Гочев, историк

Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я :
1.  Аргатски. В. Военна история на България 681-1945. В. Търново. 1999г.
2.  Б ъ л г а р с к а т а  армия в Световната война 1915-1918. т.8. С. 1939г.
3.  Б ъ л г а р с к а т а  армия в Световната война 1915-1918. т.9. С. 1943г.
4. Вълканов, В. Първата българска подводница, Военноисторически сбор ник, г.  LXVIII , кн. 3, май-юни 1999г., с. 130-145.
5.  Георгиев. В. Трифонов Ст.  История на българите 1878-1944 – в документи. т.II. С. 1996г.
6.  Георгиев. Хр. „Сръбската доброволческа дивизия в боевете в Добруджа”. В: Военноисторически сборник. 1927г. кн.1-2. с.117-127
7. Ген.- лейтенант Иван Колев. Добруджанският герой. Сборник.Ч.1 и Ч.2, С.2008г.;
8.  Д – р Р а д о с л а в о в В. Дневни бележки 1914-1916.  С. 1993г.
9. Зайончковски А. Мировая война (1914-1918), М. 1924,1931, 1938-1939г.
10.  Зафиров. Д. „Оперативно-тактическата визия на Тутраканската операция” В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.33-40
11.  И з в о р и  за историята на Добруджа 1878-1919. т.1. С. 1992г.
12.  Илиева Илиана. „Битката за Тутракан”. В: Известия на Националния исторически музей. т. XVII. С. 2006г. с.108-114
13. Илиева Илиана. „Българските войски на Добруджанския фронт 1916-1917 г.”. В: Военноисторически сборник. 2008г. кн.2. с.9-12.
14. Илиева Илка. „Разкази на очевидци за съдбата на добруджанци през 1916-1918 г.”
В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.474-481
15. И с т о р и я  на България.(Авт. кол-в Г.Марков, Р.Попов, Цв. Тодорова и др.). т.8. С. 1999г.
16. И с т о р и я   на Добруджа. (Авт. кол-в А. Кузманова, Бл. Нягулов, П. Тодоров,
К. Пенчиков и др.). т. 4. В. Търново. 2007г.
17. Йосипеску. С, Л.-Кр. Димитриу. Фламандският маньовър (септември-октомври 1916) – В:  П ъ р в а т а  световна война на Балканите. Сборник доклади и научни съобщения.
С. 2005г. с. 28-37
18. Казанджиев. Г. „Конфликтът между генерал-фелдмаршал Август фон Макензен и генерал-лейтенант Стефан Тошев”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с. 324-347.
19. Казанджиев Г. Добричката епопея. 2006г.
20. Калчев. К.. Българо-турски военнополитически отношения и връзки (1913-1915 г.)  В.Търново. 2010г.
21. Калчев. К.. Българо-турски военнополитически отношения (1915-1918г.) В.Търново. 2011г.
22.Канавров. Д. „Военоморските сражения по Добруджанското крайбрежие на България през Първата световна война”. В: Военноисторически сборник. 1996г. кн.4. с.41-69
23. Канаваров Д. „Морският бой при Балчик – 1916 г.”, „Военно издателство”, 2009 г.
24. Криворов. И. „Българската военна стратегия през Първата световна война”. В: Военноисторически сборник. 1998г. кн.1. с.112-132
25. Кузманова, А. Добруджанският въпрос (1878-1944). В: Военноисторически сборник. 1993г. кн.1. 21-41
26. Лечев. В. „Разгромът на румънския десант при с.Ряхово”. В: Известия на държавните архиви. 2003г. т. 84. с.41-61
27. Лудендорф Е., Моите спомени от войната (1914-1918), Берлин, 1921г.
28. Макензен А., Писма и записки на генерал-фелдмаршала от войната и мира, Лайпциг, 1938г.
27. Марков. Г. ‘’Голямата война и българският ключ за европейския погреб’’ 1914-1916г. С. 1995г.
28. Недев. Н. България в Световната война 1915-1918. С. 2001г.
29. Павлов, Вл. Българският военноморски флот в Първата световна война,  Военноисторически сборник, 1971г., кн.2, с.54-78.
30. Панайотов Ат.  Как съветската подводница С -34 става германо – българската УБ-? 2010г.
31. Панайотов Ат. Първият командир на първата българска подводница;
32. Пеев, П. Подводник №18, В: Разкази, посветени на хероите – моряци  от флота на Негово Величество, С, библ. Прослава, 1939, с.108- 120.
33. Пенчиков. К. „Добруджанският въпрос в международните отношения по време на Първата Световна Война 1914-1917 г.”. В: България, Балканите и Европа. ВТУ. 1992г. с.130-138
34. Пенчиков. К. „Освобождаването на Северна Добруджа през 1916-1917 г.”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.56-69
35. Попов, Ж. Румъния и българският национален въпрос (Македония и Добруджа)
1903-1913г. С., 2004г. с. 23-25
36. Тодоров. П. ‘’Паметна дата в новата история на Добруджа’’ – В: 7 0  г о д и н и  свободен Тутракан. 2010г. с.1-3
37. Радославова. Л. „90 години от отвличането на българи от Южна Добруджа в Молдова през 1916 г.”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.464-473
38.Станчев. С. „Планиране на военните действия на Българската армия в Тутраканската операция”. В: Тутраканската епопея и войната на северния фронт 1916-1918 г. Тутракан. 2007г. с.24-32
39. Тошев. Ст. Действията на III армия в Добруджа през 1916 г. Отговор на писаното за българите в мемоарите на ген. Лудендорфа. 1921г.
40.  Централен военен архив. ф.012. оп.1. а.е. 87.
41.  Чолов. П.  Генерал Иван Колев. С. 1971г.
42. Кирицеску К. История на войната за обединението на Румъния 1916-1919 г.” 1922г.

**************************************************************

Руските окупатори в България, 1944 г, Георги Димитров пише до Сталин за поведението на руснаците: “Изнасилват жени и убиват мъжете им”

Писмо от Г. Димитров до Сталин, 22 септември 1944 година, относно поведението на Червената армия в България.

“На редица места има случаи на насилие по отношение на местното население от страна на отделни червено-армейски военнослужещи:

1. Произволно се вземат от местното население, работен добитък, каруци, хранителни продукти и др., без да се уведомяват местните власти, и без съответното оформяне, на иззетия добитък и хранителни продукти;
2. Произволно се изземват държавни и частни моторни превозни средства, и смазочни масла и материали. Това води до проваляне на есенната сеитба.
3. Някои военнослежещи в пияно състояние влизат нощем по домовете на хората в градовете и селата с цел грабеж, а и в някои случаи – изнасилват жени и убиват мъжете им. Така например в село Дивдядово, Шуменска околия тогава, а сега Шуменска област. Наред с другите хора, е и убит, и един от старите членове на Партията. Доколкото такива произволни действия внасят голям смут сред населението, което с неописуема радост и възторг посрещна Червената армия, моля да се направи всичко възможно за тяхното по-бързо прекратяване”.

Как Русия избиваше българските държавници преди и след Съединението на България

След Освобождението държавните ни мъже са мишена на “освободителите”

Със серия от поръчкови убийства Русия се опитва да дирижира политиката на независима България. След Освобождението империята организира покушения срещу държавните ни мъже. Целта на атентатите е да обърнат страната в задунайская губерния.

Строителите на младото княжество демонстрират характер. През 1885 г. без разрешение от Русия извършват съединението с Източна Румелия. В отговор Петербург организира детронирането на княз Александър Батенберг, къса дипломатическите отношения и вдига русофилски бунтове.

Новият княз Фердинанд е още по-неудобен. Руската мечка го обявява за “немски агент” и решава да го затрие.

33 наполеона струва ликвидирането на Фердинанд. Брои ги Славянското благотворително общество на Светослав Миларов.

2“Навремето Светослав Миларов бе видна личност – пише хронистът на оная епоха Добри Ганчев. – Говореше се много за него. И той обичаше да разправя за себе си. Човек експанзивен и при туй не всякога със свежа глава. Често я товари с разни възбудителни пития. Поет, публицист, та че и малко дипломат. Служил бе някъде по туй ведомство. На Др. Цанкова от близките хора.”

Драган Цанков свързва Миларов с Александър Кривцов, който от името на обществото финансира покушението. Заедно с неколцина съмишленици през 1889 г. Миларов се прехвърля от Одеса в България. Теглят жребий кой да застреля Фердинанд. Късметът се пада на него.

Светослав Миларов дебне княза на пловдивската гара.

“Фердинанд трябва да пристигне от Калофер и да се прехвърли на трен за София. За кураж Миларов пие коняк в бюфета. По едно време отива да се облекчи в клозета, откъдето се чува изстрел.

“Разтичаха се пристави, стражари – разказва бай Добри. – Излязох и аз да видя що е. Водят Миларова. Води го кметът Дюкмеджиев с един стражар. Питам кой гръмнал. Миларов разправя, че кога бил в нужника и си закопчавал гащите, револверът му, който държал в задния джоб на панталоните си, закачил се в нещо и изгърмял.”

След провала на клозетния атентат е задействан план Б. Пак чрез Драган Цанков руските тайни служби наливат 50 000 франка в заговор за убийство на Фердинанд и на министър-председателя Стефан Стамболов.

Главен изпълнител е майор Коста Паница. През януари 1890 г. Паница плете съзаклятническа мрежа от ближни нему офицери. Сред вербуваните е комендантът на Софийския гарнизон Стефан Кисов. Той отказва, съветва го да се наспи, за да изтрезнее.

Коста Паница крои да извърши покушението на 20 януари, когато в двореца има бал. Цяла нощ пали с руска водка антибългарския си патриотизъм. На сутринта е арестуван. Осъден е на смърт и разстрелян на 16 юни 1890 г.

3Братушките въвеждат традицията “всяка година атентат”

На 15 март 1891 г. към 8 часа вечерта Стефан Стамболов и финансовият министър Христо Белчев излизат от кафене “Панах”. Охранява ги стражарят Спас Антонов. На улица “Войнишка” (сега “Дякон Игнатий”) при една от портите на Градската градина злодеи връхлитат министрите. Чуват се два изстрела, после още един. Стамболов хуква и се шмугва в някакъв касапски дюкян. Белчев пада и издъхва на място.

Автори на покушението са рублофилите Димитър Ризов и Кристо Ножаров. Те минават западната граница и се покриват в Сърбия. После се прехвърлят в Румъния, където са задържани.

Потребни са 4000 франка, за да бъдат пуснати, донася агент Путята, на Азиатския департамент в Петербург. “Ако Ризов и Ножаров не бъдат освободени по един или друг начин, то те могат да бъдат принудени да говорят с помощта на мъченията, които се практикуват сега в София”, предупреждава той.

Със силата на банкнотите убийците са отървани. “Преди четири дни Ризов и Ножаров пристигнаха в Одеса”, телеграфира Путята на 28 май 1891 г. Тук двамата са осигурени с държавни пенсии.

Пешкира опира пишман атентаторът Светослав Миларов. Арестуват го през юни, като фатален се оказва дневникът му. В него описва кроежите по убийството на княза: “По-преди излизал пеш и едва ли не сам из чаршията, да зяпа. Ех случай!”, въодушевява се той.

Светослав Миларов е обесен на 15 юли 1892 г. в двора на затвора Черната джамия.

Същата година е заклан наш дипломат в Цариград

Д-р Георги Вълкович е депутат, министър, председател на Държавния съвет и директор на Александровската болница. През март 1887 г. е назначен за дипломатически агент в османската столица.

“Вълкович бе задължен да докладва редовно за движението на емигрантите в Цариград и Европейска Турция, като посочва имената им и адресите на техните укриватели”, пише историкът Георги Марков.

На 12 февруари 1892 г. по случай Заговезни има карнавал. Към 7 часа вечерта Георги Вълкович излиза от агентството и тръгва по улица “Мердавенли”. Двама маскирани го следват по петите. В ръката на единия, облечен като Пиеро, лъсва нож. Той настига Вълкович и театрално се провиква: “Ето отмъщението за честта на жена ми!”. После забива острието в корема на дипломата.

Двамата душегубци са Орловски и Дражев.

След кървавия карнавал те пренощуват на руския параход “Цар”. На заранта обаче капитанът ги прогонва. Орловски и Дражев се шмугват в руското посолство и хвърлят в паника посланика Михаил Нелидов.

“Необходимо беше незабавно да се вземе някакво решение, тъй като всеки изгубен час можеше да бъде фатален”, докладва той в Петербург.

Сетне описва какво е сторил: “Веднага взех решение да изпратя чрез нашето генерално консулство телеграма до капитана на парахода “Цар”: “Пуснете Орловски и Дражев”, датирана от предния ден, като че ли те са се качили преди извършването на убийството.”

По волята на император Александър III двамата са скрити във Владивосток.

Русофил насъсква убиеца на Димитър Петков

Александър Петров е уволнен банков чиновник от Видин. През февруари 1907 г. пристига в София да си дири правата. На власт са стамболовистите, Димитър Петков е премиер, а Никола Генадиев е министър на търговията и земеделието.

Александър Петров отива при Иван Икономов, директор на вестник “Балканска трибуна”. Газетата се финансира от Петербург.

“Г-н Икономов, признавате ли, че настоящото положение в България е лошо”, пита уволненият. “О, как не! Нещо повече! Ние сме го изразявали и във вестника си, но напразно”, отвръща журналистът.

Двамата почват дискусия кой трябва да се ликвидира в името на отечеството. Петров предлага княза, но Икономов е категорично против. “За нас е важно – подчертава той – да се убие Петков, защото той е злото на всичкото. Но ако може да се убие и Генадиев, тогава ще бъде още по-добре.”

Александър Петров купува револвер “Булдуин”

Пробва го в Борисовата градина, но от няколко крачки пищовът не може да пробие проста дъска. Връща се в магазина и го заменя с “Лебел”. Три лева не му стигат да доплати, търговецът ги записва в тефтера с вересиите.

На 26 февруари 1907 г. Петров влиза в Народното събрание. Димитър Петков и Никола Генадиев са там, но разстоянието е голямо и не рискува.

В 5 часа подир пладне ги пресреща на бул. “Цар Освободител”. Петков и Генадиев се разхождат с военния министър Михаил Савов и финансовия Лазар Паяков.

При Сърмаджиевата къща (сега резиденция на турския посланик) атентаторът вежливо поздравява, подминава ги и прави кръгом. Вади револвера и започва да стреля. Димитър Петков рухва с думите: “Сбогом, убиха ме…” Генадиев е ранен, Савов и Паяков не са засегнати.

Александър Петров е осъден на смърт и обесен. На мястото на драмата е вдигната пирамида от черен мрамор.

762 400 франка за подривна дейност в България, пресмята Русия

 През 1886 г. Русия къса дипломатическите отношения с България. Чиновниците си стягат куфарите, но правят фатална грешка – оставят секретния архив в Генералното консулство в Русе. С неговото съхранение е натоварен Михаил Якобсон. Инструкцията е чуждо око да не попада в документите.

Якобсон обаче бил нещо сърдит на началниците. Опосква по-ценните книжа и през Румъния отива в Лондон. Редакцията на официоза “Свобода” се свързва с беглеца и му предлага да изтъргува откраднатото. “Подир малко време г. Якобсон скришно, с чужд паспорт, дойде в България и ни донесе документите, като има добрината и да ги нареди според времето и датата”, пише Димитър Петков.

Подмолни инструкции, тайни донесения, поверителни писма, шифровани телеграми свидетелстват за огромна агентурна мрежа, в която са оплетени именити люде от опозицията. Димитър Петков събира компроматите в томче под заглавие “Документи из секретните архиви на руското правителство”. На 8 януари 1893 г. “Свобода” хвърля бомбата от първа страница:

“Явяваме на всички, че книгата с документите, които доказват хайдушките действия на Русия спрямо България, както и това, че всички комплоти, бунтове, бъркотии, убийства и пр. са дело на руската дипломация – е вече отпечатана и тия дни ще се разпрати на всички ония господа, които са заплатили абонамента си за в. “Свобода”.

Става ясно, че Драган Цанков е чуждо оръдие още от 1884 г., когато седи на премиерското кресло. Тогава външното министерство на Русия му предлага да работи за отричането на княз Александър Батенберг от престола. “Цанков изяви своята пълна готовност да изпълни искането на императорското правителство”, сочи шифрована телеграма от 10 юни.

Драган Цанков е податлив на чужди влияния

Преди Освобождението той тайно минава в лоното на католицизма и става емисар на Ватикана. След Освобождението пък се маскира като агент на православна Русия.

На 2 април 1886 г. директорът на Азиатския департамент в Петербург информира консула в Русе, че ще бъдат отпуснати средства за агитация против княза и правителството. “Потребните суми ще се дават в безотчетно разпореждане на представителите на Народната либерална партия в София г. г. Драган Цанков, Тодор Бурмов и Марко Балабанов”, нарежда директорът.

Тримата купени са ярки политически фигури в следосвобожденска България. Покрай тях в мрежата попадат няколко десетки по-дребни риби. Документите свидетелстват, че на Георги Геров са броени 8000 франка, Величко Пенчевич прибира 6400, Пенчо Черковски слага в джоба 4000, а родолюбието на Христо Иванов е стоплено с 6000 сребърника.

“Рубладжиите” са купувани с твърда валута

Чуждите агенти са наричани “рубладжии”, но винаги са купувани с твърда валута.

През пролетта на 1886 г. адвокатът Тома Кърджиев отива в русенското консулство и откровено предлага да устройва конспиративни комитети. Азиатският департамент намира старанието му за похвално.

За услугата Тома иска само 20 000 франка. Издайнически документ сочи обаче, че в крайна сметка прибира 45 000.

През есента на същата година, когато Батенберг вече е детрониран, офицери от Шуменския гарнизон декларират пред консула, че са готови да се отрекат от правителството. Жертвата си оценяват на 50 000 франка. Дипломатът използва повода и от по-високо място иска 100 000 франка за попълване на Окупационния фонд.

Пак по това време консулът е известен от барон Николай Каулбарс, че руското правителство гласи граф Игнатиев за опразнения престол.

Чрез лицето Димитър Мантов трябва да бъде сондиран регентът Стефан Стамболов. “Ако изпълнението на настоящата поръчка е съпроводено с парични разходи, то аз ви разрешавам да ги направите от сумите на Окупационния фонд в размер по ваше усмотрение”, пише баронът в шифрована депеша.

На следната 1887 г. офицерите Петър Груев, Атанас Бендерев и Радко Димитриев възглавяват революционен комитет в Румъния. Целта им е преврат отсам Дунава. Конспиративната организация гълта 120 000 франка, като Груев и Бендерев отделно се разпореждат с 60 000 франка.

На 2 юли 1887 г. Руската мисия тегли калема, за да си види сметките. Изготвен е отчет с гриф “Тайно”, според който за “организирането на народни движения в България” са потрошени 762 400 франка.

В шпионската мътилка добри пари правят не само родолюбиви българи. Руският търговец Николай Новиков предлага покрай сделките си в България да вербува шпиони. На 18 ноември 1887 г. Азиатският департамент нарежда на посланика в Букурещ да брои на Новиков 64 000 франка. От сумата, определена за подкупи, 4000 са лично за емисаря.

Търговецът идва в София и започва да действа. Къде обаче потъват сребърниците само един Господ знае. През юни 1888 г. вербовчикът иска още 50 000 франка. И техните следи се губят. В крайна сметка се разбира, че Новиков е чиста проба мошеник, който дои хазната. На 14 август 1888 г. Азиатският департамент нарежда на посланика в Букурещ да прекъсне всякакви сношения по българските работи с далавераджията.

Източник, вестник 24часа

{ 76 comments… read them below or add one }

ExtremeCentrePoint February 21, 2008 at 16:33

1884. Русия срещу Съединението.
(Автоматичен превод от френски)

Russia freed Bulgaria at the price from immense sacrifices inmen and silver. Can it suffer that this young country, of which it intended to make the avant-garde of its walk ahead towards the Mediterranean, escape its influence completely and becomes the ally of its rival Austria-Hungary? The moment is decisive. Two possibilities present: or Bulgaria constitutes itself apart from the influence Russian, and in spite of Russia, and later under the auspices of Hungary is formed a Balkan federation, that Romania defends in the camp cut off created in this moment with Bucharest, or Bulgaria becomes vassal and the advanced station of the Muscovite empire. In the first case, Constantinople and the banks of the sea Égée definitively escape Russia and it are not any more but in the unlimited plains of Asia that it can extend. In the second case, Russianized Bulgaria and one day increased involves Serbia, takes with reverse Bosnia and, of Philippopoli, dominates the Bosphorus; occupation of Constantinople by one army bulgaro-Russian is early or late inevitable. Twice already, Russian armies arrived almost for the Horn-D’ But, andhowever their base of operation was then the Ukraine and they had to advance, of stage in stage, by crossing Moldavie, the Danube and Balkans. On the basis of Roumélie, they would arrive in some days with the Marmara Sea and the Bosphorus. One would not have a long time so that the Peninsula, Slavic of race and orthodoxe of religion, became, like Finland, a dependence of the great empire of North. Greece could it then preserve its independence? And which would be the fate reserved in Austria-Hungary, of which Slavic populations, more many that all the others joined together, would resist with difficulty the almost irresistible attraction which the principle exerts today of nationalities?………….

At once the opposition between England and Russia appeared. Making both completion volte-face, the first approved the union, that it had fought so much in Berlin, and the second attacked it, then that it had failed to risk the war to maintain it five years previously……………

While Austria and England, entirely of agreement, and evenGermany and Italy, accepted like inevitable the union of bothBulgaries and that the Door was resigned to it, Russia fought it with eagerness, contrary to the feelings of the Russian nation, because us let us see in the _Blue English Book_ (_B. B. _, I, n° 161) that them Russian officers with Philippopoli applauded the revolution of the 18 September, until the moment when instructions in contrary direction them arrived…………….

In the meeting of the conference of November 25, the ambassador of Russia, Mr. de Nélidoff, asked that the base of all the deliberations was “it re-establishment of the order, in conformity with the stipulations of the treaty from Berlin”, which implied an absolute veto with the union of bothBulgaries…………..

A few days later, the consul of Russia with Philippopoli threatened them notable rouméliotes of the intervention of the Turkish troops, if they did not agree immediately at the requests of the Door. The notable ones answered proudly that they would push back the Turks and that they had on the border an army of 70,000 men lends to fight whoever their border would pass. (_B. B. _, II, n° 57.)………..Why Russia persisted in it defending only the treaty of Berlin,that it had cursed so much, and to fight the realization of the goalthe main thing of its treaty of San-Stéfano?…………….

The true reason for the opposition of the czar to the union of both Bulgaries seem to be this one. Russia, by freeing Bulgaria at the price of a very expensive war and very loophole, had hoped that this province, Russianized soon, would have remained entirely under its dependence, like Bosnia under that of Austria. Troops Bulgarian, exerted and ordered by Russian officers, had to form its own army one or two corps. The assimilation seemed all the more easy, that the Bulgarian language is of all the dialects Slavic that which approaches more of Russian, and that clergy and them peasant-which constitute almost all population-were it entirely devoted “to the Czar liberator”……..

But Russia showed itself very clumsy. It treated the Bulgarian ones and their prince in moudjiks. It thus caused a resistance which went growing and which was to strengthen the revolution of September 18, made by the democratic party. It feared that Bulgaria, unified without its support and without its knowledge, did not become a State containing all the elementsof a free and autonomous development, which, like Romania, would hear to defend its independence and would like at no price to become the vassal one despot isme moscovite……………….

It was convinced that its interest ordered to him to be opposed, by all the means, with the unification of nationality Bulgarian; not understanding that it fought against a movement irresistible and that it sacrificed thus among her brothers of the South its popularity so dearly acquired. …………….

On several occasions, it had been believed that a conflict was inevitable. Kaulbars general had announced that if the Bulgarian ones were not subjected not to its wills, the Cossacks would come to put them at the reason. Russian drain-holes crossed in front of Bourgas and Varna, and of the troops Russian massed on the edges of the Black Sea. But the count Kálnoky in Vienna and the Tisza minister in Pesth made hear, within their Parliament, a language if Net and if edge that one had to believe that it would not be repudiated by Germany. ………………..

Russia, indicator to draw up in front of it a coalition of all them powers, excluded France, believed careful not to send in Bulgaria Cossacks announced by the Kaulbars general. It thus had fact a deplorable campaign; because, in addition to the nuisance of a retirement late and awkward, it had alienated sympathies of populations which owed him their independence. Lessons of the history profit little, because Russia had previously made the same fault in Serbia. After having obtained for the Serb ones, in 1820, an independence almost supplements, it maintained in the country a permanent agitation, in order to force it to throw itself in its arms. Through gold, it caused a series of conspiracies and rebellions and it forced successively Milosch, prince Michel and Alexandre Kara-George to be abdicated and with to take refuge in Austria. Tired these intrigues, the Serb ones finished by to withdraw itself completely from the influence of Russia, and though recently it is with the Russian victories that Serbia owes its last enlargings, it is not in Saint-Pétersbourg only Belgrade requires its inspirations………….

Russia wants it to make of Bulgaria a vassal province, then it to reign one of its creatures is necessary to send to it, pressed on regiments Muscovites. If the prince enjoys a certain independence and if it is not supported that by Bulgarian troops, it will have to act in the interest of country, or it will be reversed by its subjects. If it must, on the contrary, obey with the instructions of the czar, the practice of the constitutional mode will be impossible. Even with the help of the coup d’etat, prince de Battenberg could not continue to control in opposition with the feelings and them wishes of the country. What wants Russia can be obtained only by one permanent occupation………….

LA PÉNINSULE DES BALKANSVIENNE, CROATIE, BOSNIE, SERBIE, BULGARIEROUMÉLIE, TURQUIE, ROUMANIETOME IPARISFÉLIX ALCAN, ÉDITEURSUCCESSEUR DE GERMER-BAILLIÈRE ET Cie108, BOULEVARD SAINT-GERMAIN, 1081888BRUXELLES P. WEISSENBRUCH, IMP. DU ROI 45, RUE DU POINÇONLA PÉNINSULE DES BALKANS LIBRAIRIE C. MUQUARDT0

Reply

ExtremeCentrePoint February 21, 2008 at 16:34

La Péninsule des Balkans-Introduction (Laveleye)
INTRODUCTIONSITUATION ACTUELLE DE LA QUESTION BALKANIQUE
Depuis que mon livre sur la péninsule des Balkans a paru, l’attention du
monde entier s’est fixée sur cette région, avec une anxiété croissante.
On craignait qu’il ne s’y produisît entre la Russie et l’Autriche un
choc qui aurait mis en armes et aux prises tous les peuples de l’Europe
et de l’Asie septentrionale, depuis l’Etna jusqu’au cap Nord et depuis
l’Atlantique jusqu’aux rivages lointains de l’océan Pacifique et aux
bouches de l’Amour. Comment ce qui se passe en Bulgarie, dans cette
partie si écartée de notre continent, peut-il à ce point menacer la
paix, que tous les peuples et même, semble-t-il, tous les souverains
désirent également maintenir? C’est que nous touchons à un moment de
l’histoire où vont se décider les destinées de l’Orient et, par suite,
celles de l’Europe tout entière.
La Russie a affranchi la Bulgarie au prix d’immenses sacrifices en
hommes et en argent. Peut-elle souffrir que ce jeune pays, dont elle
comptait faire l’avant-garde de sa marche en avant vers la Méditerranée,
échappe complètement à son influence et devienne l’allié de sa rivale
l’Autriche-Hongrie? L’instant est décisif. Deux éventualités se
présentent: ou bien la Bulgarie se constitue en dehors de l’influence
russe, et malgré la Russie, et plus tard sous les auspices de la Hongrie
se forme une fédération balkanique, que la Roumanie défend dans le camp
retranché créé en ce moment à Bucharest, ou bien la Bulgarie devient la
vassale et le poste avancé de l’empire moscovite. Dans le premier cas,
Constantinople et les rives de la mer Égée échappent définitivement à la
Russie et ce n’est plus que dans les plaines illimitées de l’Asie
qu’elle peut s’étendre. Dans le second cas, la Bulgarie russifiée et un
jour agrandie entraîne la Serbie, prend à revers la Bosnie et, de
Philippopoli, domine le Bosphore; l’occupation de Constantinople par une
armée bulgaro-russe est tôt ou tard inévitable. Deux fois déjà, les
armées russes sont parvenues presque en vue de la Corne-d’Or, et
pourtant leur base d’opération était alors l’Ukraine et elles devaient
s’avancer, d’étape en étape, en franchissant la Moldavie, le Danube et
les Balkans. Partant de la Roumélie, elles arriveraient en quelques
jours à la mer de Marmara et au Bosphore. Il ne faudrait pas longtemps
pour que la Péninsule, slave de race et orthodoxe de religion, devînt,
comme la Finlande, une dépendance du grand empire du Nord. La Grèce
pourrait-elle alors conserver son indépendance? Et quel serait le sort
réservé à l’Autriche-Hongrie, dont les populations slaves, plus
nombreuses que toutes les autres réunies, résisteraient difficilement à
l’attraction presque irrésistible qu’exerce aujourd’hui le principe des
nationalités?
Quand on réfléchit aux termes du problème, on comprend qu’il doit
exister un antagonisme irréconciliable entre la Russie et
l’Autriche-Hongrie. Pour les deux empires, des intérêts vitaux sont en
jeu. Pour la Russie, il s’agit de son expansion vers le Midi et pour
l’Autriche-Hongrie de son existence même. Il faudra des deux côtés
beaucoup de modération, de prudence et d’égards réciproques, si l’on
veut éviter la lutte.
La cause des complications actuelles se trouve dans le traité de Berlin,
qui a coupé la Bulgarie en trois tronçons, malgré les voeux de ses
habitants et au mépris des convenances géographiques et ethniques du
pays. Toutes les occasions d’agitation et de conflit auraient été
prévenues si, par un manque impardonnable de prévoyance, l’Angleterre et
l’Autriche n’avaient pas forcé l’Europe à déchirer le traité si sage de
San-Stéfano obtenu par les victoires de la Russie.
Résumons les événements qui ont amené la situation actuelle et
l’attitude qu’y ont prise les différentes puissances.
Quand je visitai la Bulgarie et la Roumélie, on songeait déjà à réunir
ces deux fragments de la commune patrie; seulement les uns, les
libéraux, voulaient attendre, tandis que les autres, les radicaux,
entendaient précipiter le mouvement.
Dans tout le cours de l’armée 1884, il y eut en Roumélie des meetings
très nombreux et très enthousiastes en faveur de l’Union. Les Russes,
les russophiles et même les consuls de Russie y prenaient part ou les
encourageaient ouvertement.
En même temps s’étaient formés, dans les principales villes des deux
Bulgaries, des comités macédoniens ayant pour but de secourir les
réfugiés de la Macédoine et de réclamer les réformes promises à ce
malheureux pays par le traité de Berlin. Dans l’été de 1885, les chefs
de ces comités, entre autres MM. Zacharie Stoyanoff et D. Rizoff, se
décidèrent à lancer le mouvement en Macédoine; mais ayant appris qu’ils
ne seraient pas soutenus par la Russie, ils crurent devoir utiliser les
forces dont ils disposaient pour faire la révolution en Roumélie. Ils
trouvèrent un appui dévoué chez deux officiers très patriotes et très
influents, le capitaine Panitza et le major Nikolaieff, son beau-frère.
Ils sondèrent le consulat de Russie et les chefs militaires, et ne
rencontrèrent nulle opposition.
On se rappelle comment le gouverneur Christovitch fut enlevé et la
révolution faite en une seule nuit (19 septembre 1885), sans nulle
violence et sans résistance. Ce n’était que l’accomplissement du voeu de
la population tout entière. Le dénouement était prévu et croyait pouvoir
compter sur l’approbation sans réserve de la Russie.
Le prince Alexandre n’avait pu être instruit d’avance de ce coup de
main[1], puisque tout avait été improvisé, et il avait pu, en toute
sincérité, garantir à M. de Giers, qu’il avait rencontré en Allemagne,
le maintien de l’ordre établi. Mais trouvant, à sa rentrée dans le pays,
la révolution faite, il avait dû l’accepter, et dans une proclamation
datée de Tirnova, le 19 septembre, il reconnut l’union, en prenant le
titre de prince de la Bulgarie du Nord et du Sud.
[Note 1: D’après un renseignement sûr, il aurait été instruit de ce
qui se préparait sept jours à l’avance, mais il n’avait aucun moyen
d’empêcher le mouvement en Roumélie.]
Aussitôt se révéla l’opposition entre l’Angleterre et la Russie. Faisant
toutes deux complètement volte-face, la première approuva l’union,
qu’elle avait tant combattue à Berlin, et la seconde l’attaqua, alors
qu’elle avait failli risquer la guerre pour la maintenir cinq ans
auparavant.
Dans une note collective en date du 13 octobre, les puissances déclarent
«qu’elles condamnent cette violation du traité et qu’elles comptent que
le sultan fera tout ce qu’il pourra, sans abandonner ses droits de
souveraineté, pour ne pas faire usage de la force dont il dispose». Dans
la conférence des ambassadeurs, qui se réunit le 5 novembre à
Constantinople, la Russie se montra complètement hostile à l’union des
deux Bulgaries. Contrairement aux intentions des autres puissances, elle
alla même jusqu’à pousser la Porte à s’y opposer par les armes.
L’Angleterre était représentée alors en Turquie par un diplomate
éminent, plein d’esprit et de ressources et connaissant à fond les
hommes et les choses de l’Orient, sir William White. Il parvint à
empêcher toute résolution décisive au sein de la conférence, et, en même
temps, il ménagea une entente directe entre le prince Alexandre et la
Porte, qui n’avait nulle envie d’intervenir en Roumélie.
L’Autriche et l’Allemagne avaient accepté, dès le début, l’union des
deux Bulgaries comme un fait accompli. Le 22 septembre, le comte Kálnoky
disait à l’ambassadeur anglais à Vienne: «La reconnaissance par le
prince Alexandre de la souveraineté du sultan est importante, parce
qu’elle facilite la conduite à suivre par la Porte, si elle est disposée
à reconnaître le changement qui s’est effectué. Ce n’est pas l’union des
deux provinces que chacun attendait tôt ou tard, mais la façon dont elle
s’est faite qui a soulevé des objections.» (_Blue Book_ anglais, Turkey,
I, n°. 53.)
Le prince de Bismarck arrêta net toute velléité d’intervention militaire
turque qui aurait pu se produire. «Je viens de voir M. Thielman, le
chargé d’affaires allemand, écrit sir William White le 25 septembre, et
il m’informe qu’il a reçu du prince de Bismarck des instructions à
l’effet de dissuader les Turcs de passer la frontière. Depuis le début,
le sultan est disposé à s’abstenir». (_Blue Book_, I, n° 50.)
Lorsque plus tard un accord intervint entre la Porte et le prince
Alexandre, l’Autriche et l’Allemagne n’y firent d’objection que parce
qu’on n’avait pas assez tenu compte des voeux des populations. Le comte
Kálnoky dit à l’ambassadeur anglais à Vienne «que cet accord pourrait
être notifié avec avantage dans le sens d’une extension plutôt que d’une
restriction, afin d’amener un règlement final satisfaisant, et il citait
la clause nommant le prince Alexandre gouverneur général de la Roumélie
pour cinq ans, alors qu’il aurait fallu le nommer à vie. Il exprima
l’opinion que l’arrangement devait être de nature à satisfaire les
populations de la Bulgarie et de la Roumélie, aussi bien que le prince,
afin d’éviter une nouvelle agitation.» (_Blue Book_, II, n° 133.)
Tandis que l’Autriche et l’Angleterre, entièrement d’accord, et même
l’Allemagne et l’Italie, acceptaient comme inévitable l’union des deux
Bulgaries et que la Porte s’y résignait, la Russie la combattit avec
acharnement, contrairement aux sentiments de la nation russe, car nous
voyons dans le _Blue Book_ anglais (_B. B._, I, n° 161) que les
officiers russes à Philippopoli applaudirent à la révolution du 18
septembre, jusqu’au moment où des instructions en sens contraire leur
arrivèrent.
Dans ses conversations avec le ministre anglais à Saint-Pétersbourg, M.
de Giers soutenait, en contradiction avec les faits connus de tous, «que
l’union n’était nullement réclamée par le sentiment national et que la
décision des Bulgares de mourir pour la patrie et leur enthousiasme
patriotique étaient des inventions de la presse.» (_B. B._, I, n°402.)
Il insistait sans cesse sur le respect absolu du traité de Berlin et sur
le rétablissement du _status quo ante_ (_B. B._, n° 411 et 495.) «En
résumé, dit sir R. Morier, le gouvernement russe est décidé à s’opposer
à la réunion des deux provinces, sous n’importe quelle forme.» (_B. B._,
I, n° 529.)
Dans la séance de la conférence du 25 novembre, l’ambassadeur de Russie,
M. de Nélidoff, demanda que la base de toutes les délibérations fût «le
rétablissement de l’ordre, en conformité avec les stipulations du traité
de Berlin», ce qui impliquait un veto absolu à l’union des deux
Bulgaries.
Quelques jours plus tard, le consul de Russie à Philippopoli menaça les
notables rouméliotes de l’intervention des troupes turques, s’ils
n’acquiesçaient pas immédiatement aux demandes de la Porte. Les notables
répondirent fièrement qu’ils repousseraient les Turcs et qu’ils avaient
sur la frontière une armée de 70,000 hommes prête à combattre quiconque
passerait leur frontière. (_B. B._, II, n° 57.)
Pourquoi la Russie persista-t-elle à défendre seule le traité de Berlin,
qu’elle avait tant maudit, et à combattre la réalisation du but
principal de son traité de San-Stéfano?
Les journaux russes ont prétendu que l’empereur Alexandre a pris cette
attitude pour prouver à tous qu’il n’avait ni encouragé ni approuvé la
révolution rouméliote, mais chacun savait que le mouvement avait été
improvisé sur place et à l’insu de toutes les chancelleries. Le 20
septembre, le comte Kálnoky dit à l’ambassadeur anglais à Vienne: «Ce
mouvement a été préparé en Bulgarie, mais sans la connivence et sans la
connaissance du czar ou du gouvernement russe, qui ont été aussi
surpris que nous.» (_B. B._, I, n° 9.)
Le 10 octobre, M. Tisza, répondant dans le Parlement hongrois à une
interpellation du député Szilagyi, s’exprima ainsi: «Nous savions qu’il
existait en Bulgarie une aspiration vers l’union des deux provinces.
Cette aspiration était bien connue de tous ceux qui suivaient les
événements dans ce pays. L’an dernier, quand ce mouvement s’accentua,
plusieurs des grandes puissances intervinrent pour maintenir le _statu
quo_, mais ni nous, ni aucun autre gouvernement ne prévoyait ce qui
devait arriver le 18 septembre, à la suite d’une conspiration et d’une
révolution.»
La Russie elle-même savait que le prince Alexandre n’y était pour rien.
Car le 21 novembre M. de Giers dit au ministre anglais à
Saint-Pétersbourg «que la révolution n’avait pu être ni préparée ni
exécutée par le prince de Bulgarie, parce qu’il n’avait pas les
capacités nécessaires pour conduire une entreprise de cette importance».
(_B. B._, I, n° 74.)
Les Russes accusent le prince de Battenberg de s’être montré ingrat
envers la Russie et d’avoir adopté à son égard une politique hostile. Il
n’en est rien: le prince n’avait aucun intérêt à se brouiller avec le
czar, mais il n’avait pu se résoudre à être le très humble serviteur des
deux proconsuls russes, les généraux Kaulbars et Soboleff, qui
entendaient lui imposer leur volonté de la façon la plus impérieuse et
la plus insolente. Les officiers et les fonctionnaires russes avaient
provoqué une grande irritation d’abord, parce qu’ils ne cachaient par
leur dédain pour la manière de vivre simple et rustique de leurs
protégés, et ensuite parce que leurs dépenses extravagantes offensaient
les sentiments d’économie des Bulgares, qui savaient que cet argent si
follement gaspillé était le leur.
Le véritable motif de l’opposition du czar à l’union des deux Bulgaries
semble être celui-ci. La Russie, en affranchissant la Bulgarie au prix
d’une guerre très coûteuse et très meurtrière, avait espéré que cette
province, bientôt russifiée, serait restée entièrement sous sa
dépendance, comme la Bosnie sous celle de l’Autriche. Les troupes
bulgares, exercées et commandées par des officiers russes, devaient
former un ou deux corps de sa propre armée. L’assimilation semblait
d’autant plus facile, que la langue bulgare est de tous les dialectes
slaves celui qui se rapproche le plus du russe, et que le clergé et les
paysans–lesquels constituent presque toute la population–étaient
entièrement dévoués «au Czar libérateur».
Mais la Russie se montra très malhabile. Elle traitait les Bulgares et
leur prince en moudjiks. Elle provoqua ainsi une résistance qui alla
grandissant et qui devait fortifier la révolution du 18 septembre, faite
par le parti démocratique. Elle craignait que la Bulgarie, unifiée sans
son appui et à son insu, ne devînt un État renfermant tous les éléments
d’un développement libre et autonome, qui, comme la Roumanie, entendrait
défendre son indépendance et ne voudrait à aucun prix devenir la vassale
du despotisme moscovite. Elle se persuada que son intérêt lui commandait
de s’opposer, par tous les moyens, à l’unification de la nationalité
bulgare; ne comprenant pas qu’elle luttait contre un mouvement
irrésistible et qu’elle sacrifiait ainsi parmi ses frères du Sud sa
popularité si chèrement acquise.
La Serbie, voyant la Bulgarie menacée par la Porte et abandonnée par la
Russie, crut le moment opportun pour lui enlever quelques districts du
côté de Trn et de Widdin, en invoquant le respect du traité de Berlin et
l’équilibre des forces dans la Péninsule. On se rappelle cette courte
campagne, où l’armée bulgare et le prince Alexandre déployèrent des
qualités militaires qui surprirent toute l’Europe. A Slivnitza, le corps
d’invasion serbe, deux fois plus nombreux que les milices bulgares, est
repoussé le 15 novembre après deux jours de combats acharnés.
Du 20 au 28 novembre, le prince Alexandre conduit ses troupes
victorieuses à travers le col du Dragoman à Pirot, qui est pris
d’assaut, et il marchait sur Nisch, quand le ministre d’Autriche
l’arrêta, en le menaçant de faire avancer un corps autrichien. Le 2
décembre est conclu un armistice qui est converti en un traité de paix
signé à Bucharest le 3 mars par M. Mijatovitch au nom de la Serbie, par
M. Guechoff au nom de la Bulgarie, et par Madgid-Pacha au nom de la
Turquie.
Le prince de Battenberg fit ce qu’il put pour se réconcilier avec le
czar. Il alla jusqu’à attribuer le mérite de ses victoires aux
instructeurs russes qui avaient formé son armée. Tout fut inutile: rien
ne put apaiser les rancunes de l’empereur Alexandre. Le prince alors se
retourna vers la Porte, et un accord se fit. Il fut reconnu gouverneur
général de la Roumélie, avec l’approbation de la conférence des
ambassadeurs.
Aux élections pour l’Assemblée générale des deux Bulgaries, l’opposition
n’obtint que dix nominations sur quatre-vingt-neuf, malgré les intrigues
russes.
La proclamation de l’unité bulgare, qui eut lieu le 17 juin 1886, fut
saluée avec un enthousiasme patriotique et dans la Sobranié et dans tout
le pays. Les trente membres turcs du Parlement votèrent tous pour la
réunion, et dans la guerre contre la Serbie, les soldats musulmans
furent les premiers à se rendre à la frontière pour défendre la commune
patrie; ce qui prouve que les Turcs n’avaient nullement à se plaindre du
gouvernement bulgare et qu’ils ne regrettaient pas l’administration
ottomane.
On n’a pas oublié les événements qui suivirent: le prince arrêté, la
nuit du 21 août, dans son palais à Sophia par une bande d’officiers
mécontents que soudoyait l’or russe, ainsi qu’osa le dire hautement lord
Salisbury à un banquet du lord-maire (9 novembre 1886), en présence de
l’ambassadeur de Russie; le prince rappelé par l’armée et par le peuple,
reçu en triomphe dans sa capitale, et essayant de fléchir le czar, à
force de condescendance et d’humilité, puis désespérant de pouvoir
résister à l’hostilité implacable de la Russie et quittant le pays; la
régence nationale maintenant l’ordre, malgré les tentatives
d’insurrection tentées de différents côtés, grâce aux intrigues et à
l’argent de la Russie, qui ne rougit pas de prendre sous sa protection
des traîtres pires que les nihilistes, puisqu’ils avaient trahi leur
pays et fait prisonnier leur souverain légitime; la tournée du général
Kaulbars, où l’odieux se mêle au ridicule; ce représentant d’une
puissance étrangère haranguant la foule, échangeant des injures avec les
assistants dans les meetings, poussant les officiers à la révolte, et
enfin obligé de s’en retourner, après avoir constaté son impuissance;
plus tard, le prince de Saxe-Cobourg élu malgré les protestations
menaçantes de la Russie et l’opposition de commande de la Porte, et le
nouveau régime sanctionné par le vote presque unanime de l’Assemblée
nationale.
A plusieurs reprises, on avait cru qu’un conflit était inévitable. Le
général Kaulbars avait annoncé que si les Bulgares ne se soumettaient
pas à ses volontés, les Cosaques viendraient les mettre à la raison. Des
canonnières russes croisaient devant Bourgas et Varna, et des troupes
russes se massaient sur les bords de la mer Noire. Mais le comte Kálnoky
à Vienne et le ministre Tisza à Pesth firent entendre, au sein de leur
Parlement, un langage si net et si tranchant qu’on dut croire qu’il ne
serait pas désavoué par l’Allemagne.
Au mois d’octobre 1886, M. Tisza s’exprima ainsi: «Lorsque j’ai eu pour
la première fois, en 1868, l’occasion de me prononcer sur la question
d’Orient, j’ai déclaré que s’il se produisait des changements dans cette
région, nos intérêts exigeaient que les populations qui habitent ces
pays devinssent des États indépendants. Je pense, comme notre ministre
des affaires étrangères, que cette solution est encore aujourd’hui celle
qui répond le mieux aux intérêts de notre monarchie et que celle-ci,
repoussant toute idée d’agrandissement ou de conquête, doit employer
tous ses efforts et toute son influence à favoriser le développement de
ces États et à empêcher l’établissement, non admis par les traités, du
protectorat ou de l’influence prépondérante d’une puissance étrangère
dans la presqu’île des Balkans… Le gouvernement s’en tient à l’opinion
déjà plusieurs fois exprimée par lui que, d’après les traités existants,
aucune puissance n’est autorisée à prendre dans la péninsule des Balkans
l’initiative d’une action armée isolée, non plus qu’à placer cette
région sous son protectorat, et qu’en général toute modification dans la
situation politique ou dans les conditions d’équilibre dans les pays
balkaniques ne peut avoir lieu qu’en vertu d’un accord des puissances
signataires du traité de Berlin.»
Le 13 novembre, au sein de la commission des affaires étrangères de la
Délégation hongroise siégeant à Pesth, le comte Kálnoky parla d’une
façon non moins nette, faisant de plus allusion aux alliances sur
lesquelles il croyait pouvoir compter: «Tant que le traité de Berlin est
en vigueur, dit-il, les intérêts de l’Autriche-Hongrie seront en
sécurité, et si nous étions forcés d’intervenir pour faire respecter ce
traité, nous pourrions compter sur la sympathie et sur le concours de
toutes les puissances qui sont décidées à maintenir les traités
européens. L’an dernier, j’ai dit que l’union de la Bulgarie et de la
Roumélie n’était pas contraire à nos intérêts et que c’était la Turquie
qui avait négligé de restaurer en Roumélie l’autorité qui lui était
garantie par le traité de Berlin. Si cependant la Russie avait pris
prétexte de cette union pour envoyer un commissaire en Bulgarie et pour
y prendre en mains les rênes du gouvernement, et si elle avait pris des
mesures pour occuper les ports ou le pays tout entier, nous aurions,
quoi qu’il pût arriver, pris une décision. Mais le gouvernement crut
qu’il était nécessaire d’abord de prévenir des actes semblables, et
c’est dans ce sens que nous avons agi. Je pense qu’il est désirable que
les discussions de nos Délégations montrent que personne dans notre
monarchie ne veut la guerre. Tous nous désirons la paix, mais point
cependant à tout prix.»
Ces paroles de MM. Kálnoky et Tisza signifiaient clairement qu’une
intervention armée de la Russie en Bulgarie serait un _casus belli_.
Elles répondaient au sentiment général de l’Autriche-Hongrie, car les
deux présidents élus des Délégations, M. Smolka pour la Cisleithanie,
et M. Tisza, le frère du ministre, pour la Transleithanie, avaient, à
l’ouverture des séances, prononcé des discours encore plus fermes et
même plus belliqueux. «Les peuples de la monarchie, et en première ligne
les Hongrois, avait dit M. Tisza, pensent avec raison que les grands
intérêts qu’a le pays en Orient ne sauraient, à aucun prix, être
abandonnés et qu’il faudrait les sauvegarder, dût-on même pour cela
affronter un conflit armé.» De son côté, M. Smolka, après avoir constaté
que l’empereur François-Joseph a su maintenir la paix, avait posé la
question de savoir si, en présence des graves événements extérieurs,
cette même paix est assurée pour l’avenir, et il avait répondu en
élevant des doutes à cet égard. «Fidèle à sa tradition, avait ajouté M.
Smolka, la Délégation, cette fois encore, ne se refusera pas à
reconnaître que maintenant, plus que jamais, il convient de tout mettre
en oeuvre pour que l’Autriche-Hongrie soit à même de prendre, dans le
conseil des nations, la place qui impose le respect à laquelle elle a
droit, de telle sorte qu’on sache bien que ses peuples loyaux sont
fermement résolus à sauvegarder, quoi qu’il arrive, sa haute situation,
à la défendre par tous les moyens, même par l’_ultima ratio_.»
Dans son discours du 13 novembre, le comte Kálnoky avait clairement fait
entendre qu’en barrant le chemin à la Russie, il pouvait compter sur
l’appui de l’Angleterre et de l’Italie. «Les vues identiques, avait-il
dit, du gouvernement anglais, au sujet de l’importante question
européenne engagée en ce moment, et son désir de maintenir la paix nous
permettent d’espérer que l’Angleterre se joindrait aussi à nous, en cas
de nécessité.»
Quant à l’Italie, il avait insisté sur les relations amicales existant
entre ce pays et l’Autriche-Hongrie et il avait admis «toute
l’importance des intérêts de l’Italie comme puissance méditerranéenne,
qui ne pouvait voir sans s’émouvoir un changement dans la balance des
pouvoirs en Orient. L’Italie, de son côté, comprenait qu’il était
nécessaire de garantir les intérêts de l’Europe en Orient et elle
comptait que l’entente politique actuelle se maintiendrait, au grand
avantage de leurs intérêts respectifs».
Le comte Kálnoky n’hésitait pas à dire que, «si l’Autriche-Hongrie était
obligée d’intervenir d’une façon décidée en Orient, son programme
trouverait des adhérents et des appuis et serait soutenu par toutes les
puissances.»
Il parlait «des intérêts communs qui unissaient l’Allemagne et
l’Autriche et qui étaient la base de leur amitié, sans toutefois
qu’aucun des deux États eût renoncé à son action indépendante au point
de devoir soutenir en tout son allié. Mais en ce qui concernait la
Bulgarie, il n’existait pas entre les deux cabinets la moindre
divergence d’opinion, mais au contraire des sentiments les plus amicaux
de confiance réciproque.»
La Russie, voyant se dresser devant elle une coalition de toutes les
puissances, la France exceptée, crut prudent de ne pas envoyer en
Bulgarie les Cosaques annoncés par le général Kaulbars. Elle avait donc
fait une déplorable campagne; car, outre le désagrément d’une retraite
tardive et maladroite, elle s’était aliéné les sympathies des
populations qui lui devaient leur indépendance. Les leçons de l’histoire
profitent peu, car la Russie avait précédemment commis la même faute en
Serbie. Après avoir obtenu pour les Serbes, en 1820, une indépendance
presque complète, elle entretint dans le pays une agitation permanente,
afin de le forcer de se jeter dans ses bras. A force d’or, elle suscita
une série de conspirations et de rébellions et elle força successivement
Milosch, le prince Michel et Alexandre Kara-George à abdiquer et à se
réfugier en Autriche. Fatigués de ces intrigues, les Serbes finirent par
se soustraire complètement à l’influence de la Russie, et quoique
récemment ce soit aux victoires russes que la Serbie doive ses derniers
agrandissements, ce n’est pas à Saint-Pétersbourg que Belgrade demande
ses inspirations.
La Russie veut-elle faire de la Bulgarie une province vassale, alors il
faut y envoyer régner une de ses créatures, appuyée sur des régiments
moscovites. Si le prince jouit d’une certaine indépendance et s’il n’est
soutenu que par des troupes bulgares, il devra agir dans l’intérêt du
pays, ou il sera renversé par ses sujets. S’il doit, au contraire, obéir
aux instructions du czar, la pratique du régime constitutionnel sera
impossible. Même avec le secours du coup d’État, le prince de Battenberg
n’a pu continuer à gouverner en opposition avec les sentiments et les
voeux du pays. Ce que veut la Russie ne peut être obtenu que par une
occupation permanente.
En présence d’une semblable éventualité, quelle serait l’attitude des
puissances?
La Turquie, par déférence pour la Russie, peut bien envoyer au prince
Ferdinand la déclaration qu’il règne à Sophia contrairement au traité de
Berlin; mais le sultan comprend qu’il ne peut tolérer les aigles russes
en Roumélie sans avoir à se préparer à passer bientôt en Asie.
L’Autriche et surtout la Hongrie ne souffriront jamais que la Bulgarie
devienne une dépendance de la Russie. Les deux ministres dirigeants
Kálnoky et Tisza ont déclaré avec une netteté presque menaçante qu’ils
s’y opposeraient par les armes. On parle parfois d’un partage qui
pourrait se faire entre les deux empires qui se disputent la péninsule
balkanique, l’Autriche prenant la moitié occidentale avec Salonique et
la Russie la moitié orientale avec Constantinople. Mais la position de
l’Autriche ne serait pas tenable. Un des écrivains militaires russes les
plus capables, le général Fadéeff, a dit que le chemin qui va de Moscou
à Constantinople passe par Vienne. Rien n’est plus vrai. L’Autriche
devra être réduite à l’impuissance avant qu’elle permette que la Russie
occupe les rives du Bosphore.
Si l’Autriche intervenait pour empêcher l’entrée des Russes en Bulgarie,
sur quels alliés pourrait-elle compter? Le traité d’alliance
austro-italo-allemand, que M. de Bismarck a cru bon de publier
récemment, n’oblige l’Allemagne et l’Italie à venir au secours de
l’Autriche que si elle était attaquée par la Russie; et on ne peut
soutenir qu’en occupant la Bulgarie, la Russie attaquerait l’Autriche.
Dans son discours du 6 février dernier (1888), M. de Bismarck semble
avoir fait entendre que, dans ce cas, l’Allemagne ne devrait pas
secourir son alliée. «Y aurait-il, a dit le chancelier, des difficultés
si la Russie voulait faire valoir ses droits en Bulgarie à main armée?
Je n’en sais rien, et cela ne nous regarde pas. Nous n’allons ni appuyer
ni conseiller l’action violente et je ne crois pas qu’on y soit disposé.
Je suis même à peu près sûr que cette disposition n’existe pas.» En
outre, contrairement à l’opinion exprimée par les ministres autrichiens
et hongrois, le prince de Bismarck a reconnu à la Russie le droit de
réclamer une influence prépondérante en Bulgarie, en raison des
sacrifices qu’elle a faits pour affranchir ce pays; et à l’appui de
cette appréciation, il soutient en ce moment (avril 1888) à
Constantinople l’opposition de la diplomatie russe au maintien du prince
Ferdinand à Sophia. Néanmoins, il n’est pas probable que l’Allemagne
puisse ne pas venir en aide à l’Autriche, si cette puissance était
amenée à s’opposer, par la force, à l’entrée d’un corps d’armée russe en
Bulgarie. MM. Kálnoky et Tisza n’auraient point fait entendre en automne
1886, au sein des Délégations, un veto aussi net sans avoir consulté
Berlin. M. de Bismarck, en expliquant la publication du traité
d’alliance et dans sa lettre récente au comte Kálnoky, à propos de la
mort de l’empereur Guillaume, a parlé avec insistance de la communauté
d’intérêts qui est la base solide de l’entente des deux empires. Or, il
ne peut ignorer que l’Autriche-Hongrie considère l’indépendance de la
Bulgarie comme un intérêt vital pour elle. Si le traité d’alliance ne
signifie pas que l’Autriche trouverait un appui, quand elle s’opposerait
à une occupation russe de la Bulgarie, ce traité serait pour elle de
nulle valeur, car il n’est pas à prévoir que la Russie aille envahir les
provinces autrichiennes. Si le czar n’a pas mis à exécution les menaces
qu’avait fait entendre le général Kaulbars, c’est apparemment parce
qu’il sait que l’Autriche ne serait pas, en fin de compte, seule à lui
tenir tête.
Comme l’a fait entendre M. Kálnoky, l’Autriche pourrait aussi compter
sur l’Italie et même, en certaine mesure, sur l’Angleterre. Certes, le
gouvernement anglais n’a signé avec les États de la triple alliance
aucun traité et on peut ajouter, je pense, qu’il n’a même pris aucun
engagement, parce que l’opinion publique et le Parlement ne veulent pas
que l’Angleterre prenne à l’avance une position décidée dans les
affaires du continent. Toutefois, plusieurs causes pourraient entraîner
l’Angleterre dans le conflit. D’abord, tous les partis sont favorables à
l’indépendance de la Bulgarie et opposés par conséquent à une
intervention russe. M. Gladstone, sur ce point, approuve complètement
l’attitude de lord Salisbury[2]. En second lieu, si les armées russes
victorieuses s’avançaient dans la Péninsule, il est presque certain que
la flotte anglaise entrerait dans la mer Noire pour les arrêter. Enfin,
si un choc doit avoir lieu tôt ou tard entre la Russie et l’Angleterre,
il vaut mieux pour elle combattre le colosse moscovite en Europe que
dans les déserts de l’Asie centrale ou dans les gorges de l’Afghanistan.
[Note 2: Des députés bulgares s’étaient adressés à M. Gladstone pour
le prier «d’élever encore une fois, en faveur de la Bulgarie, sa voix si
puissante, qui a toujours été écoutée avec tant de respect et de
sympathie par la grande nation russe, afin d’éloigner par ses conseils
et sa médiation les graves dangers qui menaçaient leur pays et de sauver
leur liberté et leur indépendance, dont la conquête avait reçu naguère
son noble appui».
M. Gladstone leur répondit par la lettre suivante:
Hawarden Castle, 7 novembre 1886.
Messieurs,
J’ai eu l’honneur de recevoir votre appel, me demandant une déclaration
publique relative aux affaires de la Bulgarie, et vous voulez bien
rappeler ce que j’ai fait pour cette cause il y a maintenant dix ans.
Mes opinions et mes désirs concernant les provinces émancipées ou
autonomes de l’empire ottoman ont été toujours les mêmes. Je considère
les libertés qu’elles ont obtenues du sultan comme devant être à leur
usage et à leur profit et elles ne doivent être ni en tout ni en partie
remises à nul autre. Ce fut un acte magnanime de la part du précédent
empereur de Russie d’avoir obtenu pour la Bulgarie la liberté soumise à
certaines obligations légitimes; mais si les Bulgares devaient être
réduits en servitude, la noblesse de cet acte viendrait à disparaître.
Je conserve l’espoir que le souverain actuel de la Russie sera fidèle
aux traditions qui méritèrent a son regretté prédécesseur un juste
tribut d’honneur et de gratitude. Je n’ai pas cru devoir élever ma voix
en ce moment, parce que j’ai eu et ai encore la conviction
qu’heureusement en Angleterre il n’y a nulle différence d’opinion à ce
sujet, et je n’ai aucune raison de croire que ce sentiment du
Royaume-Uni n’est pas fidèlement représenté dans les conseils de
l’Europe par notre ministre actuel des affaires étrangères.
J’ai l’honneur d’être, Messieurs, votre très dévoué serviteur.
W.-E. Gladstone.]
Les journaux radicaux anglais ont prétendu récemment que l’Angleterre
pourrait voir sans crainte et même avec avantage pour son commerce les
Russes occuper Constantinople. Cela serait vrai si l’Angleterre se
résignait à perdre les Indes ou du moins le passage par le canal de
Suez. Mais quel homme d’État anglais oserait préconiser semblable
politique? Les Russes établis à Constantinople domineraient l’Asie
Mineure et pourraient sans difficulté envoyer à Suez, par terre, une
armée assez puissante pour rendre vaine toute résistance. Il s’ensuit
que l’Angleterre a un intérêt non moindre que l’Autriche à ne point
permettre que la Bulgarie tombe aux mains de la Russie.
N’oublions pas de parler de la Roumanie, qui a été récompensée de
l’utile secours qu’elle avait apporté aux Russes par la perte d’une
partie de son territoire. Elle voit clairement que si la Russie occupait
la Bulgarie, elle serait entourée de toutes parts et perdrait bientôt
son indépendance. Elle ne veut donc plus accorder le passage aux armées
russes et c’est pour s’y opposer qu’elle fait en ce moment de Bucharest
un immense camp retranché imprenable, sauf par un blocus très prolongé
et presque impossible. Qu’il y ait ou non un traité, l’Autriche peut
compter sur l’appui très précieux de la Roumanie, car l’intérêt national
commande cette entente.
Pour faire face à presque toute l’Europe, la Russie aurait-elle le
secours de la France? C’est probable, et l’armée française, si
nombreuse, si brave, si bien équipée, suffirait presque pour rétablir
l’équilibre. Mais quand et comment la France interviendrait-elle? Si,
comme c’est probable, l’Allemagne observe, au début, une neutralité
armée et bienveillante pour l’empire austro-hongrois, mais sans prendre
part à la lutte, la France ira-t-elle déclarer la guerre à l’Autriche,
qu’elle ne peut atteindre que par mer, alors que celle-ci défendrait
l’indépendance des peuples affranchis des Balkans, cette cause qui
devrait être chère aux Français, comme elle l’est aux Italiens! Il y
aurait beaucoup d’hésitations et de temps perdu, et dans cet intervalle
le sort de la campagne pourrait se décider.
Heureusement, au moment où j’écris ces lignes, le danger de cet
épouvantable conflit que chacun redoute et croit toujours prochain
semble s’éloigner. L’empereur de Russie n’est nullement belliqueux,
dit-on; il désire sincèrement maintenir la paix. En outre, il doit
savoir que si la guerre devait éclater, elle serait «poussée à fond»
comme le voulait M. de Bismarck en 1866, pour le cas où l’Autriche
n’aurait pas accepté ses conditions. On a même indiqué quelles seraient
en cas de victoire complète les exigences de l’Allemagne et de
l’Autriche: la Pologne reconstituée dans ses limites anciennes et
reconnue indépendante, sous un archiduc autrichien; les provinces
baltiques annexées à la Prusse, la Bessarabie, où habitent beaucoup de
Roumains, cédée à la Roumanie; la Finlande restituée à la Suède et la
Russie rejetée ainsi au delà du Dnieper et devenue presque une puissance
asiatique. Mais c’est en parlant d’elle qu’on peut dire très justement
qu’il ne faut pas vendre ni se partager la peau de l’ours avant de
l’avoir abattu.
Sans s’arrêter à discuter ces prévisions lointaines et peut-être
chimériques, on ne peut nier que l’avenir en Orient est incertain et
menaçant. Que le prince de Cobourg se maintienne à Sophia ou qu’il en
soit éloigné par l’abandon de ses sujets ou par une révolte militaire,
la question reste entière[3]. La Russie ne veut pas que la Bulgarie
échappe définitivement à son influence et l’Autriche ne veut pas que les
Russes dominent sur les Balkans. Il n’est qu’une solution qui puisse
écarter le danger de guerre, en donnant satisfaction à tous les
intérêts: ce serait de réunir, dans une confédération à liens très
lâches, et en respectant pleinement les autonomies nationales, la
Roumanie, la Serbie, la Bulgarie, la Turquie d’Europe et même la Grèce.
Les trois bases essentielles seraient: union douanière, tribunal suprême
fédéral pour régler les différends, et secours réciproque en cas
d’attaque. Je ne puis croire chimérique cette idée que j’ai développée
dans le second volume de mon livre _La Péninsule des Balkans_, car elle
a été préconisée depuis longtemps par M. Gladstone et récemment par M.
Tisza, le premier ministre de Hongrie, par M. Ristitch, premier
ministre de Serbie, et aussi par un éminent musulman hindou, le nawab
sir Salar Jung, dans une excellente étude faite sur place de l’état
actuel de l’empire ottoman. (_Nineteenth Century_, oct. 1887.)
Avril 1888.
[Note 3: Pour le côté diplomatique de la question, on consultera le
travail si consciencieux de M. Rolin-Jæquemyns dans la _Revue de Droit
international_, t. XIX (1887), no 2: _Documents relatifs à la question
bulgare_.]
ÉMILE DE LAVELEYE
LA PÉNINSULE DES BALKANS
VIENNE, CROATIE, BOSNIE, SERBIE, BULGARIE
ROUMÉLIE, TURQUIE, ROUMANIE
TOME I
PARIS
FÉLIX ALCAN, ÉDITEUR
SUCCESSEUR DE GERMER-BAILLIÈRE ET Cie
108, BOULEVARD SAINT-GERMAIN, 108
1888
BRUXELLES P. WEISSENBRUCH, IMP. DU ROI 45, RUE DU POINÇON
LA PÉNINSULE DES BALKANS LIBRAIRIE C. MUQUARDT
ÉDITEUR A BRUXELLES A _L’ILLUSTRE DÉFENSEUR_
DES NATIONALITÉS OPPRIMÉES W. E. GLADSTONE

Reply

Алонсо May 26, 2008 at 1:37

Само не мога да разбера защо сте събрали факти (ако са факти), които предполагат едностранчиво тълкуване, а може би и грешно. Защо сте пропуснали Вазов (то е ясно де, щото е русофил). Със сигурност по всяко време можете да намерите и русофилски и русофобски писания по българските вестници. Обикновено пристрастните русофоби избягват да коментират главните политически събития околко освобождаването на България от турско робство, а именно Санстефанския и Берлинския мирни договори. Това сте направили и вие. Англичаните спасяват османската империя от пълна капитулация. Западните държави налагат разделението на България на две, а не Русия. Така че това което сте събрали тук са крайни и необективни мнения относно Русия.
Независимо дали са верни или не, нито турското робство за 500 години, нито социализма за 45 години успяха да унищожат българщината. За 18 години, обаче, западната “демокрация” успя да постигне невероятен успех. Вече дори децата ни се избиват в училищата и то с разчленяване на трупове. Да ви е честита “демокрацията”! Като не знаем кой ни е враг и кой приятел така ни се пада! По-лошо от враг англичанин (американец) е само англичанин (американец) приятел. Ако се поровите в бакиите на Англия, САЩ и Израел, ще намерите много повече намеса в работите на чужди народи, включително Русия, и доста по гнусна и, което е по-важно, засилваща се с времето. Нещо което на сайта си споменавате меко като “хуманен неоимпериализъм” което си е неоколониализъм и то достатъчно варварски. Не си мислете че в новините се съобщава всичко за жертвите и хуманитарната катастрофа в Ирак и Афганистан.
Твърдението, че Обама бил комунист, което един от вас (за чий … се е кръстил Римлянин не мога да разбера и като е римлянин какво се меси в балканските дела. Ако развия темата защо един човек дори и на майтап може да си подменя националността на момчето няма да му стане никак добре.) е написал човек би следвало да подмине с насмешка, но то говори добре за политическата ви грамотност.
По моята оценка претенциите ви за “крайни центристи” (което е нещо като “три стола два в средата един в края”) са меко казано необосновани. Като взема в предвид и емблемата на мини купър, снимката на международния престъпник Рейгън, и знамената на САЩ и България едно до друго картината става жалка. Не само не сте центристи, вие сте крайно десни дори с расистки уклон. (Е не сте и екстремисти, но то само това оставаше. Наясно ли сте какво означава “екстремизъм”?) Мненията ви (не съм изчел всичките ви постове може и да изпускам нещо) не са нито безпристрастни, нито оригинални. Такива мнения в България бол. Даже един (пак бежанец в чужбина, основател на университет!?!) беше написал, че българския език бил по-близък до английския отколкото до руския. Не е вярно и че не сте политически коректни. За това не е нужно да членувате в партия. Достатъчно, е че повтаряте в усилен вариант доста елементи, ако не всички, на западната (по принцип и из основи антихуманна) политикономическа доктрина и дори естествените й последствия – расизма.
Мненията ви (поне тези които прочетох) повтарят централните идеологеми които се тиражират от средствата за масова информация. На запад в последните има силна автоцензура. Защо и как едва ли мога да ви обясня тук и сега. Четете Чомски – “Необходими илюзии”.
И за книгите които препоръчвате. Пол Джонсън е глупак. Да знам много добре кой е Пол Джонсън. Книгата му “Съвременността …” която препоръчвате започва с глава посветена на Айнщайн като источник на “морална относителност” с исторически последствия. Адска академична глупост. Елементарен пример. В библията ясно пише “Не убивай!”, но дори и в най-набожните християнски държави се дават военни почести за …убийство. Ха сега решете този пример за морална относителност, малко отпреди времето на Айнщайн. Съмнявам се, че Джонсън е способен да напише история на САЩ която да се приближава до истината в нещо повече от основните факти. Не си заслужава четенето.
Не е ли чудно, че три от десетте книги кото предлагате са за война, а и тази за кръстоносните походи би могла да се причисли към тях. Две от книгите изглежда са в полза на войната. Сиреч, войните са неизбежни и колко добри “чудеса” могат да ни донесат. Накъде биете? Към политическа манипулация в полза на САЩ? САЩ сега са подхванали две войни, можем да очакваме и трета дано не се окаже световна. Но САЩ ще си останат невинни нали! Войните са неизбежни.
Въобще все повече ми се струва, че ви се плаща, за да замърсявате интернет с крайните догми на западната цивилизация и по точно на САЩ. Американците са напълно способни да плащат за такова нещо. Решили са, че в интернет има прекалено много свободомислие което трябва да се канализира, заглуши и унищожи.
Но дори и да не ви плащат от вашите злобни писания полза няма. Такива като вас вредят на нас българите и на целия свят!

Reply

Иво February 1, 2017 at 3:53

Рядко си прост… Не видях нито един аргумент срещу написаното по-горе…
Всичко написано от теб е една словоблудствена полюция.

Reply

цру May 26, 2008 at 10:15

факти са бе алонсо < Захари Стоянов, Раковски, Вазов или според теб те не са били българи и са служили на запада

Reply

вдвь May 26, 2008 at 10:20

тъпанари русия е най-великата страна

Reply

Pet shest February 28, 2017 at 19:24

Първо – кой го казва??? и Второ – какво велико има векове да смазваш народите около себеси??????

Reply

ернесто May 26, 2008 at 10:21

[b]Но дори и да не ви плащат от вашите злобни писания полза няма. Такива като вас вредят на нас българите и на целия свят![/b]

Като вредят какво им се церемониш? Разсреляй ги и това е. Ай сиктер, седнали да ти замърсяват интернета

:-(

Reply

цру May 26, 2008 at 10:44

сигурно тогава и Захари Стоянов, Раковски и Вазов са тъпанари

;-)

Reply

Алонсо May 26, 2008 at 12:30

Захари Стоянов, Раковски и Вазов са достойни българи, но и те могат да сгрешат. Вазов между другото тук не е цитиран, най-вероятно щото е русофил и не могат да му намерят антируско изсказване. Що се отнася до Раковски – ами то всички народи се радват ако могат да се заселят на нови територии и не знам защо се е заоплаквал ама нейсе.

Освен това на “демократите”, русофобите, либералистите и т.н. като им се покаже истината в очите веднага се хващат за “разстрели” и сиктиросвания. А напишете аргументи или ще чакате “централата” да ви ги спусне. Няма да ви ги спусне. Стратегията на “централата” е да игнорира неудобните факти докато те бъдат забравени. Русия е центъра на славянската православна цивилизация и отричането от нея не е в наша полза. Германец, англичанин или американец ще се загрижат за Бг колкото се загрижиха за Виетнам Ирак или Сърбия. Ако българия може да разчита на някоко то това е Русия и само Русия! Ако Русия за нас е зло то със сигурност тя е по-малкото зло!

Reply

rrumito April 4, 2015 at 5:05

Не само изказване, ми цяла поема е съчинил Дядо Вазов, когато руските войски ни нападат през 1916 г.
Дори той – заклетият русофил! – е прогледнал. А съвременните тъпаци не могат.

На руските воини

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам и за нея
кат нас да живейте и мрете!

1916

Reply

timber May 26, 2008 at 16:00

да бе ;-)

ти знаеш че те са сбъркали? защо така реши? те смятат че не бъркат. приличаш ми на фиромите. те също твърдят че сандански, миладинови, делчев, мисирков, вапцаров са “бъркали” като са се наричали българи. кой си ти за да ни обясняваш и тълкуваш възрожденците?

“Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….”

Русчук, 1-й Март 1886 г.

З.Стоянов

Reply

Алонсо May 26, 2008 at 20:05

Дори Захари Стоянов да е написал това то не отменя главните факти – Санстефанския и Берлинския мирни договори. Нито пък променя съвременната ситуация в която САЩ и Запада мътят водата на всички страни включително България и особено съседна Сърбия. Антибългарската политика се води от Запад а не от Изток!

Reply

ExtremeCentrePoint May 27, 2008 at 14:04

не е “дори и да го е написал”, а НАПИСАЛ ГО Е! раковски също, вазов също

Reply

Алонсо May 27, 2008 at 19:58

това не отменя главните факти – Санстефанския и Берлинския мирни договори. Нито пък променя съвременната ситуация в която САЩ и Запада мътят водата на всички страни включително България и особено съседна Сърбия. Антибългарската политика се води от Запад а не от Изток!

Reply

Алонсо May 27, 2008 at 20:50

А и какво сте се хванали за това написал ли го е захари или не. По горе съм ви дал достатъчно въпроси за размисъл и дискусия, а вие сте се хванали за думата като малко дете. А под други статии ми ревете за дискусия. Ама като и много от другите мнения на посетители на блога ви отбелязват, трябва повечко да четете за да водите дискусия. Само че на вас не ви се чете. На вас “новинките” ви ги “спускат” , нали така?

Reply

timber May 27, 2008 at 21:02

това е от съществено значение дали з.стоянов го е написал.
каква дискусия може да има когато поставяш под съмнение дали той е автора?

Reply

Алонсо May 28, 2008 at 0:02

Ами най-интересните неща, кото съм ви написал не са свързани със Захари и могат да се дискутират без да е необходимо да признавам дали го е написал или не. Ще повторя част мнението си за вашия блог щото място за коментари относно качеството му няма. Ако можете защитете се. Ето частта, цялото е по-горе, да си призная много време ви отделям
“По моята оценка претенциите ви за “крайни центристи” (което е нещо като “три стола два в средата един в края”) са меко казано необосновани. Като взема в предвид и емблемата на мини купър, снимката на международния престъпник Рейгън, и знамената на САЩ и България едно до друго картината става жалка. Не само не сте центристи, вие сте крайно десни дори с расистки уклон. (Е не сте и екстремисти, но то само това оставаше. Наясно ли сте какво означава “екстремизъм”?) Мненията ви (не съм изчел всичките ви постове може и да изпускам нещо) не са нито безпристрастни, нито оригинални. Такива мнения в България бол. Даже един (пак бежанец в чужбина, основател на университет!?!) беше написал, че българския език бил по-близък до английския отколкото до руския. Не е вярно и че не сте политически коректни. За това не е нужно да членувате в партия. Достатъчно, е че повтаряте в усилен вариант доста елементи, ако не всички, на западната (по принцип и из основи антихуманна) политикономическа доктрина и дори естествените й последствия – расизма.
Мненията ви (поне тези които прочетох) повтарят централните идеологеми които се тиражират от средствата за масова информация. На запад в последните има силна автоцензура. Защо и как едва ли мога да ви обясня тук и сега. Четете Чомски – “Необходими илюзии”.”

Reply

Pet shest February 28, 2017 at 19:56

След толкова факти, как ти се обърна езикът да изписхесх вс. това? А колкото до английския и българския – ако си го учил достатъчно и го ползваш всеки ден ще откриеш много български думи в английския, колкото до граматиката – построяването на изречението и в двата езика е сходен, както и 2-та езика са аналитични (ако това е непознат термин – в нета има дост. информация)

А колкото до кървавата баня, която ни устроъват братушките – тя е безподобна – да изтребиш цвета на нацията е геноцит. А да “македонизираш” Пиринския край – Какво е? Помня дядо си и неговите разкази………….

Reply

ExtremeCentrePoint May 28, 2008 at 20:59

Кофите с думи не променят нищо. Захари Стоянов и другите български възрожденци са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския
Това е. Върти го сучи го те не харесват Русия. Това е българска история и научен факт. На теб не ти харесва, ти се съмняваш, че Стоянов е написал това, но това не променя нищо.

Българските възрожденци ясно са го казали(Раковски):

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Reply

Аспарух March 19, 2015 at 17:37

З. Стоянов е масон, доказа се че и Г. С. Раковски е масон.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=2912761

Масонството в началото е имало добри идеи и намерения в последствие то се е превърнало в инструмент за сатанинските интереси на наследниците на юдеохазарите, които няма да мирясат докато не унищожат българския и руския народ.

От 25г. имаме корупционна система и чрез различни измамни схеми ограбват бг народ. Разбира се новобогаташите остават ненаказани, ами как да стане нали заедно членуват в процъвтяващите в БГ масонски ложи.

В България масонските ложи са забранени през 1941 година със закон, подписан от цар Борис III. Същото е извършено и във всички останали страни от комунистическия лагер след 1944 г.
След 1989 г. масонството в бившите комунистически страни е възстановено и развива активна дейност.

източник : уикипедия

Reply

Алонсо May 30, 2008 at 20:31

А краставицата съдържа 99% вода!

Reply

Алонсо May 30, 2008 at 20:40

На някои думите им говорят, но явно вие не сте от тях. Типично за съвременните “демократични” зомбита. Такива като вас нямат нужда от разтрел. Те сами са тръгнали на заколение. ЗКПЧ-тата бяха интелигенция в сравнение с вас.

Reply

Pet shest February 28, 2017 at 19:58

Боже, помогни му да прогледне!!!

Reply

ExtremeCentrePoint May 31, 2008 at 12:08

И З. Стоянов, Раковски, Каравелов ли си включил в списъка на зомбитата.? Добавих още една статия от З. Стоянов:

“А Вам, мъченици, четири руски жертви – да Вие е лека пръст, братя! Познавам двама от Вас. Колко Вие сте викали: „да живей руский Цар, наший покровител!” Сиромаси! Поклон на дяда Райча и на поп Ангела! Кажете им: „и ние паднахме от руска рубла!” Утешете Раковски, Хаджи Димитра, Ботева, Бенковски, Левски, Ангела Кънчева, Любена, Волова,
Каблешкова и др. Кажете им, че България живее, че тя тлее в лицето на всякакви царски слуги, че тя ще да издъхне със свети думи на устните: свобода и независимост! – Бог да Ви прости!

Русе, 6 Октомврий 1886.”

Reply

Алонсо June 2, 2008 at 8:06

Не се слагайте редом със З.Стоянов и Л. Каравлов! Вие май български не разбирте. И не само български. Какво значи “ExtremeCentre”.Extreme означава краен а Centre център сиреч среда. Значи сте нещо като крайна среда. Като “три стола – един в края и два в средата. Правите се на интересни, а сте ЗКПЧ-тата на чичо Сам! Що не напишете по колко ви се плаща за да водите тази пропаганда и кой ви спуска материалите?

Reply

Алонсо June 2, 2008 at 21:31

Нещо което удобно сте изрязали от текста на З. Стоянов!

“Но ще да кажат мнозина: “Русия беше, която ни освободи”. Да, това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново ­ нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време, благодарни сме и на покойний император, но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5­6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…”
Оттогава много руски правителства са се сменили и твърденията на Стоянов вече не са актуални. Сега САЩ и ЕС “искат дружбата на вълка с агнето!…” Получха я и вече са ни задъвкали. Да им е вкусно!

Reply

Kostadin June 23, 2008 at 10:32

На всички ни е известно,че Захари Стоянов е бил овчар. Ние не можем
да вярваме на всички тези писаници, макар че някои от тях са истина,
като това,че Русия не подкрепя Съединението. И въпреки всичко Русия
е нашата освободителка и ние българите трябва да изпитваме само
благодарност,респект и топли чувства към нея!!!

Reply

smart June 23, 2008 at 18:51

да ама не е само з.стоянов, раковски, яворов също.за вазов си знаем.
;-)

Reply

ExtremeCentrePoint July 19, 2008 at 17:48

Antibylgarska politika se e vodila i ot Zapad, no osnovno ot Rusi[. Sanstefanski[t miren dogovor e za nova zadunajska ruska guberni[ i kontrol nad prolivite

Reply

$$CRusader July 26, 2008 at 16:06

Каква Русия ви гони вас,турците са унищожили величието на българия и
са ни избивали и потурчили и затова днес сме 7-8 милиона,а не 30-50 милиона.
Населението на България през средновековието е било равно по числе-
ност с това на Англия.
Опасността не идва нито от запад,нито от изток,а само от вътре.

Reply

ExtremeCentrePoint July 26, 2008 at 18:24

Е и? А сега кагато хора като теб не могат да се оправдават с турците, какво ни пречи да сме като Англия? Изглежда ще излезе, че най-голям враг на България след Русия са самите българи, които и сега и се бутат в ръцете.

Reply

Ринги Рае August 27, 2008 at 8:59

Цитат:
At 2008.05.26 12:30, Алонсо said: “Вазов между другото тук не е цитиран, най-вероятно щото е русофил и не могат да му намерят антируско изсказване.”

@Алонсо (или АОНСУ?), това, че на теб не са ти известни не русофилски изказвания и публикации на Вазов съвсем не значи, че такива няма!
Ето линк към една статия на Добрин Добрев
в Електронно списание LiterNet:
ВАЗОВ И ПРОТИВОПОСТАВЯНЕТО МЕЖДУ МЛАДИ И СТАРИ
Прочетете статията, а тук ще дам само няколко откъса:
“Истинското избухване на негодуванието на Вазов от политиката на русите е на 9 февруари 1916 г. На съобщението на своя събеседник, че “някаква руска ескадра била обстрелвана от наши аероплани и че един руски торпильор се натъкнал на наши мини при Варна и потънал”, Вазов без задръжки отвръща: “Хак им е! Какво търсят около нашите брегове?” (Цит. съч., 135.)”

“Естествен завършек на започналия процес на преосмисляне на отношението към Русия е стихотворението “На руските войни”. Първата му публикация е в “Мир” (XXV, бр. 5005) от 11 ноември 1916 г. под заглавието “Написано при първото появяване на русите в Добруджа като съюзници на румъните”. То има дата 7 септември 1916 година:
Това са само избрани части, цялото публикувах на две места в този сайт

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошле на полята балкански
немили, неканени гости?

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ния се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, желая!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам, и за нея,
кат нас да живейте и мрете!

И още от статията на Добрев:
“Когато чете тези редове, читателят неволно си спомня един знаменателен факт. Братът на поета – Борис – свидетелства, че когато се завърнал от емигрантство (1889), Вазов “страда от нервно разстройство и по съвета на лекаря всеки ден прави студени душове в един навес на хотел “Вазов” (по-сетне “Люксембург”, на улица “Алабин”), дето временно живее” (Иван Вазов в спомените на съвременниците, 1966). Не ще да е бил лек животът в Русия и спомените ще да са били горчиви. Така на детската вяра и чистата любов постепенно са се противопоставяли жестоките реалности на опита. И чудно нещо – с остаряването си поетът постепенно започва да се доближава до лагера на “младите”.”

@Алонсо, образът на Вазов като русофил, а не като българин, е съзнателно и целенасочено изграждан, като същевременно част от неговите произведения изобщо не влизат в “читанките”. Това също е добре описано в статията. А Вашето незнание и съпътстващата наглост да поучавате си е само Ваше.

Reply

Ринги Рае August 27, 2008 at 9:34

О, и да допълня:
Стихотворението “Аз съм българче” е писано след 1913! Това е след депутацията на Вазов, заедно с митрополит Климент (а това е една също много трагична история за Българска православна църква) в Русия през 1895. Изглежда тогава Вазов “проглежда” за реалностите.
Мисля (лично мнение), че това е един достоен отговор на достоен човек и българин. Без да се обръща срещу собствените си благодарствени слова към “братята славяни”, Вазов показва, че любовта към собствения род и народ е неговото неотменно верую.

Reply

5ko November 7, 2008 at 18:13

Да, историческите факти са такива: През 10 в. Русия напада България, в съюз с Византия (както напада Полша в съюз с Германия през 19 и 20-ти век). Резултатът е пречупване на гръбнака на България и византийска окупация за над 100 г., отделяне на западните български княжества и превръщането им във васални на византийските императори феодални държавици (известни като servians). През 19 в. войните на Русия срещу Турция фактически влошават сило положението на българското население. Войната от 1877-78 г. води до създаване на малко васално княжество на 1/5 от българската етническа територия. На На всички е ясно, че предварителният (preliminary) мирен договор от Сан Стефано е обречен без съгласието на другите велики сили и е блъф на руската дипломация. Фактически, за по-голямата част от българския народ, който остава извън Княжество България войната не е Освободителна, а по-скоро Поробителна, поради засилване на следвоенния терор и опитите за асимилация от страна на Турция, Сърбия и Румъния, а по-късно и на Гърция.

Reply

danko November 14, 2008 at 22:20

руснак – дивак,глупак,диванак и т. н.. Името говори.

Reply

Penev December 8, 2008 at 17:38

Много интересни писания..
Специално за делата след 1917-та година русите могат да имат за оправдание това, че са под еврейско управление.
А надявам се знаете теорията кой (венецианските търговци/евреи) е ‘посъветвал’ султана да атакува България.

Reply

X December 11, 2008 at 11:02

Не само да атакува а впоследстве същите тези евреиски търговци да поемат управлението на Търново и да избият болярството духовенството елита – а ние да ги спасяваме от концлагерите

Reply

XaXaXa January 10, 2009 at 13:11

Смешници и русофоби :)

Reply

ExtremeCentrePoint January 10, 2009 at 16:48

Искаш да кажеш, че З. Стоянов, Каравелов, Вазов, Раковцки, Стамболов са смешници и русофоби? Бъди точен.

Reply

Eva January 15, 2009 at 23:26

По-добре русофоб отколкото чуждопоклонник и роб. Не бъркайте
обмена с благородство и помощ….
Всичко в този свят е танто за тунто,някой път се получава танто за две и повече тунтата и тогава вече не е много хубаво, нали?

Reply

Петър January 16, 2009 at 19:11

Въпроси към русофилите:
1. Емиграцията в света се засилва. Защо всички се стремят към САЩ и Западна Европа, а никой не ще да емигрира в Русия?
2. Защо руснаците емигрират на Запад, но обратно движение не се забелязва?
3. Вие лично с какви изделия руско производство разполагате сега?
4. А със Западно?
5. Коя руска технология използвате в професията си? А в бита си?
6. Кой е най-изучаваният чужд език по света? Защо?
7. Какъв е произходът и къде работят носителите на Нобелова награда?
8. Можете ли да изброите поне пет известни руски фирми?
9. А Американски?
10. Какви руски медикаменти сте използвали за последните пет години? А западни?

Мога да продължа, но мисля, че на първо време това е достатъчно. Отговорете искрено на въпросите и се опитайте да осмислите отговорите. Благодаря.

Reply

АОД January 22, 2009 at 3:30

Аз не мога да го разбера това оплюване, според мен няма смисъл. Много е лесно да бъдеш субективен и да си затваряш очите, и да вярваш сляпо на някакви там твърдения. Смятам че всичкото това нещо е сглобено някак за да радва окото на някой Русофоб. Колкото до Русия и технологиите (на Петър Отговарям) най-бързият процесор в света е Руски, Имат такива комуникационни технологии и решения каквито няма да видите никога на запад колкото до това колко са интегрирани в стоките за масовия потребител това е друг въпрос. Оръжейната им промишленост е номер 1 в света, а там се ползват най новите разработки.Тепърва започва разсекретяването на тези технолгии и ще започнете да чувате все повече за Руски фирми. А да кажа и нещо по отношение на това колко са ни ограбили Руснаците :) : Имам няколко въпроса:
Кой се настани на оръжейните пазари от третия свят, кой зае пазарите ни в Русия и други държави извън бившия СИВ…. и т.н. не ми се пише че са много давам някои основни примери. Основно оръжейните ни пазари ги заеха САЩ а родното ни производство го загробиха нашите мили псевдо демократи.
Извинявайте, но коя друга държава би ни предоставила възможността да печелим и от двете страни на една война например Ирано Иракската. И това не е срамно понеже САЩ печелят от конфликти постоянно като задвижват Военно промишления си комплекс.

Общо взето можем да си говорим в интернет колкото си искаме и да казваме тея са лоши ония са добри, но истината е че ако ние не се стегнем няма кой да ни помогне. Затова нека всеки да бъде Патриот и да се опита да бъде истински Българин.
А и да не забравя Пет Руски известни Фирми:
1.МиГ
2.Сухой
3.ОкБ Камов
4.Туполев
5.Газпром :)

Reply

Pavel March 10, 2010 at 9:02

Момче, така си го написал, все едно на майката земя има само
едни страхотни умеятници руснаците / чудно ми е само как са
такива при толкова много водка / и другите са само фон. Изброените руски фирми са капка в морето. Германеца е номер едно и съжалявам , че не сме били толкова време заедно.
Колкото до руснаците, те са нещастници номер едно в света.
Съжалявам ги и ги разбирам защо са алкохолизирани.

Reply

мъжа на маринка September 20, 2013 at 13:10

у вас, вкъщи, с колко руски уреди си служиш в ежедневието, бе АОД? gsm-a руски ли ти е, телевизора, пералнята, съдомиялната, фаянсовите плочки, останалия теракот, тапетите, перилните препарати, миксери, печки, котлони, батерии за душове, бойлера, компютъра, дрехите, храната, …. кое ти е руско в къщата, бе, човеко? Великите хора на ума и духа, родени в Русия не могат да изличат имперското отношение на официалната руска власт към България.

Reply

Радикал January 28, 2009 at 11:30

Понеже много русофили пишат глупости за Берлинския договор, ще им спомена само, че разцепването на България е дело на Русия и Англия. Споразумението е сключено между английският външен министър – лорд Солсбъри и руският посланик – Шувалов на 30 май 1878 г. Русия е основният виновник за разцепването на България на берлинския конгрес. Толкова, повече информация си търсете сами, има достатъчно.

За Санстефанският договор ще ви помогна за да не търсите. Най-синтезираната информация за този гнусен договор, която съм чел. Заповядайте:

“”Трети март някак си подсъзнателно се свързва у нас с началото на съвременна България. Наистина стотиците хиляди, които загиват по фронтовете на войните за национално обединение, дават живота си в името на “Санстефанския идеал”. Този спомен кара дори хора, които иначе са непоклатими антикомунисти, да гледат с укор на сравненията между войната от 1877-1878 г. и съветското нахлуване в България 67 години по-късно. Интересно би било тогава да се разбере какво е накарало българите да крият през септември 1944 г. всичко по-ценно, което са имали по къщите си, при новината за наближаването на “червеноармейци”?
Всички признават, че стратегичната цел на Русия на Балканите е завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. За да стигне дотам обаче, Русия трябва да прегази най-напред Румъния и България, което означава, че балканската стратегия на руските царе е несъвместима със самото съществуване на България като държава. За това има обилен документален материал. Например в своето завещание Петър I (1682-1725) изтъква, че трябвало да се използва влиянието на религията върху православните поданици на Турция и Унгария, за “да си ги привържем по какъвто и да е начин и да се обявим за техни покровители. По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоювана.”
Руската императрица Екатерина II (1762-1796) преминава към конкретното осъществяване на тези планове. Именно при нея се разработва и тактическият модел, според който дадена страна се откъсва от Османската империя и след определен период на привидна “независимост” се поглъща от Русия. Така през 1774 г., в резултат на поредната руско-турска война, Кримският хаганат, който дотогава е бил васален на турския султан, става независима държава, но през 1779 г. е погълнат от Русия и става обикновена провинция на северната империя. По подобен начин се постъпва и с православните грузинци – през 1762 г. под натиска на Русия грузинските княжества се освобождават от иранско върховенство, но през 1783 г. те трябва да признаят сюзеренитета на Екатерина II, а през 1801 г. Грузия е пряко присъединена към Русия и губи изцяло своята държавност.
Към тази тактика се придържа и руският дипломат граф Николай Игнатиев, който е авторът на Санстефанския договор. Като типичен панславист граф Игнатиев не се съмнява ни най-малко в легендата за славянското потекло на българите, които той дори не смята за народ, а за едно от южнославянските “племена” наред със сърбите. Според твърдото му убеждение историческата мисия на Русия на Балканите и в Средна Европа е “завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.” След като в резултат на войната от 1877-1878 г. руските войски окупират Мизия и Тракия и проникват в някои краища на Македония, граф Игнатиев дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от Босна и Херцеговина “едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.” Русия предварително е дала писменото си съгласие за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Граф Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.
Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл.7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”
Чл.8 пък не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация: “До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.
При това чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: “Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.” Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната.
По всичко личи обаче, че Русия и по-точно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл.25 на Санстефанския договор, според който “пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана”. В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.
И действително руснаците се държат в България именно като в окупирана страна. Показателни за това са и следните признания на един руски дипломат: “До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници – всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител”.
Руският самодържец Александър II и неговият първи министър Горчаков си дават обаче сметка, че на този етап Европа няма да позволи на Русия да завладее сравнително обширна територия в близост до Цариград и Протоците. Поради това те допускат, че за известно време ще трябва да се примирят със съществуването на някакво автономно българско княжество и решават, че при тази ситуация България трябва да бъде орязана колкото се може повече. Същевременно Русия търси да се сближи с Великобритания, за да се поосвободи от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори, сключен през 1873 г. Така се стига до едно споразумение, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен секретар Солсбъри в края на май 1878 г. Тъкмо в това споразумение се разчертават и онези злополучни граници, които залягат в Берлинския договор. Във всеки случай най-ожесточените полемики на Берлинския конгрес, който заседава от 13 юни до 13 юли 1878 г., не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация.
Подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)”. Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: “Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай, че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми” (чл.3).
За разлика от Санстефанския договор обаче чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор… Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.”
Нещо повече – Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 “временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” Според чл.7 пък “временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.” Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: “Турска войска не може вече да има в България”… (чл.11)

Като се има предвид всичко това, би трябвало да е очевидно, че:

1.Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива през 1908 г.

2.Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради простия факт, че това е договор за безсрочната окупация на страната от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско владичество.

3.Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие – в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.

4.Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави – Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.

5.Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран, макар и ограничен суверенитет и спасява България от руска власт.

6.Берлинският конгрес не разпокъсва България на пет части, а само потвърждава това разпокъсване, което е уговорено предварително между Русия и Великобритания. Така Русия има пряка вина за националното разединение на българите.

7.Българите сами очертават националните си граници, и то не по пътя на войни и революции, а с демократичната процедура на допитванията, които се провеждат през 1873-1875 г. и които включват в юрисдикцията на Българската екзархия не само Мизия и Тракия без беломорското крайбрежие, но и по-голямата част от Македония.

8.Само болна нация като нашата, управлявана от продажници, може да чества като национален празник подписването на един заробващ договор и дори да не се сеща, че през 2008 г. България навършва сто години като независима държава и равноправен член на международната общност.

Намират се обаче историци, които макар и да не споделят комунистическите догми са убедени, че митове като санстефанския били национално консолидиращи. Не е ли обаче чудовищно току-речи подсъзнателното убеждение, което санстефанската измама е породила в българина, че нищо не зависи от него и че съдбата му винаги се предопределя от външни, чужди фактори? Няма ли да станем наистина свободен народ едва тогава, когато спрем да се кланяме на пасмината от “освободители”?”

Пламен С. ЦВЕТКОВ

Reply

Петър May 9, 2009 at 16:13

Здравей, доста от текстовете тук са взети от моя блог publicistika.blogspot.com и ще те помоля да обозначиш това с линкове. Благодаря!

Reply

ExtremeCentrePoint May 13, 2009 at 0:00

Готово. Добавих го в края. Добавих го и тук:

http://www.extremecentrepoint.com/?page_id=342

Reply

no name July 3, 2009 at 10:46

Всеки народ сам е заслужил и управниците си и съдбата си.
Всички яростни русофоби са съветофили.
Русофобите участваха в унищожването на Русия и създаването на Съветски съюз – тоест русофобите бяха комунисти съветофили.
Днес след разпада и самоунищожаването на съветската османска империя именно съветофилите отново станаха яростни русофоби. Разпознайте ги.
Да, ама не – за българите това се оказва прекалено сложна задача – и българите отново гласуват за русофобите-съветофили.

Точно за това всеки народ си заслужва и управниците и съдбата.

Reply

no name July 3, 2009 at 11:59

Всеки народ заслужава и управниците и съдбата си.
Всички яростни русофоби са съветофили.
Русофобите участваха в унищожването на Русия и създаването на Съветски съюз – тоест русофобите бяха комунисти съветофили.
Днес след разпада и самоунищожаването на съветската османска империя именно съветофилите отново станаха яростни русофоби. Разпознайте ги.
Да, ама не – за българите това се оказва прекалено сложна задача – и българите отново гласуват за русофобите-съветофили, и русофобите-съветофили отново ще ни натресат поредната съветска или друга османска империя на антихристите – защото българите не искат да четат собствената си история.
Точно за това всеки народ си заслужва и управниците и съдбата.

Reply

no name July 3, 2009 at 12:04

Всеки народ заслужава и управниците и съдбата си.
Всички яростни русофоби са съветофили.
Русофобите участваха в унищожването на Русия и създаването на Съветски съюз – тоест русофобите бяха комунисти съветофили.
Днес след разпада и самоунищожаването на съветската османска империя именно съветофилите отново станаха яростни русофоби. Разпознайте ги.
Да, ама не – за българите това се оказва прекалено сложна задача – и българите отново гласуват за русофобите-съветофили, и русофобите-съветофили отново ще ни натресат поредната съветска или друга османска империя на антихристите – защото българите не искат да четат собствената си история. Защото русофоб – не означава българофил.
Точно за това всеки народ си заслужва и управниците и съдбата.

Reply

Недислав Веселинов March 3, 2010 at 13:25

Ето какво е казал Вазов за Русия (Ето и линка към slovo.bg): http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=867&Level=2

Русия!

Reply

Ат. Сотиров March 3, 2010 at 14:51

Това от времето когато Вазов все още не знае истинските цели на руската имперска политика. Ето какво пише Вазов през 1916 година когато Русия напада България в Добруджа:

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви лґкът поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко —
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно пµ любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!
О, как би желал, братя клети,
свобода и вам и за нея
кат нас да живейте и мрете!

1916

Reply

Лазар Георгиев July 16, 2010 at 16:58

ИВАН ВАЗОВ

На руските воини

О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошли на полята балкански
немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени
да срещнем со сълзи и с китки…
Но идете вий настървени,
на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем
и тоз път сърдечно, горещо.
Но взорът ви свети зловещо…
Как ръце сега да разгърнем?

Дошле сте да браните,клети,
на хищник грабежа хайдушки,
та вместо любов и привети
вий срещате нашите пушки.

О, руси! Аз друг път ви славях
за подвиг велик и чудесен,
високо ви ликът поставях
във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово
развяхте за благо човешко –
строшихте ни игото тежко,
а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:
обича ви още народа);
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ния.

За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!

Reply

tomahowk August 8, 2010 at 22:45

Най-големият враг на България е ТУРЦИЯ запомните това, клали са ни 5 века като добитък. Руснацита са ни големи врагове но турците са били винаги най-голямата заплаха за нашият народ.

Reply

branko November 15, 2010 at 12:38

absolutno taka e, no 6te mine dulgo vreme dokato narodut ni go proumee!!!

Reply

pilatus March 23, 2011 at 22:34

Приятел, ти навярно си бил свидетел, как са го клали и то през всичките 5 века. Да не би да си от космичкеските пътници? Я стига глупости ! Ако бяха клали, сега нямаше да има и един българин. 5 века са 500 години *365 дена = 182 500 дена. И даже да бяха клали по 1 човек на ден, сега нямаше да го има даже “б”-то на българите. Хората вече не са наивници и не вярват сляпо на глупостите, които “мамашата Россия” внушаваше на “братский Болгарский народ”.
Я направи сметка, колко народ избиха фашистите и колко комунистите? А сега? Колко хора умират? Винаги и във всички времена е имало и убийства и катастрофи. И тогава е било същото, както сега. Я виж в Америка колко индианеца останаха- ето това вече наистина е клане, защото живеят в резервати и са останали няколко хиляди. Ти случайно да живееш в резерат?

Reply

inranxan March 11, 2011 at 7:34

турци и цигани, Ран Ърт,всичко Ционистко масонско и илюминатско и чак тогава останалото….говоря за сегашните времена и не забравяите че Ванга е казала че само с Русия имаме бъдеще – нека дори и заслужена омраза не ни заслепи в съвсем недалеко бъдеще….
http://www.ivanstamenov.com/category/duhovnoto/prorovhestva/

Reply

Живко November 4, 2013 at 22:28

Имаме някакво бъдеще с Русия, ама какво? Ами ако това бъдеще прилича като онова преди 1878 г.? На какво приличат това бъдеще е въпроса? Аз силно се съмнявам, че това бъдеще е различно от Татаристан или Чувашия. Тези държави са просто едни колонии на Москва, народитеим са обезличени, а на всичкото отгоре не са кой знае колко богати.

Reply

ФИЛИП May 8, 2011 at 10:08

Неуважаеми съветски и комунистически мекерета, може ли някой да ми отговори само на един въпрос:
ЗАЩО БЪЛГАРИЯ ПРЕДИ 1944 ГОДИНА Е ПО-РАЗВИТА ИКОНОМИЧЕСКИ СТРАНА ОТ ГЪРЦИЯ И ТУРЦИЯ, А СЕГА Е ИЗОСТАНАЛА ОТ ТЯХ НА СВЕТЛИННИ ГОДИНИ?

Reply

Вели January 4, 2015 at 18:17

Защото е управлявана от комунистите. Те, комунистите , и в Сахара да ги пуснеш да управляват след 3 години максимум ще запонат да внасят пясък!!!

Reply

АНГЕЛОВА, икономист May 8, 2011 at 10:49

“По-страшното от комунизма е само това което остава след него!” – унгарски политик.
След съветската окупация СССР не само ограбва жестоко икономически България, но разрушава жизнеспособната й икономическа структура. Създава колониален изкуствен икономически придатък на съветската икономика, с морално остаряла технология (трудоемка, материалоемка, енергоемка, долнокачествена, неекологична, често повреждаща се и т.н. до безкрай), абсолютно нежизнеспособен извън насилствената съветска икономическа структура СИВ. Когато СССР и СИВ се разпадат придатъкът загива – българските стоки (скъпи, некачествени и съответно неконкурентоспособни), без никакви пазари на запад увисват и промишлеността загива. Селското стопанство е още по-трагично. То загива почти веднага – липсва му всичко – то е напълно декапитализирано, няма работна ръка тъй като заплащането в него е било до този момент мизерно, производството няма пазари – съветският не плаща а западният не купува, техниката е трагично изостанала – неикономична, калпава, съсипва земята, комбайните пилеят голяма част от зърното в сравнение със западните, тракторите не самохарчат като танкове, но и съсипват с теежките си вериги земята и т.н. Общо България е тотално съсипана поради самият абсолютно нерентабилен икономически модел, откъсната е от света поради изкуствената политическа изолация. На всичко отгоре БКП/БСП тотална мафиотска структура заграбва всичко което може да бъде ограбено от “общонародната собственост” – не само парите разпръснати в стотици трезори и трезорчета – стопански , политически, обществени, но дори и държавния и военновременния резерв, особено материалите от предприятията, източва всичко от последните посредством икономическата си номенклатура и силовите си бандитски формирования и т.н. Също безкрай. Ако социалистите които не са се нагушили, но продължават да вярват в БСП, се погледат ще забележат, че няма мутра и олигарх който да не произтича от техните среди. И че в партръководството им няма нито един беден човек, а почти всички са милионери. Ще забележат и какъв еморалът на социалистическите им лидери – от президента Първанов, чиито ловни хобита струват на държавата много повече от колкото тези на прословутия Кубадински. Че социалната им министърка Масларова се кичи с бижута като баронеса и навлича в обувки надвишаващи пенсията на няколко десетки пенсионери – и това по време на криза и т.н. За изброяването само на ффактите може да се напише многотомно издание. Е, стига толкова. И без това пак ще гласуват зомбираните им души за убиването и на последния шанс на децата на България.

Reply

Живко November 4, 2013 at 22:32

Тоочно! Ама тоооочно.

Reply

Вели January 4, 2015 at 18:20

“По-страшното от комунизма е само това което остава след него!” – унгарски политик.
Тази фраза ппинадлежи на полски политик, съратник на Лех Валенса от Солидарност!

Reply

Anonymous May 9, 2011 at 11:34

Модерирано

Турците смятат, че САЩ и Израел са им основен враг се споменава че смятате САЩ за враг номер едно.

Reply

Богдан July 24, 2011 at 17:32

Звиняйте, не знамо български мови, хучь дiд був българин, але Россiя нам не вражина! Славяни усiх краiн единяйтеся!

Reply

Anonymous July 1, 2016 at 22:19

Россiя вам не вражина, да?

Reply

Anonymous March 19, 2017 at 23:33

Да ме прощаваш, ама беше научно доказано, че по ген стоим по-близо до поляците и италианците, отколкото до (пази, Боже!) до угро-финската сволоч.

Reply

9874 December 29, 2011 at 15:09

Няколко цитата за тези които искат да мислят:

Александър II слага на писмото-плач на българския екзарх Антим I до петербургския митрополит Исидор, знаменитата резолюция: “Да се освободи България!”
Въпреки
рапортът на генерал-фелдмаршал Паскевич от 1855 г.: “Българите като негрите са привикнали с робството”.

На Руски паметник в центъра на София е изписано със златни букви: „Не нам, не нам, а имени твоему! Во царствовании Александра второго, императора всеросийского, с волю и любовью освобождена Болгария”.

След Ньойския договор Уистън Чърчил каза за повалена България : „Така се пада на страна вдигнала ръка срещу своя освободител !”

Соломон Паси по време на НАТО-вските бомбардировки над Югославия: “Майната му на православието !”

http://gindev.blog.bg/drugi/2011/03/31/cenzurirani-stranici-7.719770
———–
http://prostori.com/RArticles.jsp?search=?&category_id=&FormArticles_Page=1

Reply

Български офицер July 25, 2012 at 17:03

Ами , какво ще кажеш господинчо за онези 45 години Червен терор наложен ни от Братския руски /съветски / народ ! Наложен ни чрез обявяване на война на Царство България , въпреки че България запази до последния момент дипломатически отношения с СССР и не изпрати Българската Армия на Източния фронт на помогне на Третия Райх за унищожение на Червената Болшевишката сган / а трябваше……. / !

Тези 45 години Червен Съветски болшевизъм върнаха една цветуща държава като Царство България – векове назад ……..! Ето ти ги т.н. “Освободители” ! И прав е бил Апостолът като е казал – ” Който ни освободи , той ще ни пороби ……..” !

Затова трябваше на помогнем на Германците да доубият Червената Чума …….. !

Reply

Gurgen January 15, 2013 at 12:20

Какво не измислят тия мръсници с тяхната русофилистична пропаганда:
– и за Ванга лъжат (СТО ПЪТИ ВИ КАЗАХА, НЕ Е ГОВОРИЛА ТЯ ТОВА), а и е била проста жена, не образувана, нищо не знаеща ни по история, ни по политика, ни специално за Русия, руснаците, кървавите им тирани и подъл и мръсен народ)
– и псевдо-украинци ни тука пишат (нека да си помислят за Крим и вероятната война, тогава ще бъдат наясно кой им е “вражiна”)
– и даже фокусиране върху коммунистите, когато врагът е РУСИЗМА, а не просто коммунизъм, “съветизъм”, панславянизъм или още някаква поредна тяхна маска.
– и демонизация и постоянно заплашване със Турция
– и постоянно зомбиране със “клане” и “турско робство” и МАТУШКА-ОСВОБОДИТЕЛКА. (“аз съм чул даже такова: Ако не бяхме ние – руснаците, не би имала НИКАКВА БЪЛГАРИЯ СЕГА”)
– постоянно натъкване че народът ни е смотан, робски, несамостоятелен и се нуждае от ЗАКРИЛА – НА РУСИЯ разбира се
– зомбиране със русофилия и ОТКРОВЕННА НЕКРОФИЛИЯ (говоря за чужди имена на Църквите ни, за чужди паметници на алкохолици (например “Альоша” – най-обикновен алкохолик, още жив) , за некроманските костници, което противоречи и на ХРИСТИАНСТВОТО И НА МУХАМЕДАНСТВОТО)
– и последното им “изобретение” това е: САМО БЯЛА РУСИЯ ЩЕ СПАСИ ЕВРОПА ОТ МУСУЛМАНСКАТА ЗАПЛАХА (а България от… циганската) – добре дошли агентите от “Атака” и руските “футболните фенове” във България – е не сме Полша, нямаме обич към своята нация

За последното си спомням: а ми те вече спасяваха едни българи от други, по-лоши (за кой? за тях?) чрез убийства и концентрационни лагери (това им е правилното именуване). БЯЛА ЛИ Е РУСИЯ? В никакъв случай :) Типичен руснак не се отлича по поведението си от най-долен циганин или негър. Те НЕ СА ЕВРОПЕЙСКА РАСА, бесформени мутри, бесцветни коси (като мишки, как пише за тях, мисля че Тургенев), бессмислен поглед на най-често сиви очи, често нисък ръст – това е классически руснак. Има и масса примеси на най-различни народи със неочаквано изпъчване на азиатски или северни народи…

И тази сган иска да се намеси отново във Европа и да почне своето ВЕЧНО завоюване:
– ту спасение на всички от турци
– ту спасение на всички от капитализма
– ту спасение на всички от фашизма
– ту сега нова идея за намесване не в своята работа – спасение от … направо даже не знам от кой? Хора със неправилен цвят на кожата? :) Или неправилна вяра? :) Или недостатъчно обичащи русията (русофобство – това като обвинение какво значи? откъде някой е длъжен да ги обича? да не са ми мои съотечественници???).

Всички проблеми на човечеството (ЕНЕРГЕТИЧНАТА, ПОЛИТИЧЕСКАТА И ВОЕННАТА, НА ПРЕСНАТА ВОДА, НА НЕДОСТИГ НА ХРАНА, ТЕРОРИСТИЧНАТА, ТОТАЛИТАРНИТЕ РЕЖИМИ) се решава със унищожаване на Русия. И това прекрасно са разбирали титаните на Европа.

Reply

BG November 29, 2014 at 20:52

Турчино, научи се как се пишат думите образОвание, мЮсЮлманин, мОхамеданин. И турците сте същите извратени говеда като руснаците! Едните са вечно пияни, а другите са озверели изнасилвачи и вечно жадни за кръв, убийства и терор. И двата народа искате да унищожите българите, и ни мразите до дъното на душата си.

Reply

V.Asparuhov March 20, 2013 at 17:05

Мен едно ме натъжава.
Всички от сърце се смеем на македонците, как за 70 години са забравили кои са и какво им се е случило.
Тук не е по-различно. Малко пропаганда, фокусиране върху удобни фактио и писания, забравяне и унищовение на други, неудобни, и ето: историята вече е друга…
Не са ни виновни ни руси. ни англета, ни американци, ни германи. Кой ги вини, че си гледат интереса. Сами сме си виновни, че позволяваме това да се случва.
Само се чуда, след като 500 години сме били клани, мачкани и тн. от лошите турци, как така стана, че след като се освобождаваме започва разцвета на българската икономика, общество и самосъзнание. А след няма и 100 години “благоприятно” и “доброжелателно” подпомагане на Бълагрия от братската славянска Русия, мозъкът на българина е мъгляв и муден, на всичко готов за своето собствено благо, забравил за народ и родина.
Нещо тука се не връзва.

Reply

Stafo October 14, 2013 at 18:25

България за българите!Когато го осъзнаят ще сме по-добре.

Reply

Anonymous March 31, 2014 at 14:01

Капутин , отговори от колко години сме под съвецка окупация?????

Reply

Аз September 19, 2017 at 19:52

Както е трудно да се проумее, че циганите са хуманоиди с деструктивна същност – така също е трудно, да се проумее, че остатъчният руснак е европеид с азиатска същност и имперски комплекси.Натоварването му с позитиви изкривява реалната ситуация.

Reply

Leave a Comment

{ 12 trackbacks }

Previous post:

Next post: