Какво загуби България на 3 март 1878 година. Две политнекоректни мнения

by ExtremeCentrePoint on Monday, 2 March, 2009 · 25 comments

in България, История

mrkwicka_zadusnica

Трети март някак си подсъзнателно се свързва у нас с началото на съвременна България. Наистина стотиците хиляди, които загиват по фронтовете на войните за национално обединение, дават живота си в името на “Санстефанския идеал”. Този спомен кара дори хора, които иначе са непоклатими антикомунисти, да гледат с укор на сравненията между войната от 1877-1878 г. и съветското нахлуване в България 67 години по-късно. Интересно би било тогава да се разбере какво е накарало българите да крият през септември 1944 г. всичко по-ценно, което са имали по къщите си, при новината за наближаването на “червеноармейци”?

Всички признават, че стратегичната цел на Русия на Балканите е завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. За да стигне дотам обаче, Русия трябва да прегази най-напред Румъния и България, което означава, че балканската стратегия на руските царе е несъвместима със самото съществуване на България като държава. За това има обилен документален материал. Например в своето завещание Петър I (1682-1725) изтъква, че трябвало да се използва влиянието на религията върху православните поданици на Турция и Унгария, за “да си ги привържем по какъвто и да е начин и да се обявим за техни покровители. По такъв начин и с тяхното съдействие Турция ще бъде завоювана.”

Руската императрица Екатерина II (1762-1796) преминава към конкретното осъществяване на тези планове. Именно при нея се разработва и тактическият модел, според който дадена страна се откъсва от Османската империя и след определен период на привидна “независимост” се поглъща от Русия. Така през 1774 г., в резултат на поредната руско-турска война, Кримският хаганат, който дотогава е бил васален на турския султан, става независима държава, но през 1779 г. е погълнат от Русия и става обикновена провинция на северната империя. По подобен начин се постъпва и с православните грузинци – през 1762 г. под натиска на Русия грузинските княжества се освобождават от иранско върховенство, но през 1783 г. те трябва да признаят сюзеренитета на Екатерина II, а през 1801 г. Грузия е пряко присъединена към Русия и губи изцяло своята държавност.

Към тази тактика се придържа и руският дипломат граф Николай Игнатиев, който е авторът на Санстефанския договор. Като типичен панславист граф Игнатиев не се съмнява ни най-малко в легендата за славянското потекло на българите, които той дори не смята за народ, а за едно от южнославянските “племена” наред със сърбите. Според твърдото му убеждение историческата мисия на Русия на Балканите и в Средна Европа е “завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия.” След като в резултат на войната от 1877-1878 г. руските войски окупират Мизия и Тракия и проникват в някои краища на Македония, граф Игнатиев дори намисля да се иска от австро-унгарците да излязат от Босна и Херцеговина “едновременно с прекратяването на нашата окупация на България.” Русия предварително е дала писменото си съгласие за окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Граф Игнатиев знае много добре, че австро-унгарците нямат никакво намерение да се изтеглят от там и очевидно смята, че с този пазарлък може да се увековечи и руската окупация на България.

Предварителният и временен мирен договор, който граф Игнатиев подписва от името на Русия на 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано, е в същината си анексионистичен. Наистина чл.7 предвижда, че “българският княз ще бъде свободно избран от населението и утвърден от Високата Порта със съгласието на силите” и че “никой член на царствуващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.” Според същия член обаче България преминава под руска окупационна администрация, която на практика е без международен контрол: “Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото прилагане ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление, ако европейските правителства признаят за нужно и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между тях, Русия и Високата Порта, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.”

Чл.8 пък не само предопределя едно мощно военно присъствие на Русия в България, но дори не е достатъчно категоричен за времетраенето на руската окупация: “До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието, броят на която ще бъде определен по-късно със съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда. Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години”.
При това чл.10 “великодушно” дава на Турция правото да прокарва свои войски през територията на България: “Високата Порта ще има право на преминаване през България за превозване по определени пътища на войски, муниции, хранителни припаси в области, разположени вън от Княжеството и обратно.” Следователно, дори ако се стигне до някакво българско правителство, руснаците възнамеряват да създадат за българите такива условия, че да ги накарат сами да поискат руските окупационни войски да останат в страната.

По всичко личи обаче, че Русия и по-точно граф Игнатиев нямат сериозни намерения да допуснат образуването на българско правителство, но за сметка на това са намислили да отстранят всякакви ограничения за окупацията на България. Това се вижда най-добре в чл.25 на Санстефанския договор, според който “пълното опразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателния мир между н.в. руския император и н.в. султана”. В договора няма никакъв текст, който да определя някакви срокове за изтеглянето на руските войски от България.

И действително руснаците се държат в България именно като в окупирана страна. Показателни за това са и следните признания на един руски дипломат: “До окончателното изясняване на нашето отношение към завзетите територии в България и Добруджа съществуваше пълна анархия. От една страна, отсъствие на съдебна уредба и правилно организирана администрация, подкупност и корупция на нашите чиновници начело с губернаторите; пълно вмешателство на последните във всички отрасли на управлението, неконтролирана разпродажба на държавна собственост по разпореждане на губернаторите и, накрая, отчуждаване без всякакво право и защита от закона на частното имущество; от друга страна, неумела (т.е. посредством побои) агитация за могъщественото покровителство на Царя Освободител, жестоко отношение на хора от администрацията към населението и безнравствен начин на живот на нашите офицери и чиновници – всичко това повлия на населението, което по това време предпочиташе турското владичество пред могъщественото покровителство на Царя Освободител”.
Руският самодържец Александър II и неговият първи министър Горчаков си дават обаче сметка, че на този етап Европа няма да позволи на Русия да завладее сравнително обширна територия в близост до Цариград и Протоците. Поради това те допускат, че за известно време ще трябва да се примирят със съществуването на някакво автономно българско княжество и решават, че при тази ситуация България трябва да бъде орязана колкото се може повече. Същевременно Русия търси да се сближи с Великобритания, за да се поосвободи от едностранната си обвързаност с Германия и Австро-Унгария в рамките на Съюза на тримата императори, сключен през 1873 г. Така се стига до едно споразумение, подписано от руския посланик в Лондон Шувалов и британския външен секретар Солсбъри в края на май 1878 г. Тъкмо в това споразумение се разчертават и онези злополучни граници, които залягат в Берлинския договор. Във всеки случай най-ожесточените полемики на Берлинския конгрес, който заседава от 13 юни до 13 юли 1878 г., не са за границите на България, а за времетраенето на руската окупация.
Подобно на Санстефанския мир Берлинският договор предвижда за България васален статут. Според чл.1 “България се конституира като самоуправляващо се княжество под суверенитета на н.в. султана. То ще има християнско правителство и народна войска (милиция)”. Потвърден е и начинът, по който трябва да се избира българският княз: “Българският княз ще се избере свободно от народа и ще се утвърди от Високата Порта с одобрението на великите сили. Никой член от управляващите домове в европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България. В случай, че остане вакантно княжеското достойнство, избирането на нов княз ще стане под същите условия и форми” (чл.3).
За разлика от Санстефанския договор обаче чл.22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация от “приблизително две години” на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България в рамките на три месеца след изтичането на деветмесечния период: “Срокът на окупацията на Източна Румелия и България от императорските руски войски се определя на 9 месеца от деня на размяната на ратификациите на настоящия договор… Имераторското руско правителство се задължава да завърши в три месеца след горния срок превеждането на войските си през Румъния и съвършеното опразване на Княжеството.”

Нещо повече – Берлинският договор налага още от самото начало международен контрол върху руската окупационна администрация и предвижда подробен и прецизен механизъм за решаване на евентуалните разногласия между Русия и водещите европейски държави. Според чл.6 “временното управление на България ще се ръководи до изработването на органическия устав от един императорски руски комисар. Един императорски турски комисар, както и консулите, назначени от другите държави, подписали договора, ще му оказват съдействие и ще наблюдават за хода на временното управление. В случай на несъгласие между изпратените консули въпросите ще се решават по вишегласие, а в случай на разногласие между болшинството и императорския руски или императорския турски комисар представителите на подписалите сили в Цариград, събрани на конференция, ще се произнесат с решение.” Според чл.7 пък “временното управление не може да продължи повече от 9 месеца, смятано от размяната на ратификациите на настоящия договор. Щом се изготви органическият устав, ще се пристъпи веднага към избор на българския княз. Щом князът се короняса, новото устройство влиза в сила и княжеството встъпва в пълно упражнение на своята автономия.” Най-сетне Берлинският договор отнема правото на Турция да прокарва свои войски през земите на Княжество България и категорично забранява каквато и да било форма на турско военно присъствие на българска територия: “Турска войска не може вече да има в България”… (чл.11)

Като се има предвид всичко това, би трябвало да е очевидно, че:

1.Санстефанският договор бележи края на османското върховенство, но не и началото на съвременната българска държава. Първата крачка към независимостта е направена през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия, когато българите получават право на вътрешна автономия, а с пълен суверенитет България се сдобива през 1908 г.

2.Санстефанският договор не може да се смята за начало на съвременна България поради простия факт, че това е договор за безсрочната окупация на страната от Русия и опит османското върховенство да бъде заменено с руско владичество.

3.Санстефанският договор не е юридически завършек на войната от 1877-1878 г., тъй като е временен и предварителен. Бойните действия на една война се прекъсват с примирие – в случая това е примирието, подписано в Одрин на 19 януари 1878 г. Договорът, който фиксира от правна гледна точка резултатите на войната от 1877-1878 г., е Берлинският.

4.Санстефанският договор, който е сключен само между Русия и Турция, не е първият, нито достатъчно международен акт, признаващ етническите граници на България. На Цариградската конференция в края на 1876 и началото на 1877 г. тези граници са очертани в специален протокол, който е подписан от пратениците на цели шест водещи европейски държави – Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия.

5.Не Санстефанският, а Берлинският договор заменя правото на вътрешна автономия, което българите са имали дотогава, с международно гарантиран, макар и ограничен суверенитет и спасява България от руска власт.

6.Берлинският конгрес не разпокъсва България на пет части, а само потвърждава това разпокъсване, което е уговорено предварително между Русия и Великобритания. Така Русия има пряка вина за националното разединение на българите.

7.Българите сами очертават националните си граници, и то не по пътя на войни и революции, а с демократичната процедура на допитванията, които се провеждат през 1873-1875 г. и които включват в юрисдикцията на Българската екзархия не само Мизия и Тракия без беломорското крайбрежие, но и по-голямата част от Македония.

8.Само болна нация като нашата, управлявана от продажници, може да чества като национален празник подписването на един заробващ договор и дори да не се сеща, че през 2008 г. България навършва сто години като независима държава и равноправен член на международната общност.

Намират се обаче историци, които макар и да не споделят комунистическите догми са убедени, че митове като санстефанския били национално консолидиращи. Не е ли обаче чудовищно току-речи подсъзнателното убеждение, което санстефанската измама е породила в българина, че нищо не зависи от него и че съдбата му винаги се предопределя от външни, чужди фактори? Няма ли да станем наистина свободен народ едва тогава, когато спрем да се кланяме на пасмината от “освободители”?”

Пламен С. ЦВЕТКОВ

=========================================================================================================

БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ПРАЗНИЦИ И БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ

Петко Ст. Петков

В календара на официалните български празници има няколко, които се определят като “национални”. Това са: 3 март – Ден на освобождението на България от османско иго; 6 май – Гергьовден, Ден на храбростта и Българската армия; 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост; 6 септември – Ден на Съединението на България; 22 септември – Ден на независимостта на България; 1 ноември – Ден на народните будители. Останалите пет официални празника са: Нова година, 1 май – Ден на труда, 24 декември – Бъдни вечер, 25 и 26 декември – Коледа, Рождество Христово и Великден (информацията е от сайта на Народното събрание http://www.parliament.bg). Прегледът на специализираната историческа литература показва, че липсва интерес към проблема за формирането на научно аргументирана система от “национални празници”; невинаги е ясно какви ценности и национални постижения почитаме, отбелязвайки тържествено изброените дни; трудно е да се твърди със сигурност, че всички те са “национални”, т.е. всебългарски; редица важни исторически дати и събития все още остават извън списъка на обявените за “официални” национални празници: 27 февруари – учредяването на Българската екзархия през 1870 г. – първата законнопризната общобългарска институция, 16 април – приемането на първата българска конституция в Търново през 1879 г., 17 април – изборът на първия български княз след възстановяването на българската държава през 1879 г., 20 април – избухването на най-голямото и най-успешното българско въстание за освобождение от османско иго през 1876 г. и много други. Настоящото кратко изложение е само опит за провокиране на така необходимата научна дискусия по темата; авторът споделя своето разбиране, както и различни аргументи против или в подкрепа на някои от изброените национални празници. Разполагането на мисловната конструкция на фона на “българския национален идеал” (Петков 2003: 127-138) е свързано с убеждението ми, че няма друг по-мащабен, общобългарски критерий, който да осмисля или обезсмисля значимостта на паметните исторически дати като “национални празници”.

Три от настоящите официални празници са свързани с важни политически събития от следосвобожденската ни история. Това са 3 март – денят на подписването на прелиминарния (предварителния) Санстефански договор в края на Руско-турската война 1877-1878 г., 6 септември – денят на обявяването на Съединението между Източна Румелия и Княжество България през 1885 г. и 22 септември – денят на обявяването на независимостта на България през 1908 г. Първоначалното впечатление, че изборът точно на тези три “национални празника” е недостатъчно аргументиран и се основава на твърде еднозначното разбиране за предимно национално-политическата същност на българския национален идеал, както и липсата на ясен критерий защо именно те са предпочетени от списъка с важни и същностни за националната ни идентичност исторически дати, би могло да се отмине с присъщото на българите небалансирано отношение към отечествената ни история, ако въпросът не беше принципен, важен не само за науката, но и за обществото като цяло, а в настоящия момент и изключително актуален.

Едно от доказателствата за безпринципния подбор на посочените три “политически дати” в официалния ни празничен календар е нееднотипното им отбелязване: 3 март се чества по нов стил (известно е, че Санстефанският прелиминарен мир е подписан на 19 февруари 1878 г.); 6 септември се чества по стар стил; 22 септември – също. Безпринципно редуване на стар и нов стил се наблюдава и при честването на други, не по-малко значими, но невключени в календара на “официалните празници” исторически дати: вместо на 20 април, когато започва Априлското въстание през 1876 г., този ден с неособено голяма тържественост се отбелязва на 1 май – дата, натоварена с друг исторически смисъл и включена в сегашния официален празничен календар с друго значение. Тук си струва да напомня за колосалното десетилетно недоразумение кончината на един от най-големите българи Васил Левски да се отбелязва по нов стил, и то неточно, на 19 февруари, след като отдавна е доказано, че Левски е обесен на 6/18 февруари (впрочем датата на раждането му на 6/18 юли не се оспорва и това още по-категорично подчертава грешката с 19 февруари).

Нееднотипен и неаргументиран е подборът на историческите дати, чрез които се отбелязват важните събития, които честваме като официални или национални празници. В случая с “Трети март” става въпрос за един предварителен (прелиминарен) договор, който самата победителка Русия е обявила, че ще бъде преразгледан (сиреч съвсем очевидно е, че той не е окончателен и както е известно този договор има реална политическа трайност колкото снега по Шипка след тежката зима на 1877-1878 г. – т.е. до лятото на 1878 г., когато се сключва окончателният Берлински договор). С “Шести септември” пък акцентът се поставя не върху успешния край на едно важно историческо събитие, а върху първоначалното провъзгласяване на Съединението в столицата на Източна Румелия Пловдив. От научна гледна точка обаче не по-маловажна дата е денят на подписването на Топханенския акт 24 март 1886 г., когато Съединението е признато от великите сили и султана. Независимо от половинчатите клаузи на това споразумение, именно то (до 1908-1909 г.) е международноправната гаранция на съединените под скиптъра на българския монарх Княжество България и Източна Румелия. Що се отнася до отбелязването на деня на независимостта на България, с основание е предпочетен старият стил – 22 септември, но отново липсва обяснение за различното календарно “третиране” на официалните ни празници, чествани ту по стар, ту по нов стил. И в този случай се изтъква провъзгласяването, началото на поредица от важни исторически събития, завършили с международното признаване на българската държавна независимост през пролетта на 1909 г.

За да не бъда обвинен в непоследователност с оглед защитената наскоро теза, че периодизирането на отечествената ни история трябва да следва българските усилия и активност, а не чуждата им санкция от минали или настоящи “велики сили” (Петков 2001: 55-67), ще уточня, че тук не става дума за периодизация; целта е да се открият и отбележат подобаващо знакови събития и повратни исторически дати, които най-пълно отразяват съществени за националната ни идентичност и националното ни самочувствие ценности, достойнства, общобългарски усилия, борби и постижения, защото това според мен е най-важното обществено предназначение на т.нар. “национални празници”.

В този смисъл какво е непреходното, исторически великото значение на случилото се на 3 март 1878 г.? Както вече беше изтъкнато, Санстефанският договор е предварителен, окончателен е Берлинският договор, подписан на 1/13 юли 1878 г. Ако някой все още се опитва да защитава фактологично неиздържаната теза (която се открива дори в някои учебници по история), че със Санстефанския договор “приключила Руско-турската освободителна война 1877-1878 г.” и той именно “донесъл освобождението на българите”, ще трябва да припомним, че военните действия прикючват с Одринското примирие, подписано на 19/31 януари 1878 г. Този неоснователно подценяван исторически документ е с важно значение за изхода от войната, при това той по-плътно се доближава до общите препоръки на великите сили, отправени към Османската империя на Цариградската конференция в края на 1876 г. В текста на примирието категорично се заявява, че “България се създава като автономно княжество в пределите, където мнозинството от населението е българско. Нейните граници в никакъв случай не могат да бъдат по-малки от границите, приети от Цариградската конференция. Тя ще плаща данък, ще има народно християнско правителство и местна милиция. Османска армия там повече не ще се намира” (История 1987: 459). Следователно според постановленията на Одринското примирие българската държава ще се възстанови в духа на общите европейски решения от декември 1876 г., взети на Цариградската конференция, но с немаловажната разлика (в полза на българското национално единство), че проектираните през 1876 г. два автономни български вилаета през януари 1878 г. са събрани в едно автономно княжество, еднакво по територията си с диоцеза на Българската екзархия.

Друг аргумент, обезсмислящ недоказаната значимост на Трети март като знаков ден на българското освобождение, е фактът, че Санстефанският договор е едно временно руско-турско споразумение, в това събитие няма никакво конкретно българско участие. Нещо повече – Българското княжество, начертано на картата в Сан Стефано от руските дипломати, начело с Н. П. Игнатиев, се различава по границите си и по включените в него български територии както от екзархийския диоцез, така и от повтарящите го международни споразумения – Цариградската конференция и Одринското примирие. Именно според Санстефанския договор Русия отстъпва на Румъния и Сърбия съответно Северна Добруджа и Нишко (признати за неразделна част от българските територии и със султанския екзархийски ферман от 1870 г., и от великите сили в Цариград през 1876 г.).

С договора от 3 март 1878 г. победителката Русия въвежда в проектираното Княжество България най-малко двегодишна руска окупация. В чл. 8 на договора се казва, че “руски войски ще заемат страната” и ще подпомагат императорския специален комисар; “тази окупация ще бъде ограничена за един срок приблизително от две години” (Петков 2002: 86). Изключително показателен за принизеното ни национално самочувствие, за неоправданото ни самоподценяване е историографският факт, че вече 127 години руската окупация в България 1878-1879 г. се обозначава снизходително и неточно като “временно руско управление”. Началото на тази военна окупация юридически поставя именно Санстефанският договор. Ето още едно основание за недоумението ми как денят на подписването на този именно договор българите приемат за най-ярък знак на освобождението си от петвековно чуждо иго. И разбират ли, че шумното тържествено честване на този ден, внушенията на историци и политици, че Санстефанският договор и българският национален идеал са едно и също нещо (?), означава освен всичко вече изтъкнато, че ние днес официално и “всенародно” почитаме деня, в който се установява чужда военна окупация в България.

Налага се да уточня, че тук изобщо не се подлага на съмнение освободителния характер на руско-турската война 1877-1878 г. в смисъла, който винаги съм изтъквал (Петков 2005: 69), не се подценяват героизмът и заслугите на руските войни; въпросът е в това, че според мен има твърде много основания да се съмняваме в знаковия характер на деня трети март, с който свързваме освобождението на българите от османско иго. И понеже окончателният мирен договор – Берлинският, който предоставя политическа автономия на Княжество България и административна самостоятелност на Източна Румелия, в нашето общество все още трудно се възприема предимно положително (заради десетилетните негативни наслоения, свързани с откъсването на Македония и Южна Тракия и оставането им в Османската империя), по-добре е да търсим знаковата дата на Освобождението не в края, а в началото на поредицата от важни исторически събития, довели до възстановяването на българската държава. Такъв паметен исторически ден според мен е 20 април, когато избухва най-масовото общобългарско въстание за освобождение, завършило с военен погром, но с политически успех. Превръщайки 20 април в национален празник ще поставим справедливо едно героично българско усилие като основание за отбелязването на деня на освобождението от османско иго и ще избегнем неудобството да честваме като такъв ден трети март, когато две чужди империи подписват споразумение, касаещо и българите, но повече самите тях.

Що се отнася до двата официални празника, ненатоварени с политически смисъл, – 24 май и 1 ноември – то тяхното значение и място в празничния календар е изключително важно. Макар да се чества сравнително отскоро и с дълго прекъсване през втората половина на ХХ век1, Денят на народните будители, в основата на който е почитта, заслужено отдавана на българския небесен покровител св. Иван Рилски на 19 октомври (стар стил), е празник с все още неоползотворен, но значителен духовен потенциал. В обръщението си към Ректора на Софийския университет, директорите на Художествената и Музикалната академия, Учителските институти, средните училища и окръжните училищни инспектори (Окръжно № 17743/ 28.VІІ.1922 г.) министърът на просветата Ст. Омарчевски посочва ясно причините и целите на тържественото честване: “За да се възбуди у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот – интерес, който засега се засяга случайно, било само от учителите по история и български език, било от отделни обществени дейци, Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи, чрез който празник, уреден планомерно и системно, да се обединяват всички усилия в това направление, като тоя ден се превърне в култ на българския народен гений: отдавайки почит към паметта на народните будители, към ония, които като самоотвержени воини водеха българския народ в миналото към просвета, към свобода, към култура, да вдъхновим младежта чрез техните светли образи към народни и културни идеали. Нека по-често си спомняме техните имена и техните дела, нека по-често посочваме техните стремежи, та да можем и по-дълбоко да разберем, че има нещо в нашата страна, в нашия народ, което е карало толкова българи да умират за него, че думата отечество не е само понятие без стойност, а че има в него нещо, което заслужава всички наши жертви и усилия. Да направим делото на нашите бащи и деди наша гордост и наша амбиция!” Министерството на просветата дава и конкретни указания как по-правилно да се организира новообявения национален празник Първи ноември: “1) на тоя празник трябва да се дава по възможност по-тържествен характер, за да може да се повлияе в горния смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, но и да стане общонационален в истинския смисъл на думата; 2) празникът да се урежда с оглед на местните събития и местните дейци, като на последните се отдава нужната почит, нужното внимание за назидание, подем и вдъхновение на поколенията”. Ето кое отличава този ден от другия общобългарски културен празник – 24 май.

Впрочем 11/24 май не може да се сравнява с останалите т.нар. национални празници. Неговото историческо значение е толкова голямо, проекциите му към минало, настояще и бъдеще са толкова осезаеми, че национално-политическите страсти, от които е провокирано величието на дни като 3 март, 6 и 22 септември, изглеждат незначителни на фона на многовековното духовно излъчване на делото, което отбелязваме в този ден. Затова съм убеден, че ако Националният празник на българите трябва да е един, то това несъмнено е 11/24 май. Защото националният празник трябва да е ден, обединяващ всички българи или поне всички българи, живеещи днес в България. Как ли празнуват Трети март например жителите на Смолянския край, след като според Санстефанския договор от 3 март 1878 г. тази част от Родопите е оставена в Османската империя. Същото се отнася за жителите на Кърджалийско и други родопски селища, останали в Турция според Топханенския акт, уреждащ международноправно Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Дните, в които почитаме делото на светите братя Кирил и Методий – 11 и 24 май – с много по-голямо основание се честват като общобългарски празник (в най-широкия смисъл на думата, т.е. в историческа ретроспекция повече от национален) – и на миналите поколения, и на днешните, а и на бъдещите. Това е празникът на най-българския спомен, настояща гордост и надежда за бъдещето. С такъв общобългарски празник днешните българи могат да започнат новото, трето хилядолетие след Р. Хр. и горди с достойното си минало, и необременени от овехтели ценности и неосъществими амбиции.

Русия ( Россия ) – враг №1 на българщината

{ 22 comments… read them below or add one }

1 Antony De la Rea March 2, 2009 at 11:50

Виждам, че авторът на първия материал е чел моята статия: “Как Германия ни освободи от османско иго”
:)

Reply

2 bogoizbrania March 2, 2009 at 13:59

Петър 1 все пак има и една друга заслуга за България, именно по негово време и според неговата политика за “третия Рим” е създаден мита за “първо” и “второ” българско царство. Ето за защо през осемдесетте, когато задуха перестройката, по начетените партийни фунционери започнаха да лансират мита за “траки” и прочее още по древни митове.

Reply

3 Лъчезар Томов March 2, 2009 at 22:14

ПБЦ и ВБЦ не са митове, аллооо

Reply

4 22.09.1908 March 3, 2009 at 0:09

Проф. Пламен Цветков: Изучаваме историята си с русофилски, а това означава противобългарски поглед
02 03 2009
Санстефанският договор е една голяма манипулация, Берлинският ни приобщава към европейския свят, макар и с цената на националното ни разпокъсване. България има нужда от нов нациноален празник и това е 22 септември, казва историкът
Пламен С.Цветков е професор по история в Нов български университет. Автор е на повече от десет монографии в областта на политическата и дипломатическа история на 20 век. Последният му труд е посветен на света на мегамитовете. Историкът преобръща редица вкоренени клишета, приемани за аксиоматични истини.
Интервю на Мая Стоянова
- Проф. Цветков, защо българите нямат еднозначно отношение към националния си празник?
- Отговорът е много очевиден. Всеки път на 3 март нашите управници, поради инстинктивното си подчинение на всичко руско и съветско, използват тази дата, за да поругаят отново националното ни достойнство със своето безгръбначие спрямо Русия. Това дразни хората.
Никоя уважаваща себе си нация не чества за свой национален празник едно външно събитие. Дори и да има спорове за това какво точно се е случило на 3 март, просто това е събитие, в което няма българско присъствие. Има българско участие във войната, но няма българско участие в подписването на Санстефанския договор. Освен това негов главен автор е граф Игнатиев. В записките си, публикувани в България още преди 1989 г., той в прав текст казва, че историческата мисия на Русия е да обедини славяните под свое ръководство върху развалините на Австрия и Турция. Това изречение ни казва, че човек трябва да има много голяма фантазия, за да твърди, че граф Игнатиев е освободител на България. Това е един българоядец, един човек, който е искал унищожението на България. Но сега една от централните софийски улици носи неговото име. Така че това е една наистина пагубна дата.
- Кой е най-големият мит, свързан с освобождението на България?
- Санстефанският мит е може би един от най-големите. Той е и една от най-трайните манипулации в историческата памет на българите, тъй като това всъщност е един договор за безсрочната окупация на България от Русия. В този договор няма никакви срокове за изтеглянето на руските войски, след като изтекат предвидените две години руска окупация. Дори има една разпоредба, в която се казва, че Русия ще изтегли войските си от всички останали части на Турция, с изключение на България. Няма никакъв международен контрол върху руската окупационна администрация. Разноските на окупационните сили са изцяло за сметка на окупираната страна.
Има още нещо много важно. Някои историци, по-скоро в червения спектър на българската политическа действителност, между които и проф. Константин Косев, също казват, че Санстефанският договор не е нищо друго, освен една фикция. Реалният договор е Берлинският. Едва Берлинският договор намалява срока на руската окупация от 2 години на 9 месеца. Той изрично задължава, в рамките на три месеца след изтичането на 9-месечния срок, Русия да изтегли всичките си войски от България. От самото начало той поставя руската окупационна администрация под международен контрол. Именно благодарение на международния контрол руската окупационна администрация е принудена да пристъпи към създаването на български държавни учреждения. За съжаление тези важни подробности са известни на малко хора. Това се знае само от специалисти, а добре платени фалшификатори на историята, които сами се хвалят как народът ги е нарекъл професори, продължават да бълват тази зловредна легенда за Санстефанския договор.
Освен това Санстефанският договор дава на Турция правото да прекарва свои войски през територията на Българското княжество. Така че дори и да се стигне евентуално до българско правителство, то само да помоли руските войски да останат в България. За какво освобождение тогава може да става дума?
Има и нещо друго, кое кара тогавашното българско общество, преди съветското нахлуване през септември 1944 г., да възприеме този мит. Това е криворазбраната мечта за България на три морета. България, обединила всички земи с българско мнозинство като население. Тези хора обаче не си дават сметка, че България и българите сами декларират пред света кое е българска територия с учредяването на Българската екзархия през 1870 година и с допитванията, проведени по силата на фермана, с който е учредена тя. В него изрично е записано, че е достатъчно 2/3 от населението да гласува в полза на екзархията, за да премине тази територия към нея. По този начин по-голямата част от Македония, както и Северна България заедно с цяла Добруджа, Нишко и Поморавието и Южна България с една голяма част от Родопската област стават част от Българската екзархия.
Нещо повече, Българската екзархия е и първата крачка на българите към независимостта. Според авторитетни наши историци в тази сфера, като Петър Ников и Зина Маркова, с учредяването на екзархията българите получават и право на вътрешна автономия. Краят на този процес е чак на 22 септември 1908 година, когато България прокламира своята независимост. В тази картина на постепено превръщане на България от османска провинция в пълноправен член на международната общност и напълно суверенна държава, Санстефанския договор всъщност няма никакво място, тъй като той не е нищо друго, освен един опит на Русия да замени османското върховенство със собственото си владичество.
- Има ли и други заблуди около 3 март, с които живеят и днес българите?
- Една от големите заблуди изучаваме в училище още от крехка възраст – че видите ли Русия била донесла свобода и национално обединение на България, а по-късно Западът ни бил разпокъсал. Защото това беше представяно така от Русия, от руската пропаганда и руските дипломатически пратеници. Вярно е, че Берлинският договор разпокъсва България, но това е по предварително споразумение между Русия и Великобритания. Става дума за споразумението Шувалов – Солзбъри, което се държи в най-дълбока тайна, никой не знае тогава за него. А то е постигнато, тъй като Русия се стреми към сближаване с англичаните. Нещо повече, след като вече е наясно, че никой няма да й позволи да погълне България, Русия прави всичко възможно да разпокъса България на колкото се може по-малки части, за да няма някаква досадна допълнителна пречка при завладяването на Цариград, Босфора и Дарданелите. И между другото, цялата стратегия на Русия към Балканите е насочена именно към това – да завладее Босфора и Дарданелите. Което означава, че самото съществуване на България като държава и на българите като народ е несъвместимо с руската агресия на Балканите. Но както ви казах, тази манипулация заляга и днес в учебниците по история. Това е един от най-ярките и скандални примери как ние продължаваме да изучаваме собствената си история с русофилски, а това означава противобългарски поглед.
И още нещо много съществено. Санстефанският договор не съдържа никакви гаранции за правата и свободите на религиозните и етническите малцинства. Берлинският договор е този, който задължава и Княжество България, и Румъния, и Сърбия, и Черна Гора да зачитат правата на всички малцинства, забранява да има дискриминация на етническа и религиозна основа. Така Берлинският договор, който с право е охулен, защото България е разпокъсана, макар че това не е решение на Берлинския конгрес, а решение на Русия и Великобритания, всъщност ни приобщава към европейския свят.
- Ако върнем лентата назад, до 1990 година чествахме 9 септември за национален празник. Той също беше един мит, но поколения се идентифицираха с него.
- Това беше постигнато с насилие. 9 септември беше наложен за национален празник от комунистическия режим. Това не беше свободен избор, а стана по логиката на министерството на истината на Джордж Оруел и по рецептата на Гьобелс една лъжа да се повтаря дотогава, докато стане истина. Типично комунистическа пропаганда, кръвосмразяваща по своя антинационален и античовешки характер, защото ти честваш за национален празник завладяването на собствената ти страна от най-чудовищния диктатор на всички времена, какъвто е Йосиф Сталин. Може ли да се празнува фактът, че съветското нахлуване бележи началото на едно масово изтребване на духовния, политическия и стопанския елит на българската нация? Затова още тогава повечето българи не чувстваха този ден като национален празник, но не смееха да го споделят открито. За тях 9 септември беше просто неработен ден.
Между другото, има и нещо хумористично в 9 септември. На 8 септември, след като Сталин е обявил война на България, започва да навлиза червената армия в наша територия. Операцията по окупирането на страната всъщност привършва на 16 септември. На втория ден от съветското нахлуване някаква група хора се събира във Военното министерство с любезното съдействие на тогавашния военен министър ген.Иван Маринов и се самопровъзгласява за правителство. Нещо подобно се случва в Норвегия през април 1940 година, когато в страната нахлува армията на националсоциалистическа Германия. Тогава едно лице, на име Видкун Куислинг, се събира със свои привърженици и се самопровъзгласява за правителство. Но няма историк, който да твърди, че това е бил някакъв преврат, а още по-малко революция. Така че това, което се случва на 9 септември в България, не е никакъв преврат, а за революция изобщо не може да става дума. Това е някаква трагикомична оперета в момента на завладяването на България от една чужда армия, от най-страшната и антихуманна система, която познава историята на човечеството.
- Но младото поколение чувства и 3 март само като един почивен ден. Каква е причината за този нихилизъм?
Това е така, защото историята продължава да се изучава през един чужд поглед. Продължават да се повтарят едни отдавна остарели стереотипи на национализъм. И това младо поколение, в този глобализиращ се свят, което с интернет може да достигне до всички точки на планетата, то мисли, че това е някаква овехтяла дреха, която се пита защо му е. Тази дата е нещо изкуствено, реално не е донесла нищо добро на българите. На младите тя не им е симпатична, защото и днес режимът в Русия не е демократичен. И днес на никой, който иска да излезе от България, не му минава през ума да си търси работа и по-добър живот в Русия. Включително синовете и дъщерите на най-върлите комунисти търсят реализация в Западна Европа и в Щатите.
- Преди няколко години общественици предлагаха 24 май за национален празник. Има ли място за дебат в тази посока?
- Според мен 3 март по никакъв начин не може да бъде национален празник. Това е просто една историческа дата, която се използва за съжаление от твърде влиятелните среди, които са на московска заплата, за да поругават националното ни достойнство. Защото опитът да се замени една чужда власт с друга, е всичко друго но не и освобождение. А истината е, че няма завоевател, който да се нарича завоевател. Той винаги определя себе си като освободител или в най-лошия случай – като обединител.
Между другото, войната от 1877-1878 г. не се е приемала еднозначно още тогава от българите. Самото посрещане на руснаците, и то според руски дипломатически документи, няма нищо общо с идиличната картина на дядо Вазов за дечицата, които посрещали братушките с крушки. Защото руснаците започват да действат като в завоювана територия, с всичко произтичащо от това – произвол, структурата на екзархията безапелационно е подчинена на руската окупационна администрация, започва един грабеж и едно насилие, което според признанията на един руски дипломат, е накарало все повече българи да се питат дали не е било по-добре да си останем под властта на султана, отколкото под могъщественото покровителство на Царя Освободител, наречен “освободител” не заради България, а заради това, че е премахнал крепостното робство в Русия през 1861 година.
Колкото до идеята национален празник да стане 24 май, това също предизвиква в мен резерви, тъй като с тази дата и сега се злоупотребява, като става повод за разни панславистки излияния. 24 май се чества като Деня на славянската писменост и българската култура, макар че писмеността си е българска и е възприета от редица народи, между които само някои са славянски. Между другото славянските народи, които пишат на латиница, са повече от славянските народи, които си служат с кирилицата.
- Коя дата от историята, като съдържане и функции, според вас е най-подходяща?
- Като функция националният празник трябва да обединява нацията, но едновременно с това – да ни приобщава към европейските ценности. И в този смисъл национален празник на България може да бъде 6 септември, съединението на Княжество България с Източна Румелия. Може да бъде и 22 септември, обявяването на независимостта. И двете събития първо са чисто българско дело и второ – се посрещат с одобрение от абсолютно всички политически сили, от цялото българско общество. Тогава има наистина невероятно единение. Но личните ми предпочитания са насочени към Деня на независимостта. Тогава именно България става пълноправен член на международната общност, става част от Европа. Това е събитието, което дори един краен левичар като Димитър Благоев, чиито наследници претендират, че са днешните комсоциалисти, посреща с одобрение и гледа на това събитие изцяло положително. Освен това прокламирането на независимостта на България е дело на самите българи, което не е осъдено от нито една политическа сила. Това би могло наистина да обедини всички българи.
Позицията ми се споделя и от много други хора. Аз непрекъснато работя в тази посока. Надявам се аргументите ми да накарат хората да се замислят и да разберат значимостта на 22 септември и унизителната същина на 3 март.
- Ще се измъкне ли народът от клишетата и стереотипите в собствената си история?
- Знаете ли кое е най-отвратителното на днешното време? Не че е по-лош животът, отколкото беше по времето на комунизма. Това са глупости, защото сега хората материално живеят по-добре и което е по-същественото – имат свободата. Но онези, които бяха на власт преди 1989, са на власт и сега. Това означава, че цялата училищна и образователна система, учебниците по история, това, което се лее от медиите, повечето от които са също в ръцете на разни кадри на комунистическата ДС, непрекъснато набиват в главите ни клишета и българинът не може да се освободи от тези убийствени за него митове. Ще бъде много трудно това наистина да се случи. Но знаете ли, утешавам се с книгата „Изход” от Стария завет. В нея е записано, че Моисей трябвало да води 40 години еврейския народ през пустинята, за да минат 40 години от края на робството и да станат евреите най-сетне свободни. Вече минаха 20 години от падането на Берлинската стена, ще трябва да изчакаме още 20. Надявам се, че тогава и българите ще станат наистина вече свободни. Тогава може би ще имаме и нашия достоен национален празник. Всичко би могло да се случи и по-рано, ако повече хора в българското общество се обединят около идеята за нов национален празник.

Reply

5 Anonymous March 19, 2010 at 7:58

НЯГОЛОВ.НА 3 МАРТ БЪЛГАРИЯ НИЩО НЕ ЗАГУБИ,А ПОЛУЧИ ОТ РУСИЯ ОСВОБОЖДЕНИЕТО СИ ОТ ЕДНО ЖЕСТОКО ПЕТВЕКОВНО ТУРСКО РОБСТВО.АКО РУСИЯ НЕ БЕ НИ ОСВОБОДИЛА ,ДОСЕГА ЩЯХМЕ ДА СМЕ РОБИ НА ТУРЦИТЕ,КАКТО КЮРДИТЕ.ЗА СЪЖАЛЕНИЕ”ДЕМОКРАТИЧНИЯ НЙОЙСКИ ДОГОВОР ОСТАВИ В РОБСТВО НА ТУЦИЯ,ГЪРЦИЯ,СЪРБИЯ,РУМЪНИЯ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ НАСЕЛЕНИ С ЧИСТИ БЪЛГАРИ.ПО НАШИТЕ ЗЕМИ НЕ Е ИМАЛО ТУРССКО ПРИСЪСТВИЕ ИЛИ ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО И ТОВА ТРЯБВА ДА РАЗБЕРАТ И ДНЕС ТУРЧЕЕЩИ СЕ БЪЛГАРИ И ДОРИ БЪЛГАРСКИ АДМИТАЛИ И ГЕНЕРАЛИ,ПА ДОРИ НЯКОЙ ДА СЕ ТИТУЛОВАТ КАТО МИНИСТРИ.МОЖЕ БИ ТЕ ИСКАТ ОНОВО ”ТУРСКОТО ПРИСЪСТВИЕ’И БАТАШКОТО КЛАНЕ ДА СЕ ПОВТОРЯТ ПО НАШИТЕ ЗЕМИ.

Reply

6 Иванов March 3, 2009 at 11:42

НЯМА КОЙ ДА ТИ ЧЕТЕ ГЛУПОСТИТЕ БЕ…

Reply

7 Antony De la Rea March 3, 2009 at 17:12

Е, аз пък му ги чета… Харесвам Пламен Цветков, но чак сега свързах името с човека. Мисля че, много добре го е казал. Единствено за 24-ти май бих поспорил с него, за другото е прав.

Reply

8 Ник March 3, 2009 at 18:48

Благодаря “екстремен центрист” !!!!!
Бих казал – “с бензин в кръвта”, ама и с доста “сиво” под шапката !!!
Бъди здрав !!

П.С. А това за “глупостите” на товарищ Иванав (дето няма кой да ги чете), не го ли чухме наскоро и от “доктора по униформите на съветската армия” ??

Reply

9 Иванов March 7, 2009 at 7:36

Ега ти и недотаманения “ПРОФЕСОР”. От новия е, нали? Те там събрани баш пишман професорите в БГ. Ще пренаписва историята недоучения. Да те пази Господ от учен глупак, казваше моя дядо. От учен и прост. А той беше д-р на науките и професор от старата школа. Който е имал вземене даване с такива, знае какво казвам.

Reply

10 САМОВАРОВ June 4, 2009 at 3:57

ЧЕРВЕНИ ХИЕНИ– ГЛАД ВИ ЧАКА , АКО СПРЕТЕ ДА ВИЕТЕ !! РУБЛИТЕ СА НА СВЪРШВАНЕ , СИФИЛИСТИЦИ !!

Reply

11 САМОВАРОВ June 4, 2009 at 3:58

ТАВАРИШЧУТКИ — ВЪН ! РУБЛАДЖИИ– НА КОЛЕНЕ ПРЕД БЪЛГАРИЯ , И НАШИТЕ БАБИ И ДЯДОВЦИ !!!

Reply

12 САМОВАРОВ June 4, 2009 at 4:00

ЧЕРВЕНИ КРАДЦИ- ТЕЛЕНА ПРИМКА ЗА ВАС, В КЪСЕН ЧАС ! ДЕЦА НА ТЕРОРИСТИ И ПАРАШУТИСТИ- КЛАТЕНИ-НЕДОКЛАТЕНИ-толкова хора ви презират-КАК ЖИВЕЕТЕ?? ДЕН И НОЩ ОПЛЮВАНИ ! МИЗЕРНИЦИ-ОТЛОМКА НИЩОЖНА,ОТ ВИНАГИ ХРАБЪР НАРОД-МЪЧЕНИК !

Reply

13 neitiri February 23, 2010 at 21:16

mnogo qko

Reply

14 Недислав Веселинов March 3, 2010 at 13:03

Предоставям ви част от биографията на автора.

Този коментар беше модериран. Тук компромати и изнасяне на лични данни не се толерират.

Reply

15 най-значимите събития на 20 век May 10, 2010 at 20:45

И сега съм толкова разколебан,че незнам какво да мисля.Трябва ми ФАКТИ искам да видя очевидното,но не и недоказани расъждения.

Reply

16 Аспарух May 11, 2010 at 7:16

“Според мен 3 март по никакъв начин не може да бъде национален празник. Това е просто една историческа дата, която се използва за съжаление от твърде влиятелните среди, които са на московска заплата, за да поругават националното ни достойнство.”
Чудно ми е защо смятате че всеки с мнение различно от вашето му се плаща за да пише. Без да съм на московска заплата смятам че е правилно избрането на 3 март за национален празник на страната. Независимо от причините за войната и последвалите събития факт е че вследствие на санстефанския договор България се появява на политическата карта на Европа като отделна държава. Отделна, не независима. Зависима е, но я има. Не е турска провинция Румелия. Ако нямаше 3 март щеше ли да има 6 септември, 22 септември, 24 май и т.н.
В живота на всеки човек има много важни дати. Дати които той помни винаги, независимо с добро или с лошо. Но всичко започва с деня на раждането.

Reply

17 Anonymous May 12, 2010 at 9:18

Ako mama ne be6e legnala s tatko 6te6e li da me ima? Ako sme se rodili na 3 mart, 20 april tryabva da 4estvat turcite.

Reply

18 Anonymous May 12, 2010 at 9:26

Izvinyavayte , 4e na gluposti otgovaryam s gluposti.

Reply

19 Stream screamer March 3, 2011 at 1:30

Пеех на девети, ще скачам и на трети, изобщо откъдето ми запеят, натам ще отвърна.
“Само болна нация като нашата, управлявана от продажници, може да чества като национален празник подписването на един заробващ договор и дори да не се сеща, че през 2008 г. България навършва сто години като независима държава и равноправен член на международната общност.”
Мел Гибсън в “Смело сърце” какво искаше??? СВОБОДА и НЕЗАВИСИМОСТ.
Просто елементарен “съвременен” филмов пример. Англичаните също са присъствали в Шотландия.

Reply

20 Кубрат February 29, 2012 at 12:23

Не може учен (и то с претенции за “професор”) в статия да хвърля плюнки, да употребява “пасмина” и др.под. за ръководството на една страна, и т.н. Статията е не само гнусна като тон и стилистика, но и дълбоко неверна като фактология, подвеждаща и манипулативна. Руската стратегия не е била “несъвместима” със създаването на държава България, ролята на Русия за смачкването на загниващата Османска империя е всепризната и безспорна и Трети март е наистина рождения ден на (Третата) българска държава. Не е ясно с какви цели и какви задачи изпълнява г.Цветков с подобни провокативни писания (не смея да мисля, че номенклатурния му произход има нещо общо…)

Reply

21 дО ПАНЧЕ February 10, 2013 at 10:17

Панче,Руснаците помагат много повече на сърби и румънци.На сърбите дават нишко пиротско моравско,западни покрайнини,помагат за създаване на македонистите, на румънците дават северна добруджа и ни притискат да не търсим огромното българско мнозинство в новосъздадената лабораторно държава Румъния.Сталин дава беломорието на гърците,не пречат на турците през балканската война да ни ударят в гръб .Иначе фердо наистина е глупак и неадекватен мегаломан.
не забравяй че цар Борис фериднанндов не пусна нито един войник срещу антантата ,обяви символична война срещу тях а след това българите загубиха около 50 000войници срещу германците,свършвайки огромна работа ,много повече отсърби и румънци взети заедно с партизанското им движение барабар но бяхме обявени не за съвоюваща страна а за победена и руснатие си мълчаха.Румънците имаха 1млн войници на източният фронт които основно избиваха жени деца и старци и крадяха мородерствахатака те избиха поне един милион руснаци но после след мижави военни действия срещу германците им бе призан статут на съвоюваща страна и получиха трансилвания.
ТАКА ЧЕ НЕ Е ТОЛКОВА ПРОСТО ПРИЯТЕЛ!АДЕКВАТНОСТ Е НУЖНА А НЕ ДА СЕ ТЪРСИ ГОЛЯМ БРАТ НА КОЙТО ДА СЕДНЕМ В СКУТА .АДЕКВАТНОСТ И ГЪВКАВОСТ,КАКТО И САМОУВАЖЕНИЕ ,ЧЕСТ, НАЦИОНАЛНО ДОСТОЙНСТВО И ТРЕЗВ РАЗСЪДЪК,ПРАГМАТИЧНОСТ. ДА НЕ ЗАБРАВЯМЕ И ГЪВКАВ КОМБИНАТИВЕН ИНТЕЛЕКТ КОЙТО ПРЕСЛЕДВА ДОСТОЙНИ ЦЕЛИ.

Reply

22 prof.Papich March 3, 2014 at 15:01

Към господата,пардон другари историци във форума следва да уточните от кога всъщност България е свободна , но народа щото и сега сега чатала ни е на врата.Щото по време турското робство ,сме били с турско присъствие,след това преминаваме под руско,в последствие преминаваме под различно западно,пак под руско -съветско, и сега американо-европейско.Е хайде обяснете с думи прости на обикновените хорица господа-другари историци ,когато хан Аспарух е забил кола в онгала трябва да го обявите за завоевател,и всички останали ханове и царе също .След това Византия освобождава от нас поробеният славянски народ, защото ние сме започнали да ги зсимилираме и установяват присъствие.Според логиката на тук присъстващите историци провъзгласяването на Второто българско царство си е въоръжен преврат.След продължителни борби кой да води татова дружина идват османлиите освобождават заробеното от нас корено население и установяват присъствие според г-нСтефчова и като непропускат възможноста да асимелират християнското население в исляма.И така присъствието се сменя чак до днешни дни в простичката ни история подробностите са излишни.Е уважаеми ,къде е идеала и завета на дякона Васил Иванов Кунчев -Левски.Обявява ме го за национален герой а идеалите му ги загърбваме,щото така ние добре.Добре че се намериха братята Кирил и Методи да Ви сътворят азбука ама е те нямали си друга работа какво му е на латиницата,колкото народа по прост толкова и за Вас и властващите по-лест,за да не може да разбере всъщност този народ грешен някога освобождавал ли си е освобождаван ли е ,и живял ли е свободно.

Reply

Leave a Comment

{ 3 trackbacks }

Previous post:

Next post: