Речта на Унстън Чърчил във Фултън, с която започна Студента война

by ExtremeCentrePoint on Monday, 26 March, 2018 · 2 comments

in История

fulton-speechРадостен съм да дойда в Уестминстър колеж този следобед и съм поласкан, че ще ме удостоите с научна степен. Името „Уестминстър” ми е някак познато. Струва ми се, че съм го чувал и по-рано. Всъщност именно в Уестминстър съм получил много голяма част от образованието си по политически науки, диалектика, реторика и още едно-две неща. На практика ние и двамата сме се обучавали в еднакви – или подобни – или, във всеки случай, сродни учебни заведения.

Освен това е чест – навярно почти уникална – един неофициален гост да бъде представен пред академичната общност от президента на Съединените щати. Въпреки тежкото си бреме, задълженията и отговорностите, които идват при него без покана и от които той не се отвръща, президентът пропътува хиляда мили, за да удостои с присъствието си днешната наша среща, да я превърне в тържество и да ми даде възможност да се обърна към тази сродна нация, към собствените ми съотечественици отвъд океана, а може би и към хората от някои други страни. Президентът ви каза своето желание – а съм сигурен, че то е и ваше – аз да разполагам с пълната свобода да изкажа пред вас моето истинско и най-искрено мнение за тези тревожни и объркани времена. Няма съмнение, че аз ще се възползвам от тази свобода, и се чувствам изцяло в право­то си да го сторя, понеже всички мои лични амбиции, които съм имал в младите си години, са осъществени много по-пълно, отколкото съм си представял дори в най-смели­те си мечти. Но нека все пак да кажа ясно, че нямам никаква официална мисия, идвам като частно лице и говоря един­ствено от свое име. Зад това, което слушате, не се крие нищо.

Следователно мога да позволя на ума си, обогатен от толкова жизнен опит, да се позанимае с проблемите, които ни обкръжават на другия ден след абсолютната ни победа на бойното поле, и да се опитам да ви уверя – доколкото ми стигат силите, – че онова, което е спечелено с толкова много жертви и страдания, ще бъде запазено за бъдещата слава и спасение на човешкия род.

Съединените щати в този момент стоят на върха на световното могъщество. Това е тържествен момент за американската демокрация. Но върховното могъщество се отчита пред бъдещето, а това внушава благоговеен страх. Оглеждайки се наоколо, вие трябва да изпитвате не само удовлетворение от изпълнения дълг, но и опасение да не би да не се удържите на равнището на постигнатото. Благоп­риятната ситуация сега е налице, ясна и бляскава и за двете наши страни. Ако я отхвърлим, ако не й обърнем внима­ние или я пропилеем, всички ние ще си навлечем безкрайните упреци на бъдното време. Необходимо е и в мирно време постоянството на духа, упоритото преследване на целта и величествената простота на решенията да определят и ръководят поведението на англоезичните народи така, както беше през войната. Ние сме длъжни да докажем, че сме на висотата на това сурово изискване, и вярвам, че ще го сторим.

Когато американските военни са изправени пред сериозен проблем, те имат навива да пишат в заглавната част на директивата „обща стратегическа концепция”. Това е мъдро, понеже води към избистрена мисъл. Каква е тогава общата стратегическа концепция, която трябва да напи­шем днес? Нищо по-малко от сигурността и благополучие­то, свободата и прогреса за всички домове и семейства, за всички мъже и жени вън всички страни. Говоря по-специал­но за милиардите домове – къщи и апартаменти, в които мъжът, който осигурява прехраната, се старае, сред труд­ностите и несгодите на живота, да опази жената и децата си от лишения и да възпита семейството в страх пред Бо­га или според други етични схващания, които често играят много важна роля.

За да дадем сигурност на тези безброй домове, трябва да ги защитим от две исполински чудовища – войната и тира­нията. Всички ние знаем в какво ужасно объркване изпада обикновеното семейство, когато проклятието на войната се стовари върху бащата, който осигурява хляба, и върху всички онези, за които той се труди с ръце и ум. Страшна­та разруха на Европа с цялата й помръкнала слава и на го­леми части от Азия боде очите ни. Когато замислите на порочни хора или агресивният натиск на могъщи държави разкъса рамките на цивилизацията върху обширни прост­ранства, обикновените хора се сблъскват с трудности, с които не могат да се справят. За тях всичко е изкривено, всичко е разбито и дори превърнато в прах. Докато стоя тук през този спокоен следобед, страх ме е да си представя това, което днес наистина става с милио­ни хора, и онова, което ще настъпи, когато гладът тръгне по света. Никой не може да изчисли загубите от така на­реченото „човешко страдание, което не влиза в сметката”. Нашата върховна задача и дълг са да опазим домовете на обикновените хора от ужасите и нещастията на една нова война. Всички ние сме съгласни с това.

След като са определили своята „обща стратегическа кон­цепция” и са пресметнали ресурсите, с които разполагат, нашите колеги от американската армия винаги уточняват следващия пункт, а именно – средствата за осъществява­нето й. По тях също е постигнато широко съгласие. Една световна организация – ООН, която е наследница на Лига­та на нациите – вече е създадена и основната й цел е да предотврати войната. Тя получи решаващата подкрепа на Съединените щати заедно с всичко, което произтича от това, и вече работи. Ние трябва да покажем, че нейната

работа е плодоносна, че тя е реалност, а не фалшиво подобие, че е действена сила, а не пенлив словесен порой, че е истински храм на мира, в който някой ден много народи ще могат да окачат бойните щитове, а не просто място за борба на петли в някоя Вавилонска кула. Преди да се откажем от солидното въоръжаване на националните ни армии, което гарантира самоотбраната ни, ние трябва да сме уверени, че храмът ни е построен не върху подвижни пясъци и не върху бълбукащи тресавища, а върху скала. Всеки може да види със собствените си очи, че нашият път ще бъде и труден, и дълъг, но ако постоянстваме заедно, както правехме през двете световни войни – макар че, уви, не го правехме в промеждутъка между тях – няма съмнение, че накрая ще постигнем Впрочем имам да направя едно определено и практическо предложение за действие. Възможно е да се образуват съдилища и да се назначават магистрати, но те не могат да изпълняват предназначението си без шерифи и без полиция. Необходимо е Организацията на обединените нации незабавно да пристъпи към създаване на международни въоръжени сили. Такова дело не може да се извърши другояче освен крачка по крачка, но трябва да го започнем сега. Предлагам всяка велика сила и всяка държава да бъдат поканени да изпратят известен брой въздушни ескадрили на служба в световната организация. Тези ескадрили трябва да се обучават и подготвят всяка в собствената си страна, но на определени интервали ще се прехвърлят от една страна в друга. Личният състав трябва да носи униформата на собствената си страна, но с други отличителни знаци. Те не бива да бъдат принуждавани да действат против собствената си родина, но като се изключи тази уговорка, ще бъдат на разположение на световната организация. Това начинание може да бъде започнато в скромни мащаби и ще крепне заедно с укрепването на доверието. Аз исках да го видя осъществено след Първата световна война и убедено вярвам, че то може да се осъществи незабавно.

Би било впрочем погрешно и неразумно тайните на атом­ната бомба и на опитите с нея, които днес са общо дос­тояние на Съединените щати, Великобритания и Канада, да се доверяват на световната организация, докато тя е още в детска възраст. Би било престъпно безумие тези тайни да се понесат без контрол из нашия все още неспокоен и необединен свят. Никой човек в никоя страна не е спал зле в леглото си от това, че в настоящия момент технологията и суровината за производството на атомната бомба се намират почти изцяло в американски ръце. Не вярвам, че всички ние щяхме да спим толкова спокойно, ако съотношението на силите беше обратното и монопо­лът над това унищожително оръжие днес се намираше в някоя комунистическа или неофашистка държава. Самият страх от това оръжие лесно би могъл да бъде използван с цел на свободния демократичен свят да бъдат наложени тоталитарни режими. Последиците от това ужасяват човешкото въображение. По Божия воля това не е така и ние имаме време поне колкото да си поемем дъх и да сложим ред у дома си, преди да се изправим пред тази опас­ност; но дори тогава, ако не пестим усилията си, ние ще продължаваме да имаме такова смазващо превъзходство, че ще разполагаме с действени средства да възпрем онези, които биха употребили това оръжие или биха заплашили, че ще го употребят. А един ден, когато световната орга­низация се превърне в истински изразител на човешките стремежи и в символ на братството между хората, когато ще разполага с всички гаранции за практическото осъ­ществяване на нейните решения, тази организация, естествено, ще получи достъп до това оръжие.

Сега стигам до второто чудовище, което заплашва къща­та, дома и обикновените хора, а именно тиранията. Ние не можем да бъдем слепи за факта, че свободите, на които се радва всеки един гражданин навсякъде из Британската империя, са невалидни в значителен брой страни, някои от които са много могъщи. В тези държави полицейски правителства от различен тип упражняват непрекъснат и все­обхватен контрол над обикновените хора. Държавната власт там е неограничена и се държи било от диктатори, било от компактни олигархии, които си служат с привилегировани партии и политическа полиция. В днешно време, когато трудностите ни са така многобройни, ние не сме длъжни да се намесваме със сила във вътрешните работи на страни, които не сме победили във война. Но ние никога не трябва да преставаме да разгласяваме безстрашно великите принципи на свободата и човешките права, които са общо наследство на англоезичния свят и които – през Великата харта на свободите, Декларацията за правата на гражданите, Habeas corpus, задължителното присъст­вие на съдебни заседатели и английското гражданско право – намират своя най-ярък израз в американската Декларация на независимостта.

Всичко това означава, че народите от всички страни имат право – а трябва да имат и възможност – по консти­туционен път, чрез свободни и неопорочени избори и при тайно гласуване – да избират или да променят характера и формата на своето управление; че свободата на словото и мисълта трябва да властва; че съдилищата, независими от изпълнителната власт, неповлияни от която и да било партия, трябва да осигуряват изпълнението на законите, получили широка подкрепа от големи парламентарни мнозинства или осветени от времето и обичая. Това е актът за правото на свобода, който трябва да стои във всяка къща и във всеки дом. Това е посланието на английския и на американския народ към човечеството. Нека проповяд­ваме това, което вършим, и нека вършим това, което проповядваме.

Преди малко споменах двете големи опасности, които заплашват домовете на хората: Войната и Тиранията. Още не съм говорил за бедността и лишенията, които в много случаи пораждат най-голямото безпокойство. Но ако опасностите от войната и тиранията се преодолеят, няма съмнение, че науката и взаимното сътрудничество могат в близките няколко години – или поне в близките няколко десетилетия – да донесат на света, който през вре­ме на войната премина нова и сурова школа, такъв разцвет на материалното благосъстояние, който надминава целия досегашен човешки опит. Днес, в този мрачен мо­мент, в който не достига въздух, ние сме в плен на глада и несретата, които са последица от титаничната схватка; но това ще отмине и би могло да отмине бързо. Няма си­ли – като се изключат човешката лудост и античовешката престъпна воля, – които биха могли да лишат народите на света от настъпващата ера на благоденствие и ра­достта, която тя носи. Неведнъж съм си служил с думи­те, които чух преди петдесет години от един голям американски оратор от ирландски произход, моя приятел Бърк Кокрън. Ето ги: “Има достатъчно за всички. Земята е щедра майка – тя ще даде преизобилна храна на всички свои чеда, стига само те да искат да я обработват в справедливост и мир.” Мисля че по този въпрос съгласието между мене и него е пълно.

И ето, че докато още разсъждавам за средствата, с които бихме осъществили нашата обща стратегическа концепция, стигам до сърцевината на онова, което съм си поставил за цел да ви кажа. Нито сигурното предотвратяване на войната, нито постепенното изграждане на световната организация могат да бъдат постигнати без това което аз нарекох “братско сдружаване на англоезичните народи”. Това означава специални отношения между Британската общност и Империя и Съединените щати. Не е време да се говорят общи неща – ще се опитам да бъдат конкретен. Братското сдружаване предполага не само укрепване на приятелството и взаимното разбирателство между нашите две сложни, но сродни обществени системи: то предполага и продължаване на тесните връзки между нашите военни специалисти. Това ще доведе до съвместно проучване на потенциалните заплахи, до сходство във въоръженията и наръчниците с инструкции и до обмен на офицери кадети във военнотехническите училища. То трябва да донесе и продължаване на днешните улеснения за взаимната сигурност посредством едновременното използване на всички военноморски и военновъздушни бази, които двете страни притежават по целия свят. Това може би ще удвои подвижността на американските военноморски и военновъздушни сили. То в твърде голяма степен ще повиши подвижността на силите на Британската империя и би могло да доведе – ако и когато светът се умиротвори – до значителни финансови икономии. Ние вече използваме заедно голям брой острови; в близко бъдеще още по-голям брой биха могли да минат под общата ни грижа.

Съединените щати вече имат постоянно споразумение за отбрана с Канадския доминион, който е толкова предано свързан с Британската общност и Империя. Това споразумение е по-действено от много други, някои от които са официални съюзи. Този принцип трябва да обхване всички членове на Британската общност при пълна взаимност.

По този начин – и само по този начин, каквото и да се случи – ние ще създадем сигурност за самите себе си и ще имаме възможност да работим заедно за възвишените и прости каузи, които са скъпи за нас и които не вещаят зло за никого. Накрая би могло да се стигне – аз чувствам, че накрая ще се стигне – до принципа на общото гражданство, но нека скромно да оставим това на съдбата, чиято сочеща ръка мнозина от нас вече могат ясно да видят.

Все пак има един важен въпрос, който трябва да зададем сами на себе си. Дали едни специални отношения между Съединените щати и Британската общност не биха били несъвместими с нашите първостепенни задължения спрямо световната организация? Моят отговор е: не, тъкмо обратното, тези отношения може би са единственото средство, чрез което тази организация ще достигне своя пълен ръст и сила. Вече са факт специалните отношения между Съединените щати и Канада, за които споменах току-що; факт са и специалните отношения между Съединените щати и южноамериканските републики. От наша страна ние, британците, имаме двадесет годишен договор за сътрудничество и взаимопомощ със Съветска Русия. Аз съм съгласен с господин Бевин, външния министър на Великобритания, че що се отнася до нас, ние нямаме нищо против този договор да бъде продължен до петдесет години. Ние не се стремим към нищо друго, освен към взаимопомощ и сътрудничество. Великобритания се намира в съюз с Португалия, който не е нарушаван от 1384 г.: този съюз се оказа много полезен в някои критични моменти на последната война. Никой от тези съюзи не влиза в противоречие с общите интереси на едно световно споразумение или една световна организация: напротив, ще я подпомагат. “ В дома на Отца Ми има много обиталища.” (Йоан 14; 2).

Специалните сдружавания между страните членки на ООН, които нямат агресивна насоченост към никоя друга страна и не си поставят цели, несъвместими с Хартата и Обединените нации, не само че не носят вреда, но са и полезни, и както мисля, необходими.

Преди малко говорих за Храма на Мира. Строители от всички страни трябва да съградят този храм. Ако двама от тези строители се познават особено добре и са стари приятели, ако семействата им са се сродили и ако те имат “вяра в целта, която преследва всеки един от тях, упование в бъдещето на всеки един от тях и жалост към несретата, сполитаща всеки един от тях” – за да цитирам няколко добри слова, които прочетох тук онзи ден – защо те да не могат да работят заедно за общото дело като приятели и партньори? Защо да не могат да си услужват с инструментите и по този начин да увеличават производителността на труда на всеки един от двамата? Те, всъщност, трябва да го правят, понеже иначе храмът може да не бъде построен, или след като бъде построен, да рухне – и тогава отново ще се окаже, че всички ние сме неспособни да се учим и ще трябва отново – за трети път, да тръгнем да се доучаваме в школата на една нова война, несравнимо по-сурова от тази, от която току-що излязохме. Върху сияйните криле на науката може да се върне и тъмното средновековие, и дори каменната ера: онова, което днес може да излее неизмерими материални блага върху човечеството, може да доведе и до пълното му унищожение. Нека се предпазим, казвам аз – времето може да не ни стигне. Нека не възприемаме курса да оставим събитията да текат свободно, докато стане твърде късно. Ако е нужно да създадем братско сдружение, подобно на това, което описах, с цялата допълнителна сила и сигурност, които нашите две страни биха могли да извлекат от него, нека покажем, че този велик факт не е тайна за света и че той играе своята роля в полагането и укрепването на основите на мира. Тази е пътеката на мъдростта. По-добре е да предотвратим болестта, отколкото да я лекуваме.

Върху сцената, която така неотдавна беше осветена от победата на Съюзниците, падна сянка. Никой не знае какво Съветска Русия и нейният Комунистически интернационал възнамеряват да извършат в най-близко бъдеще, нито какви са границите – ако изобщо ги има – на техните стремежи към експанзия и печелене на идеологически последователи. Аз изпитвам силно възхищение и уважение към храбрия руски народ и към моя боен другар маршал Сталин. Във Великобритания – а и не се съмнявам, че също и тук – има дълбока симпатия и доброжелателство към всички народи на Русия и – въпреки многобройните различия и спънки – решимост да се положат всички усилия, за да се постигне трайно приятелство. Ние разбираме, че руснаците имат нужда да бъдат спокойни за западните си граници, като отстраняват всяка възможност за германска агресия. Ние приветстваме Русия на нейното заслужено място сред водещите нации в света. Ние приветстваме нейния флаг сред моретата. И най-вече – ние приветстваме постоянните, чести и все по-широки контакти между руския народ от двете страни на Атлантика. И все пак – понеже съм сигурен, че вие бихте искали да ви представя фактите така, както ги виждам – смятам за свой дълг да изложа пред вас някои факти, свързани със сегашното положение в Европа.

От Щетин на Балтийско море до Триест на Адриатическо една желязна завеса се спусна през континента. Зад тази линия остават всички столици на старите държави от Централна и Източна Европа, Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София – всички тези прочути градове заедно с населението около тях се намират вътре в онова, което трябва да нарека “съветската сфера”, и всички те, в една или друга форма, са не само подложени на съветско влияние, но и на много строги – а в много случаи и нарастващи – мерки на контрол от Москва. Само Атина – Гърция, с нейната безсмъртна слава – е свободна да решава бъдещето си чрез избори в присъствието на британски, американски и френски наблюдатели. Доминираното от руснаците полско правителство бе насърчено да извърши огромни и зловредни посегателства срещу Германия и днес се осъществяват масови преселения на милиони германци в ужасяващи и немислими по-рано мащаби. Комунистическите партии, които бяха много малки, във всички тези източноевропейски страни, получиха надмощие и власт, които изобщо не съответстват на тяхната численост, и навсякъде се стремят да постигнат тоталитарен контрол. Почти във всички случаи управляват полицейски правителства и – като се изключи Чехословакия – в момента в тези страни няма истинска демокрация. Както Турция, така и Персия са дълбоко обезпокоени и притеснени от претенциите, които се отправят към тях, и от натиска, упражняван от московското правителство. Руските власти в Берлин правят опит да създадат в своята зона от окупирана Германия една полукомунистическа партия, като показват особена благосклонност спрямо някои групи германски политици с лява ориентация. През месец юни миналата година, след края на военните действия, американските и английските армии, според едно предварително споразумение, се отдръпнаха на запад в дълбочина на някои места до сто и петдесет мили на един фронт от приблизително четиристотин мили, за да дадат възможност на руския съюзник да окупира тези обширни територии, завоювани от западните демокрации. Ако сега съветското правителство се опита по сепаративен път да образува в своята зона една прокомунистическа Германия, това ще предизвика нови сериозни трудности в британската и американската зона и ще даде възможност на победените германци да се почувстват като ценност, изложена на търг, за която Съветите и западните демокрации трябва да наддават. Каквито и изводи да направят от тези факти – а това са факти – сигурно е, че това не е онази Освободена Европа, за която се сражавахме и която искахме да построим. Тази Европа не съдържа и основните белези на трайния мир. Сигурността на света изисква ново единство на Европа, от която нито една нация не бива да бъде трайно откъсната. Всъщност, причината за войните, на които бяхме свидетели, и за войните, водени по-рано, са караниците между силните роднински раси в Европа. На два пъти през собствения си живот ние видяхме Съединените щати  -против тяхната воля и традициите им, против аргументи, чиято сила е невъзможно човек да не разбере – въвлечени от непреодолими сили в тези войни навреме, за да осигурят победата на справедливата кауза, но едва след като бяха извършени ужасяващи касапници и опустошения. На два пъти Съединените щати трябваше да изпратят по няколко милиона от своите млади мъже отвъд Атлантика, за да срещнат войната; но сега войната може да пресрещне всяка нация, където и да обитава между изгрева и залеза. Сигурно е, че ние трябва да положим усилия със съзнателната цел да постигнем голямо умиротворяване в Европа в рамките на структурите на Обе­динените нации и в съгласие с тяхната Харта. Смятам, че това е открита политическа кауза с много голямо значение. Освен желязната завеса, която пресича Европа, има и други причини за безпокойство. В Италия комунистическата партия изпитва сериозни затруднения, понеже е задължена да подкрепя претенциите на възпи­тания в комунистически дух маршал Тито спрямо бивши италиански територии по северното крайбрежие на Адриатическо море. И все пак бъдещето на Италия е върху везните. Може ли някой да си представи възродена Европа без една силна Франция? Откакто съм навлязъл в политиката, винаги съм работил в полза на една силна Франция и никога не съм губил вяра в бъднините й, дори в най-мрачните часове. Не ще загубя вяра и сега. Впрочем, в голям брой страни, далече от руските граници и навсякъде по света, са организирани комунистически пети колони, работещи напълно съгласувано и в абсолютно послушание към директивите, които получават от комунистическия център. Като се изключат Британската общност и Съединените щати, където комунизмът е в детството си, комунистическите партии или петите колони представляват нарастващо предизвикателство и опасност за християнската цивилизация. Печално задължение е човек да споменава тези факти на другия ден след една победа, спечелена с такова блестящо другарство по оръжие и за каузата на свободата и демокрацията; но ние бихме били във висша степен неблагоразумни, ако не ги погледнем право в очите, докато има още време.

Изгледите са тревожни също в Далечния изток и по-специално в Манджурия. Ялтенското споразумение, в което бях участник, беше извънредно благоприятно за Съветска Русия, но то беше  изготвено в момент, когато никой не можеше да каже дали войната с Германия няма да се проточи през цялото лято и есен на 1945 г. и когато се очакваше, че войната с Япония ще продължи още осемнадесет месеца след края на войната с Германия. Но във вашата страна сте толкова добре информирани за Далечния изток и сте толкова предани приятели на Китай, че не е нужно да се разпростирам върху положението там. Чувствах се длъжен да нарисувам сянката, която – както на запад, така и на изток – пада върху света. По време­то на Версайския договор бях член на правителството и близък приятел на г-н Лойд-Джордж, който беше начело на британската делегация във Версай. Аз самият не бях съг­ласен с много неща, които бяха направени, но в паметта ми е останало много силно впечатление от тази ситуация и за мене е мъчително да я сравнявам с това, което преоб­ладава днес. В онези дни имаше възвишени надежди и безг­ранична увереност, че с войните е свършено и че Лигата на нациите ще стане всемогъща. Аз не виждам и не чувствам същата тази увереност – или поне същите надежди – в объркания свят на днешното време.

От друга страна, аз не приемам идеята, че една нова война е неизбежна, а още по-малко – че е предстояща. Именно понеже съм сигурен, че нашите съдби са още в собствените ни ръце и че имаме власт да спасим бъдещето, аз се чувст­вам задължен да изкажа мнението си – сега, когато имам случая и възможността да го сторя. Аз не вярвам, че Съветска Русия желае война. Това, което те желаят, са придобиките от войната и неограничената експанзия на тях­ното могъщество и техните учения. Но онова, което днес трябва да обмислим тук, докато има още време, е трайно­то предотвратяване на войната и установяването на условия на свобода и демокрация във всички страни колкото е възможно по-бързо. Нашите трудности и опасности ня­ма да изчезнат, ако си затваряме очите пред тях. Те няма да изчезнат и ако просто чакаме да видим какво ще се слу­чи; няма да изчезнат и ако възприемем политика на отстъпки. Това, което е нужно, е уреждане на въпросите, и колкото по-дълго го отлагаме, толкова по-трудно ще бъде и толкова по-големи ще стават опасностите за нас. От наблюденията, които съм имал върху нашите руски приятели и съюзници по време на войната, се убедих, че от всичко най-много ги възхищава силата, а най-голямо през­рение изпитват към слабостта, по-специално към военна­та слабост. По тази причина старата доктрина за равно­весието на силите е несъстоятелна. Ние не можем да си позволим – стига само да разполагаме с нужните средства – да действаме в ограничени рамки, създавайки изкушения за премерване на силите. Ако западните демокрации са единни и стриктно се придържат към принципите на Хар­тата на Обединените нации, тяхното влияние за разпрос­траняването на тези принципи ще бъде огромно и никой не ще бъде в състояние да им досажда. Но ако те се разеди­нят или не изпълняват задълженията си съвестно и ако тези изключително важни години бъдат оставени да се из­плъзнат, тогава наистина катастрофата би могла да по­мете всички ни.

Миналия път аз видях, че всичко това ще се случи, и пре­дупредих със силен глас моите собствени съотечественици и света, но никой не ми обърна внимание. До 1933 г. и даже до 1935 г. Германия можеше да бъде спасена от ужасната съдба, която я сполетя, и на всички нас щяха да бъдат спестени злините, които Хитлер пусна срещу човечество­то. В цялата история никога не е имало война, която е могла толкова лесно да бъде предотвратена чрез навременно действие, колкото тази, която неотдавна опустоши толкова големи райони на земното кълбо. По мое убеждение тази война можеше да бъде предотвратена, без да гръмне един-единствен изстрел и Германия днес щеше да бъде могъща, процъфтяваща и уважавана; но никой не пожела да слуша и всички ние един по един бяхме засмукани в ужасния водовъртеж. Сигурно е, че не трябва да допуснем това да се случи отново. Това може да се осъществи един­ствено ако днес, в  1946 г., ние постигнем добро разбира­телство с Русия по всички въпроси под върховенството на Организацията на обединените нации и ако съхраним това добро разбирателство в продължение на много мирни годи­ни с помощта на световния инструмент, подкрепян от ця­лата сила на англоезичния свят и всички негови връзки. Това е решението, което с уважение ви предлагам в това об­ръщение, на което дадох заглавието “Сухожилията на ми­ра”.

Нека никой не подценява съхранилата се мощ на Британската империя и общност. Понеже виждате четиридесет и шестте милиона обитатели на нашия остров, изтерзани от недостатъчните доставки на храни, от които получаваме само половината, както беше във военно време, и понеже ни е трудно да възстановим нашата промишленост и външната ни търговия след шест години върховни военни усилия, недейте да смятате, че няма да излезем от тези мрачни години на лишения така, както излязохме от славните години на борбата, и че след половин столетие няма да видите седемдесет или осемдесет милиона британци, пръснати в света, и обединени в защита на нашите традиции, нашия начин на живот, и световните каузи, които вие и ние сме прегърнали. Ако населението на англоезичните членове на британската общност се прибави към това на Съединените щати заедно с всичко, което подобно приобщаване означава във въздуха и във водата по цялото земно кълбо, в науката и промишлеността и в сферата на духа, няма да има колебливо и неустойчиво равновесие на силите, което да създава изкушение за нечии амбиции или авантюризъм. Напротив, ще имаме зашеметяваща гаранция за сигурност. Ако се присъединим честно към Хартата на Обединените нации и вървим напред със спокойна и трезва сила, без да се стремим към нечии земи и богатства, и без да се стремим да наложим произволен контрол над човешката мисъл; ако всички морални и материални сили и убеждения на британците се обединени с вашите собствени в братско сдружение, главните пътища на бъдещето ще бъдат чисти не само за нас, но за всички, не само за нашето време, но и за столетието, което идва.

Унстън Чърчил, 5 март 1946 г. в Уестминстър колеж, Фултън, щата Мисури

{ 1 comment… read it below or add one }

Anonymous August 23, 2018 at 18:20

Казал е никога, никога не се предавай….

Reply

Leave a Comment

{ 1 trackback }

Previous post:

Next post: