Четиридестте безотговорни дни на 1944 г.

by ExtremeCentrePoint on Thursday, 2 February, 2012 · 0 comments

in България, История

501762659Посвещавам на нашата българска младеж с пожелание да разбере страданията на родителите си…
Преди години ми бе подхвърлен един ръкопис от мой неизвестен сънародник. След като го прочетох разбрах, че същият този човек е от моя Видински край. Той бе много добре запознат със събитията около 9 септември 1944 година. Имената на инквизираните, както и на инквизиторите през 40-те безотговорни дни напълно отговаряха на всички, които лично познавах. Точността, с която той описва тези тревожни и злокобни за народа ни събития ми подсказва, че самият този човек е имал близък достъп до тях.
Дали той е участвал в тях или не? Дали се дължи на непостигнати амбиции и власт, също не зная. А може би и той, както и много други действащи лица в тези варварски събития, е разкаян и чувства необходимостта да доведе до знанието ни една малка част от трагедията на нашия народ, настъпила на 9 септември 1944 година с нашествието на комунизма в България.

Независимо от всичко аз благодаря на този анонимен ремсист за картинното обяснение на тези кървави и печални събития за нашия народ. Аз му благодаря, така както досега имах възможността да благодаря и на много други разочаровани комунисти, прозрели същността на комунистическата идеология.
Чувствам, че с всеки изминат ден постигам целите си – да отворя очите на още заблудените, за да разберат, че комунизмът е рожба на една шепа международни банкери, които го използват най-рационално за техни цели.
Книгите ми се четат вече в много страни по света на различни езици. Получавам много писма отвсякъде, от което е ясно, че светът не спи.

Мисля, че тази книга с анонимен автор е много належаща за настоящия момент в България. Ще допринесе до голяма степен българските младежи да разберат какво представлява комунизмът и кои бяха тези, които избиха родителите им и унищожиха българската интелигенция и култура.

Нашата младеж не бива повече да стои апатична и инертна. Родителите им бяха добри националисти и патриоти и те са длъжни да следват техния честен пример за спасението на родината ни България.

1-4 ноември 1994 година
Те умираха прави

Нищо необикновено не се случи в първата десетдневка на месец септември 1944 година с изключение на общата възбуда, че вратите на затворите се отвориха за политическите затворници по заповед на последното конституционно правителство на Константин Муравиев, просъществувало само няколко тревожни дни. Първата външнополитическа стъпка на това правителство беше скъсването на нормалните политически връзки с Хитлерова Германия и обявяването на война на същата.

Малко преди това получиха свобода и хората от концентрационните лагери, където бяха задържани заподозрени конспиратори, атентатори и хора с криминални улики.
Имаше ли невинно осъдени и задържани хора? Тогава, когато политическите процеси се редяха и на обвинителните подиуми заставаха уплашени и смутени хора, обвинени в предателство, конспирации, саботажи и атентаторство, човек би се усъмнил, би повярвал в тяхната невинност и думите им:
- Не знам! Не съм! Клевета е! Невинен съм!!!

Сега, близо четири десетилетия по-късно, всички признаха и подробно разкриха това, в което бяха обвинени, но не за да търсят оправдание, а признание за „особени" заслуги, след които следват морални и материални награди.

Никъде не чух, не видях и не прочетох да каже някой:
- Съдиха ме, биха ме, а бях невинен!

Читателю, спирам вниманието ти само на един факт. В книгата си „Ремсови години" авторът Живко Живков подробно и естествено без физическо насилие, прави пълни признания и описание на конспиративната си дейност като функционер на ЦК на РМС (Централен комитет на Работническия младежки съюз), за която бива съден и осъден само 7 години затвор, а за такава дейност по Закона за защита на държавата се предвиждаше смърт!

Изниква въпросът – защо е процедирала така старата власт? Тук има само две предположения, от които едното е вярно, а може би те се допълват: или е мислела, че е силна и господар на положението и това я правело снизходителна, за да дава възможност за покаяние и за завръщане на блудните синове, или е била прекалено слаба, за да се справи с непоправимите!

Сега, след написването на книгата, в мен се пораждат съмнения, че читателят ще се отнесе с недоверие към случаите и събитията. Затова сложих истинските имена на хората, така че ако любопитен читател желае да провери моята добросъвестност и автентичността на изнесеното, нека си направи труда да проучи съдбата на споменатите герои. Имало ли е такива хора, заемали ли са споменатите длъжности и къде и как са загинали? За улеснение ще посоча местожителството на някои и местоработата, макар че в книгата почти всичко е казано:

1. Офицерите – полковник Ангелов – командир на 3-ти пех. Бдински полк, гр. Видин; 2. Поручиците Стефан Райков, роден в с. Гомотарци, и Апостолов от Дряново също от 3-ти полк; 3. Капитан Димитров, роден в с. Раяновци, от 3-ти полк; 4. Фердинанд Симеонов – роден в гр. Кнежа – от 36-ти пехотен полк; 5. Поручик Орленкин -роден в гр. Димово – 3-ти полк; 6. Стефан Андреев от с. Гложене – от 36-ти полк; 7. Герги Гюлгелиев – съдия в окръжната колегия – гр. Бяла Слатина; 8. Коста Инанов от с. Макреш, Видинско, селянин, кръчмар; 9. Петко Николов, роден в с. Цар Петрово – Видинско; 10. Цветан Макшутов и Първан Кръстев от с. Галиче – Врачанско.
Смятам горните имена за достатъчни. Един любопитен читател при сегашните условия на туризъм и дислокация на хората не е трудно да влезе в контакт с човек от посочените населени места и да провери истинността на фактите.

Изтъкнатите по-горе факти отнемат правото на този, който би се почувствал засегнат и би протестирал срещу книгата. Той трябва да доказва къде са гробовете на посочените лица и как умряха те.

Съдбата на хилядите българи, които станаха жертва на комунистическия терор, ме възмути и аз обещах пред себе си да напиша в тяхна чест тази книга, за да разкажа на поколенията, че
„ТЕ УМИРАХА ПРАВИ".

Самата книга написах в България, тъй като се налагаше непрекъснато да сверявам факти, имена, време, реплики, а и друго – исках да се приближа колкото се може по-плътно до самата истина! Така, написана на ръка, аз поех риска да я пренеса през границата като турист и успях! Ако бяха я открили митническите власти, които бъркаха в чантата ми, щях да получа от 5 до 10 години затвор и тя щеше да бъде унищожена. Когато митничарят ми даде знак с ръка да отминавам едва се сдържах да не заплача от радост, че книгата ще види бял свят!

Много трудно взех решението да емигрирам! При социалистическия стандарт на живот аз бях постигнал всичко (луксозна къща на два етажа и сутерен, със собствено парно, в центъра на града, в двора гарираха три коли, моята, на сина и на зета, имах хубава вила с един декар лозе, но най-важното – прекрасна жена, деца и внуци, които ми липсват много!).
По много поводи човек се разделя с близки, но когато това става без да го знаеш, ненадейно, човек си спестява едно малко познато чувство – на страшната тъга!

Колкото по-близък ставаше денят за екскурзията, която исках да използвам за емигриране и изнасяне на книгата, толкова по-мило ми ставаше всичко, което беше около мен (хората, жилището и вещите). На хората не се доверявах, всеки от тях би ме спрял! С другото споделях, защото говорех само аз, то запази моята тайна и аз съм благодарен. С голяма мъка се разделих с колата, която обичах като човек. Измих я, макар че беше чиста. Вкарах я в гаража, бяхме сами, защото моята кола домуваше на вилата извън града. Дълго седях в нея, знаех, че е за последен път…
Внучетата играеха пред къщата и аз поисках да ги целуна, момчето- Деянчо, подложи послушно бузка, а момичето – Веселка, побягна, едва докоснах косичката й. Жената бързаше за нещо, целунахме се и тя каза:

- Ще те чакаме след 5 дни!..

Не знам как се въздържах. Тя, милата, не подозираше нищо! Сигурно още чакат да изминат петте дълги дни…

Втората ми подбуда за написването на книгата, която е извън личното и националното – е да предупредя чрез съдбата на истинските герои какво очаква всяка нация, всеки индивид, когато попадне под комунистическо управление. Няма добър и лош комунизъм – комунизъм ли е, това означава жестока диктатура и нечувана експлоатация на работника! Добър пример в това отношение са самите народи в комунистическите страни, нисък стандарт на живота и никакви човешки свободи. Нескончаем поток от политически и икономически бегълци. Концентрационни лагери и телени ограждения. Синоними на жестокост и варварство. Това е комунизмът на всички езици и във всички форми! Апелирам към свободния свят да се обедини, за да се предпази от това световно зло!
На комунистите, които живеят при капиталистическия начин на производство и държавна уредба, препоръчвам да отидат като емигранти в социалистическите страни. Уверявам ги, че ще бъдат приети навсякъде, и че ще трябва да доказват, че при капитализма е по-зле. За съжаление никой не бяга от загниващия и умиращ капиталистически начин на живот. От комунистическия бягат стотици хиляди!
Авторът

В началото споменах за отваряне вратите на затворите и сега се връщам да обясня едно важно обстоятелство: при всички режими, през всички времена криминални престъпници са съпътствали развитието на обществото, за което са консумирали съответни санкции! Такива имаше в българските затвори в началото на септември 1944 г., и то немалко. Сега те имаха рядкото щастие да излязат от килиите безпрепятствено, като се сляха с потока от така наречените политически. Сляха се и станаха едно! Ще се старая да споделя откровено и честно събитията така, както се развиваха, без да натрапвам своето мнение. Нека читателят преценява и мисли сам. В тази връзка ще спомена един случай на приобщен криминалист, като същевременно пояснявам, че като него бяха хиляди!
През 1929 г., в с. Галиче, Врачанско, Нино Къчов, скрит под селския мост, застреля брат си Горан Къчов за бащин имот. Осъден на доживотен затвор, той излиза през широко отворената врата на Врачанския затвор в тоя фатален момент, когато една власт се сменя с друга. Убиецът се вля в редиците на политическите затворници и стана политически потърпевш, за което получи народна пенсия. Бедата е там, че като него бяха хиляди. Всички, които излязоха през широко отворените врати на затворите, се нарекоха политически и стана трудно, даже невъзможно да се отдели чистото от фалшивото!

Правителството на Константин Муравиев се оказа лишено от външна подкрепа, особено от страна на СССР, който на 05.09.1944 г. обяви война на България без каквото и да е предизвикателство, с единствената цел да се постави на власт послушната на Москва БКП. Това правителство нямаше друга алтернатива освен да подаде оставка и да предложи властта на отечественофронтовската коалиция, както повеляваха традиционните конституционни изисквания. Това стана по изричното настояване на СССР.

Как се извърши промяната? Безкръвно и без съпротива. Приказките за революция са груба измислица и лъжа от начало до край! Регентите издаваха на регенти, министрите на министри. Войската беше арбитър и всичко стана по нейно искане и контрол. Това бе внушено от грижата за опазване единството на нацията. Генералите бяха тези, които предадоха властта в ръцете на отечественофронтовския кабинет – без да подозират, че се прощават с националната независимост, че извършват чудовищно предателство, че се разделят с всички конституционни свободи (много от тях, като юдомасони, са знаели много добре какво вършат. Г.С.)! Влиятелните генерали бяха подло подведени от комунистическата агитация и заложиха авторитета и военната си чест, за да бъдат впоследствие обесени и разстреляни.

Самият девети септември – сух, топъл, есенен ден! Първите жълти листа се показаха в короните на дърветата. Избуялата през пролетта трева беше засъхнала, а отдолу побождаше младата. Организираните партийни и ремсови членове заемаха овакантените места в държав-ния апарат, особено във ведомството на Вътрешното министерство. Там всичко беше ново!
Малкото въоръжени хора – партизаните, които слязоха в населените места от горите и полетата, бяха плахи и неуверени. Страхуваха се от оръжието, което имаше в населението, а то не беше малко, страхуваха се от полицията и войската, от миналото си. Там, където имаше военни части, партизаните се предаваха на тях – представяха се, ръкуваха се, обещаваха си сътрудничество за доброто на Родината. Лошото и примитивно оръжие на партизаните беше сведено с цевите към земята. Първите дни те не заплашваха никого, защото бяха застрашени от минали провинения. Любовта на народа към тях беше почти никаква, следваха ги млади неориентирани хора! Подкрепяха ги тези, които в условията на свободната конкуренция не се изявиха. Никой не смяташе правителствената промяна за революция. Тази дума не се споменаваше, тя дойде по-късно по указание на Съветското посолство, което ръководеше дейността на ЦК на БКП, под формата на братско сътрудничество и консултация. Иначе е необясним фактът, че ръководителите, като се започне от регентите и министрите, 272-ата депутати и останалите министерски отговорници и областни ръководители, не пожелаха да емигрират, въпреки неповторимо благоприятната възможност за това. Всички останаха по местата си – вярваха в несъществуващата искреност на комунистите, вярваха в лозунгите за свобода, правда и човешко достойнство! Старите ръководители бяха прекалено добри патриоти и предпочетоха да чакат неизвестното, да умират в Родината, но не и като емигранти. Емигрираха малцина и те се спасиха. Направиха го тези, които познаваха по-добре морала на комунистите. Останалите преценяваха своята дейност като патриотична от гледна точка на националните интереси на страната, запазена от пожара на войната и постигнала националното обединение по мирен път. Никой не се страхуваше от 2000-те убити атентатори и конспиратори, те бяха нищо, те бяха oт средата на обществената утайка, която убиваше по улиците невинни хора, създаваше несигурност и дезорганизация.

Заразяващ пример в това отношение беше принц Кирил, княз Преславски, регент след смъртта на цар Борис. Той можеше да емигрира в много страни, защото в жилите му течеше синя кръв и беше обезпечен с богатствата на баща си – бившия цар Фердинанд. Не го направи по две причини:
1. Вярваше в добросъвестността на дълга си към отечеството.
2. Не познаваше моралния облик на комунистите.
Всички, които го последваха, станаха жертва на отмъщението и произвола, а те бяха хиляди и умираха години наред, та до наши дни, но най-важното – УМИРАХА ПРАВИ!
Войнишките комитети в казармата се изградиха от хора от втора ръка. Най-дейните, след като се увериха в лоялността на командирите, заминаха на нови длъжности, в частите останаха да действат неопитни млади хора, повечето от които се приобщиха на самия 9 септември или по-късно.
Капитан Минков не прояви интерес към състава на комитета, той не се предложи, не беше и поканен.
- Разчитайте на Минков, приобщете го! – поръча Кенарски на ремсовия секретар, преди да напусне частта. Той или не го разбра, или се страхуваше да приобщи около себе си по-влиятелни хора.
Първата заповед след правителствената промяна от главното командване гласеше:
—Да се извърши самолетно разузнаване по артериите на западната граница, като се отбележат на картата позициите на противника! Пилотът да бъде проверен, честен отечественофронтовец; ако не е сигурен, с него да летят двама души от проверените с оглед да не премине на страната на врага!
Командирът и хората от комитета прочетоха телефонограмата и прехапаха устни, в кабинета настана тягостна тишина.
- Търси се един предан, ако такъв липсва, още двама от сигурните! – Повтори като в просъница полковник Ангелов. – Последните какво ли биха направили, те първо, не могат да се ориентират в полет, не могат да предотвратят нищо, но … заповед! Сега няма верни – разсъждаваше командирът, като подкани хората от комитета да предлагат. Мълчанието беше продължително и тягостно.
- Ако нямате против, да предлагам аз – наруши мълчанието той.
- Предлагайте, другарю командир – глухо каза председателят на комитета.
- За тази задача аз вярвам в един пилот – инженер капитан Минков.
- Минков ли? – изненадано откликна фелдфебелът от комитета. Убедени ли сте, че е достатъчно чист, той още не е проучен, не е разпитан по наша линия! Данните, които имаме за него, са от старата власт, а тя си отиде! Известен е като националист!
По гладкото лице на командира се появиха червени петна, в гърлото му заседна гневна вълна, веждите се накъдриха нервно и една отвесна жила между веждите преполови високото мрачно чело на две и той отговори:
- Фелдфебел, нас ни възпитаваха в дух на чест и доблест, ние така служехме на България! Честния е винаги честен, а безчестният остава завинаги такъв! Който не е служил вярно на първия си командир, ще бъде такъв и на последния! Златото на бунището да го хвърлиш, оста-ва пак злато, а боклука на луната да го вдигнеш, остава боклук!
Командирът с явно усилие се стараеше да говори спокойно, въпреки това се задъха и разкопча теленото копче на куртката си.
- Щом така мислят за Минков, то за мен не мислят по-добре, но аз съм пред тях и те още спазват някакви норми на приличие – мислеше Ангелов. Отново в широкия кабинет властваше тишина и подозрение и всеки мислеше по своему. Фелдфебелът огледа петчленния комитет и прецени качествата на всички. Двама от тях бяха обрали лавката, за което бяха в карцера, но 7
не бяха съдени по снизхождението на дивизионния генерал. Третия беше излежал криминална присъда като малолетен. Четвъртият като артелчик с негово съдействие бяха продавали от склада продукти, но това стана известно в началото на месеца и преписката потъна неизвестно къде.
- Ето нашето лице, това сме ние от първия до последния – помисли той. – Командирът ни знае, но е принуден да мълчи, защото основата, върху която стоеше, е съборена. Ако се опита да говори, ние ще го принудим да мълчи, защото притежаваме най-ценното качество – безрезервно подкрепяме новата власт. Трябва да се търпим! Принудени сме да работим заедно! Нито той, нито Минков са толкова черни, нито ние сме много чисти, затова ще се сработваме, без да притъпяваме бдителността, ще изпълняваме задачите отгоре, а там е ЦК – те си знаят работата!

Така разсъждаваше фелдфебелът, който беше най-авторитетен между тях. Той реши да търси компромис.
- Другари, отговорността е обща и решението трябва да бъде общо, единодушно. Другарят командир познава качествата на състава и аз смятам да подкрепим неговото мнение. Ако сте съгласни, да се спрем на капитан Минков, и да преминем към втората задача от телеграмата. Кои ще бъдат придружители?
- Аз вярвам в качествата на летеца, а в обсъждането на придружителите няма да участвам – това е ваш политически въпрос.
Започнаха пазарлъци, доводи и отводи. Никой не желаеше да прелети над позициите на противника, всеки съзнаваше, че ще лети над военни части, а там, където се стреля, няма гаранция за живот.
- Щом гласуваме на Минков доверие, то нека бъде докрай! Най-добре е да бъдеш сам! – предложи един и пет ръце се изправиха нагоре.

Самолетното ни въоръжение, както и почти всичкото ни оръжие беше немско производство. Машината, с която трябваше да се извърши разузнаването, беше един месершмид – последен модел. Задачата на Минков беше поставена в кабинета на командира в присъствието на войнишкия комитет. Без да възразява за опасността, която го грози, капитанът изпъна младото си тяло, токовете на ботушите му чукнаха отсечено и басовият му глас отговори:
- Слушам, господин полковник!
Хората от войнишкия комитет завидяха на тази решителност, която в тях липсваше. Злоба, ненавист и страх облада хората от войнишкия комитет.
- Този решителен и смел човек, ако получи заповед да разстреля хората от комитета, със свойствената си механична готовност да изпълнява заповед не би се колебал -мислеше фелдфебелът, като гледаше в профил интелигентния овал на лицето му.
Проучвайте шосетата, пътищата и железопътните възли, състоянието и степента на концентрацията, колкото може по-дълбоко в югославска територия! Нали знаете, ние сме вече във война с довчерашните си съюзници. Внимавайте, те са озлобени и унищожават всяка поява на наш обект!
- Ще се старая, господин полковник!
- Кога да ви очакваме, капитане? – запита фелдфебелът от комитета.
Минков го изгледа с насмешка и с тънка ирония отговори лаконично:
- Там е война! Задачата е бойна! Срок няма, може и …
От това недоизказано „може" телата на присъстващите потръпнаха, макар че през открехнатия прозорец нахълтваше приятна есенна топлина. Навън под меките лъчи на есенния ден животът течеше приятно и никой не би пожелал смъртта. Този човек така леко прие задачата, която може да го раздели със света на реалността! Присъстващите в кабинета познаваха опасността, на която е изложен, знаеха, че той е обречен, че може да не се върне и гледаха на него като на нещо, което виждат за последен път! В него всеки жест, всяка дума всеки трепет и мускул говореха за една решителност, готова да срещне смъртта!

Всеки искаше да съхрани в съзнанието си част от него, от готовността му за саможертва, от руменината на лицето му, от синевата на големите му очи, от решителния трепет на жестовете, от твърдата походка на войника. Когато трябваше да се разделят, полковникът се ръкува с него продължително и сърдечно. Искаше му се да го прегърне като собствен син, но войнишките правила не позволяваха. Буря от най-възвишени чувства го душеше и в очите му се показа влага. Хората от комитета последваха примера на командира и се ръкуваха продължително. Сините му очи като вечерни звезди грееха ясно със студена до ужас решителност. По страните властваше плаха бледност. Ъглите на устните и отвесната бръчка на челото говореха за мъжествена твърдост.
Напълно екипиран, с парашут на гърба и кожен скафандър Минков отиваше към самолета, който работеше за подгряване и проверка. Успоредно с него от дясната му страна беше командирът с вкаменено мраморно лице. Той може би искаше да му каже нещо, но не можеше, защото не бяха сами – до тях вървяха петимата от войнишкия комитет. Така групата в пакет премина край първия хангар, откъдето се чуваше един стенещ, изнемощял глас:
- Помощ!.. Стига!.. Невинен съм!..

Наушките на скафандъра бяха обърнати встрани и Минков дочу познатия глас на поручик Тодоров. Дали останалите се направиха, че не чуват, или наистина не чуха, това остана неизвестно за Минков, но той позна гласа на колегата си и измени посоката на вървежа. Упъти се към открехнатата врата на хангара и колкото повече доближаваше, толкова по-ясно се чуваха мъчителните стенаник, чуваха се и тъпи удари с дърво в човешкото тяло и съскащ от злоба глас:
- Дисциплина, а? Дисциплина?.. Устав?.. Царско копеле… Фашист с фашист? Майка ти гадна, ще ти източа кръвта!..
Минков усили твърдата си крачка към мястото на инквизицията. Останалите го следваха механически и тичаха да се изравнят с него. Преди да отвори вратата, един сърцераздирателен вик се проточи:
- Ох… Майчице… Защо ме убивате?..
След него последва тъп удар. Минков не отвори вратата с ръка, а я ритна с крак. Едната ръка беше заета със заредения валтер, а мощният му глас прогърмя:
- Стига! Спрете!
Двама от инквизиторите се опитаха да застанат полумирно с ехидни усмивки на лицето. Третия, който биеше с дръжка от лопата вързания на бакъш офицер, се изпречи пред Минков и процеди през зъби:
- Вървете си! Защо идвате?
Със саблен удар на лявата си ръка Минков събори инквизитора. Държалето падна от ръцете му и зловещо звънна на циментовия под. Летеца го ритна и то полетя към отсрещната стена! Инквизиторът се изправи бавно, но в това време цевта на валтера го опря в гърдите му и решителният поглед на Минков го смрази. Той застана мирно, по войнишки.
- Що значи това? Кой ви даде тези права? Отвържете офицера! – нареди Минков
Инквизиторът стоеше като повехнала статуя, в очите му мъждукаше сплав от страх и ярост.
- Отвързвай! – повтори той и подготви лявата си ръка за втори саблен удар.
В това време съучастниците в инквизицията клекнаха над смазания и окървавен офицер и започнаха да развързват въжето. Единият изтегли тоягата, която беше пъхната между свивките над лактите и задната част на коленете. Другият отвърза връвта, с която бяха вързани китките. Освободеният не можеше да стане. Легна на дясното рамо върху циментовия под и простена:
- Боли!.. Пребиха ме…

На две места от силните удари куртката беше спукана, спукана беше и кожата на гърба и оттам струяха капки кръв.
- Помогнете му да стане! Фелдфебел, отведете го в лазарета и превържете раните! Извине-те ме, господин полковник, че нареждам във Ваше присъствие.
Когато двамата изведоха Тодоров, Минков се обърна към фелдфебела и каза:
- Това е произвол! Ние всички без оглед на пагона сме войници! Задачата ни е добросъвестно и честно да изпълняваме заповедите за защита на Родината!
Той погледна часовника и като в просъница каза сам за себе си: – Закъснявам! Заповед… Командването иска сведения… Преди да се изкачи на сгъваемата стълба, капитанът застана мирно, удари токове на ботушите и козирува на изпращачите.
- До скоро виждане, господа!
- Меко кацане, капитане, успех! – отговори полковникът, като удължаваше думите като паралитик. Челюстите му бяха схванати от това, което видя, от участта на Тодоров. По лицето му нямаше капка кръв, в съзнанието му изчезна всяка представа за дисциплина и ред, за чест и дълг.
- До скоро виждане – отговориха след полковника петимата от комитета. Докато самолета набираше инерция по бетонната писта, лицата им просветнаха като зимно проясняване, после отново по тях застина дивата злоба на хора, жадни за кръв и злини.
Към щаба вървяха шестимата заедно, полковникът беше в средата; краката му тежаха, като че мъкнеше оловни ботуши. В съзнанието му не слизаше образът на смазания дисциплиниран поручик. „Щом започнаха така, ще карат наред… Може би утре съм аз! Знае ли Велчев? По чия заповед се върши това?! Всичко е така грозно, неизвестно и страшно! Партия в казармата. Анархия, произвол на корумпирани и малограмотни хора, престъпници, които аз пазех от строгостта на закона! Вярвах в тяхното разкаяние!
Да се обадя ли на генералите – Маринов, Станчев и Попов? Те ще спасят честта на пагона! Познавал ли съм ги добре? Те взеха властта от ръцете на старата власт и я поднесоха на новата с надеждата за национално обновление… Не е ли това НАЦИОНАЛНО ПОГРЕБЕНИЕ? Тези руски войски, които се настаняват на гарнизон в страната, не са ли за това, да закрилят престъпленията на партийните страсти?

Партийната агитация говореше за братство между хората, за равенство в обществото, за ред, за закон!.. Какво остана от тази агитация? Ние, офицерите, спорехме помежду си често за това какво ще бъде, когато във властта участват комунисти. Никой не ги е познавал, всичко беше предположение! Изчезват офицери, невинни хора, които служеха на България предано и честно, убиват ги и ги хвърлят в полските ями. Това никой не е предполагал! Някои от офицерите искаха да заминат с германците, ние ги обвинихме в предателство, в измяна, сега те изчезнаха. Те са познавали какво значи комунизъм в действие и комунизъм на власт! Ние, наивниците, ги смятахме за ангели, а те излязоха дяволи, затова ще плащаме, но поне нека е по-достойно!" – Тези мисли занимаваха полковник Ангелов, когато се приближаваше към щаба придружен от хората на войнишкия комитет. Един от тях запита:
- Другарю командир, след колко време ще очакваме Минков?
Полковникът погледна ръчния си часовник, пресметна нещо на ум и пак така разчленено, като дете, което за пръв път проговаря, или като тежко болен отговори бавно:
- Ако всичко е добре и бог го запази – около 90 минути! Ако – може и никога!…
- Какво да разбираме под това ако?
- Ако снаряд не улучи машината! Противникът стреля точно!
Месершмитът изчезна в синевата на есенния ден, някакво вътрешно чувство подсказваше на полковник Ангелов, че той никога няма да види тоя предан и смел офицер, от когото винаги се възхищаваше, обвиняваше се в излишен сантиментализъм и си казваше:
- Една прегръдка не беше излишна!.. Той заслужава това!
Друга подобна възможност – едва ли.
Все пак тревожно замислен, полковникът се отправи към щаба, хората от комитета отидоха да се съвещават в партийния клуб, който беше настанен в най-хубавата стая на щаба.
Мрачно предчувствие и все по-черни мисли обземаха командира на полка. Той горчиво разбра, че не е господар на положението. Дисциплината за една седмица спадна до най-ниската степен. Вечерни проверки не се правеха, не се провеждаха никакви учения. Заповеди от главното командване липсваха, освен тази за разузнавателния полет. Това бяха симптоми, че и там по върховете нещата не са в ред. Там също има арести и изчезнали офицери. Велчев не е от мекушавите хора, които могат да понесат такова падение, ще направи опит да излезе от задънената улица. Той винаги е успявал, но сега срещу него е комунистическата партия, а зад нея 100-хилядна съветска армия гарантира властващото й положение!

От дружините и ротите непрекъснато идваха сведения за арестувани и изчезнали офицери, подофицери и войници. За едни се говореше, че са убити, други в неизвестност, трети – задържани за разпит.

В портала влязоха два стари джипа, от които излязоха цивилни хора, въоръжени с шмайзери. Всичките осем души имаха на левите си ръце средно широки червени ленти. Около новодошлите се събра голяма група войници, които ги разглеждаха недружелюбно. Някои от гостите се опита да се ръкува с тях, но те отбягваха това. Кръгът се разшири, оредя и изчезна съвсем. Войниците се прибраха в помещенията и гледаха през прозорците.
- Не се страхувайте, другари! Ние сме представители на спасителния Отечествен фронт! Ние сме комунисти! Долу фашистката тирания! Смърт на фашистката тирания! Смърт на фашизма и богаташите! – заговори един от цивилните, среден на ръст, с големи черни мустаци, широки бакенбарди и провиснала под каскета му дълга сплъстена коса.
Лозунгите не предизвикаха овации, а смях и подигравки. Това ядоса цивилните и един процеди през зъби:
- Войниците са отровени от фашистката зараза! Безжалостна борба с враговете! Няма ли тук войнишки комитет?
Командирът гледаше от прозореца на кабинета, стаен зад дебелото перде. В този момент той недоумяваше, не разбираше какво значи това и какво трябва да предприеме. Беше подал покана за разговор с командира на армията генерал Маринов, но телефонът упорито мълчеше. От цялата обърканост той знаеше само едно, че не е вече командир на полка, че полкът не е вече оная монолитна бойна единица, готова да служи на интересите на нацията.
- Да дойдат хората от войнишкия комитет! – извика мустакатият, като гледаше към прозорците на първия етаж.
Плахо и неуверено войниците започнаха да се тълпят отново около тях.
- Кой е председател на централния войнишки комитет? – запита човекът с голямата коса.
- Аз, другарю – обади се фелдфебелът и излезе три крачки пред другите.
- Ето, вие сте властта, вие сте командирът! Упражнявайте смело властта! Бийте смело фашизма! Унищожавайте го, където го намерите! Властта е наша, на комунистите! Всеки, който се опита да пречи, е враг и трябва да бъде смазан! Ние, комунистите, не можем да бъдем спокойни, докато в ръцете на царските офицери има оръжие, докато те са начело на бойните части. Ние искаме и ще имаме наши народни командири -комунисти, дотогава войнишките комитети ще изпълняват тези права.

Докато мустакатият долу говореше, командирът слушаше зад открехнатия прозорец от кабинета на втория етаж. Телефонът звънна остро и от другия край на жицата се обади кадифеният глас на генерал Маринов. Полковник Ангелов разказа това, което беше видял и чул, изрази желание да напусне. Искаше да отиде в родното си село, където носталгията непрекъснато го теглеше.
- Ще предам на министъра всичко, което чух. Вие не сте първият с подобни сигнали, на бюрото ми има стотици телеграми, в които се чете ужаса от една необуздана маса, която говори от името на народа, без да е упълномощена за това. Има нещо по-страшно. Сега, когато ние й дадохме властта, дадохме и Вътрешното министерство, те се въоръжиха до зъби и обявиха, че извършват революция, – 14 дни, след като от нашите ръце получиха ръководните постове. Това са указания от Съветското посолство, което фактически се разпорежда със съдбата на страната. Ние се стремим да запазим независимостта, но дали ще успеем, това никой не знае! Арестуват и убиват без съд и присъда невинни граждани, много от тях по лични вражди!
- Велчев знае всичко. Вие знаете за вашия полк, той знае за страната, за цялата армия! Нещата са по-страшни, полковник Ангелов, защото е застрашена националната ни независимост! Действайте търпеливо и разумно! Има вероятност под натиска на неверие и страх комунистите да вкарат в казармата така наречените народни командири – хора без политическа подготовка, за да следят нас! Ние ще ги приемем! Нямаме друг избор!
- Господин генерал, трудно понасям анархията, готов съм да захапя цевта на пистолета, като запазя завинаги дълга за чест и доблест!
- Грешите, полковник Ангелов, това е малодушие! Вие сте необходим на България и трябва да й служите! Нашите части воюват на запад, пристигат първите убити и ранени! Току-що получих от щаба данни от разузнаването, за големи контингенти от немски съединения. Те са на нашата граница и ние ще се бием с тях! Това е наше задължение, наш дълг като офицери! Разговорът още не беше приключил, когато тръбата засвири сбор и един войник от комитета доложи:
-Другарю полковник, викат Ви цивилни от комитета!
Полковникът сложи слушалката на вилката, без да изчака последното обяснение на генера-ла. Без друго той не можеше да говори в присъствието на човек от комитета.
- Кои са господата? Защо не заповядат тук?
- Не знам – свириха сбор по тяхно искане! Искат да правят митинг.
- Какъв митинг? Това е казарма!
- Не знам, другарю полковник, викат Ви!
Докато полковникът и войникът разговаряха, двама от цивилните със заредени автомати застанаха в рамката на вратата и единият от тях заповяда твърдо:
- Полковник, всяка съпротива е излишна! Предайте оръжието на войника и се оттеглете четири крачки в страни от бюрото!
- Господа, арестуван ли съм? В какво ме обвинявате?
- Без приказки! Изпълнявай каквото Ви казваме!
Полковникът изпълни заповедта. Пистолета от кобура изваждаше много бавно, като обмисляше да захапе ли цевта. Страхуваше се, че този срещу него ще го предвари, а да умре от такъв негодник му се видя недостойно. Като го постави на полираното бюро, той го бутна с края на пръстите си, като каза на себе си:
- Сбогом, оръжие! Сбогом, свобода! Сбогом, воля моя! Цивилните изкараха всички преписки от бюрото му, натикаха ги безразборно в касата и взеха ключа със себе си.
- Ако желаете да останете жив, изпълнявайте това, което Ви нареждаме!
- Аз имам началство над мен – има щаб на армията!

- Вашето началство е мъртво! Щабът сме ние – комитетът!
Полковникът замълча, той прецени, че повече обяснения не са нужни.
- Да вървим на митинга – нареди един от цивилните. Полковникът вървеше напред като арестант, един от цивилните пошушна нещо на ухото на другия, той се позамисли и отговори тихо:
- Прав си, войниците го уважават, ефектът може да бъде обратен. Полковник, Вие не сте арестуван, вървете с нас! Това, което направихме, е необходимо като предпазно средство. Ако нямате престъпления, не се страхувайте.
- При нас всичко се вършеше със заповед! Тук до сега произволите бяха изключени! Според вас може би е престъпление да се опази дисциплината в един полк?
- Щом полкът е служил на буржоазната власт, а не на народа, е престъпление и ще ви се търси отговорност от народния съд!
- Твърде различно разбираме нещата за дълг, господа!? – загрижено отбеляза Ангелов.
- Всичко старо е мъртво! Ако докажете, че ще служите вярно на новата власт, на комунистическата партия, ще направим опит да се разберем.
- Искате да кажете на Отечествения фронт?
- Аз добре се изразих! Отечественият фронт изигра своята роля, той беше необходим дотук. Сега всичко ще служи на партията, ще остане само името му, за да дава представителен характер на нашата комунистическа власт. За нас бяха необходими подкрепата и симпатията на всеки гражданин, затова издигнахме знамето на ОФ. Сега това ще е нужно за фасада пред външния свят, а тук ще се слуша волята на партията. Чувал ли си за диктатура на пролетариата? Всеки, който се опита да ни пречи, е наш враг, ако ще и министър да е сега!
- Не ви разбирам!
- Няма нищо трудно за разбиране! Важно е да го разбираме ние, комунистите, останалите трябва да слушат!
- Самостоятелно вие може да сгрешите!
- Партията не греши! Тя е винаги права, даже и тогава, когато греши, тя единствена се учи от грешките си! Колкото повече грешки е допуснала, толкова е по-безгрешна!

На митинга говори цивилният с мустаците. Речта му беше несвързана, пълна със закани срещу всичко, което не се титулува комунист? Войниците го гледаха плахо, даже враждебно, затова, че не каза нито една блага дума за българския народ като цяло. Тази враждебност вбеси оратора и той завърши нелогично, без естествен край, без да получи овациите, които очакваше. Останалите седем души от цивилните разбраха, че не са постигнали това, което искаха.
- Не само че не се доближихме до тях, ние ги отблъснахме – обясни един от тях. – Те ще ни трябват, ще ги водим на фронт, такава е задачата на партията, това го искат братята Руси. Да дадем думата на полковника, той познава войнишката психика, ние му казахме какво искаме. Вярвам, че той ни разбира! Може да ни помогне.
- Нужно е, дотук спечелихме нищо – заключиха останалите.
- Войници, офицери и подофицери – започна той тихо и увлекателно. Обръчът от човешки тела се сгъсти и порасна, настана пълна тишина. – Жестока война разтърси светът и човечеството плати скъпа дан! Смъртта си намериха милиони. За всичко е виновен един човек, ненаситен на слава и земи. Един безумец – наречен Хитлер, потопи в кръв човечество-то!
Войниците прекъснаха оратора с ръкопляскания и викове:
- Смърт на Хитлер! Към Берлин!
- Ето, това се искаше – постигнахме целта с помощта на полковника! Спечелихме войниците! Това засега е най-важното, той може и в бъдеще да ни служи, ако зад него стои един здрав политически командир. Ако в комитета решат друго, то е отделен въпрос.
- Добре, комитетът сме ние и решаваме веднага – за политически оставаш ти, Георгиев, ще заемаш длъжността адютант – заключи човекът с мустаците. – С полковника деликатно, той още е нужен. Свършим ли работата – тогава друго! Ако сменим решението, ще ти съобщим, тогава ще остане Габровски!

Никола М. Николов

Leave a Comment

Previous post:

Next post: